Разказа му, че като повечето хора в града, двамата с мъжа й избрали Ориентъл заради пристанището и лодките. Но мъжът й взел да се отегчава и накрая решили да купят пансиона заедно с бизнеса преди няколко години. Обръщаше се към него с „мистър Коул“, очевидно нямаше представа за славата на семейството му, защото не реагира, когато й довери, че е израснал в този град. Ясно беше, че не се е сляла напълно с обстановката.

Семейството му обаче все още беше в града. Забеляза Аби пред магазина и щом зави зад ъгъла, се понесе към пансиона, като подбираше главните артерии. Най-малко искаше да си има неприятности със семейството, особено с Тед и Аби, въпреки предчувствието, че едва ли ще се размине така лесно с тях.

И все пак имаше нещо, което му предстоеше да направи. След като се нахрани, взе букета, който бе поръчал да доставят в пансиона, и се качи в колата под наем. Поглеждаше от време на време в огледалото за задно виждане, за да се увери, че не го следят. Стигна гробището и намери гроба на доктор Дейвид Бонър.

Както се надяваше, мястото беше безлюдно. Остави цветята и мислено прочете кратка молитва за семейството на загиналия. Всичко това му отне само няколко минути и той пое обратно към пансиона. Остави там колата и вдигна глава. Чистото от облаци небе се бе ширнало до хоризонта, а въздухът вече беше топъл. Сутринта наистина бе твърде хубава, за да я пропусне, и Досън реши да върви пеша.

Слънчевите лъчи си играеха с водата на Нюс и той побърза да сложи тъмните очила. Огледа района, докато пресичаше улицата. Магазините бяха отворени вече, но по тротоарите не се виждаха хора. Запита се как издържа малкият им бизнес.

Хвърли поглед към часовника си и видя, че му остава половин час до срещата при адвоката. Недалеч от мястото, където беше застанал, забеляза кафене, покрай което бе минал сутринта по време на кроса. Нямаше нужда от повече кафе, но реши да си купи бутилка минерална вода. Лекият вятър раздвижи листата на дърветата и летящата врата на заведението. В същия миг в рамката й застана позната фигура и той се усмихна широко.



Аманда стоеше пред бара на „Бийнс“ и сипваше сметана и захар в чашата етиопско кафе, което си беше поръчала. Заведението, преустроена малка жилищна сграда с изглед към пристанището, предлагаше около двайсет различни вида кафе и превъзходни сладкиши, ето защо при всяко посещение в Ориентъл Аманда обичаше да се отбива тук. Това беше мястото, освен „Ъруинс“, където местните жители обменяха информация за събитията в града. Зад гърба й се водеха оживени разговори. Сутрешният прилив от посетители бе отминал, но в кафенето все още имаше повече хора, отколкото беше очаквала. Откакто бе влязла вътре, двайсет и няколко годишното момиче зад бара не спираше да изпълнява поръчки.

Аманда изпитваше крещяща нужда от едно силно кафе. Тазсутрешната размяна на реплики с майка й я разлюля. Докато си взимаше душ, й хрумна да се върне в кухнята и да проведе сериозен разговор с Евелин. Вече вън от банята, размисли. Макар винаги да се беше надявала, че майка й все някога ще стане онази майка, изпълнена със съчувствие и разбиране, за каквато бе мечтала, не беше лесно да си представи колко потресена и разочарована би била тя, ако дъщеря й само спомене името на Досън. Тирадата непременно щеше да започне, да се занижат добре познатите гневни, наситени с наставления монолози, които Аманда до болка познаваше от юношеските си години. Не биваше да забравя, че майка й беше жена от друго време със съвсем други ценности. Решенията бяха добри или лоши, изборите правилни или грешни, а някои граници не бива да се прекрачват! Съществуваха неподлежащи на обсъждане правила за поведение. Отдавна знаеше в какво вярва майка й. Тя държеше на чувството за отговорност, вярваше в това, че човек трябва да носи последствията от решенията си, и не търпеше хленченето.

Аманда си даваше сметка, че във всичко това няма нищо лошо, самата тя бе възприела част от тази философия по отношение на децата си и виждаше, че дава резултат. Разликата бе в това, че майка й изглеждаше винаги абсолютно сигурна във всичко. В това коя е тя самата и в изборите, които прави, сякаш животът е песен и единственото, което се иска от теб, е да следваш ритъма й и само така всичко ще върви по план. Аманда си мислеше често, че майка й няма не само никакви колебания, но и угризения.

Само че дъщеря й беше различна. Освен това не можеше да забрави безсърдечното й поведение при болестта и последвалата смърт на Беа. Изказа колко съжалява, разбира се, стоя при тях, за да се грижи за Лин и Джаред при множеството им посещения в Центъра за деца, болни от рак, в „Дюк“. Дори сготви няколко пъти през седмиците, които прекара с тях след погребението. Аманда така и не успя да проумее стоическото приемане на тревогата и скръбта, нито пък лекцията, която майка й произнесе само три месеца след смъртта на Беа за това, че е крайно време да се вземе в ръце, да престане да се самосъжалява. Сякаш загубата на момиченцето й беше нещо подобно на раздяла с гадже. И до днес, когато се сетеше за ония години, прилив на гняв обземаше Аманда, стигаше и дотам да се пита дали Евелин изобщо е способна на съчувствие.

Тежка въздишка се откърти от гърдите й. За кой ли път си напомни, че светът на майка й е различен, че тя никога не е била в колеж, никога не е живяла извън Ориентъл и е възможно това да е причината. Приема нещата такива, каквито са, защото няма с какво да ги сравни. От малкото, което бе чувала за детството на майка си, в семейството им никога не е имало прояви на сърдечност. Всъщност кой знае? Със сигурност знаеше обаче, че довери ли се повече от необходимото на Евелин, това ще доведе само до неприятности, а не беше готова да ги посрещне точно сега.

Докато слагаше капачето на картонената чаша, телефонът иззвъня в джоба й. Погледна екрана и видя, че Лин я търси. Излезе пред вратата на кафенето и няколко минути побъбри с дъщеря си. След това потърси Джаред на мобилния му телефон и очевидно го събуди, ако се съдеше по сънливия глас на момчето. Преди да затвори, синът й каза, че с нетърпение очаква да се видят в неделя. Щеше й се да може да чуе и Анет, но знаеше, че детето се забавлява в летния лагер.

След кратко колебание позвъни и в кабинета на Франк. Не беше успяла да го направи по-рано сутринта въпреки подхвърлянията на майка си. Както обикновено се наложи да почака няколко минути, за да приключи той с поредния пациент.

— Хей, здрасти! — поздрави Франк.

От разговора им пролича, че не помни да е звънял предишната вечер. Въпреки това сякаш се радваше да чуе гласа й. Попита как е майка й. Аманда му каза, че ще ходят на вечеря заедно, а той сподели, че имал намерение да отиде на голф в неделя сутрин с Роджър, стар негов приятел, и може би след това ще гледат мача на „Брейвс“ в клуба. Аманда от опит знаеше, че такива събирания обикновено включват сериозно напиване, но потисна надигналия се яд, знаейки също така, че и да направи негативен коментар, това само ще влоши нещата. Франк попита за погребението и какво смята да прави по-нататък през деня. Тя отговори съвсем честно, че все още не знае нищо определено, но усети, че се стреми да избегне споменаването на името на Досън. Нямаше сигнал Франк да е доловил нещо и двамата затвориха.

Аманда обаче изпита леко чувство на вина. И заедно с гнева това я накара да се почувства доста напрегната.



Досън изчака в сянката на магнолията Аманда да пусне телефона в чантата си. Стори му се, че долови нервна тръпка по лицето й, но много скоро тя намести презрамката на чантата на рамото си и изражението й отново стана неразгадаемо.

Също като него бе с дънки и когато тръгна към нея, не можеше да не отбележи, че тюркоазният цвят на блузата й подчертава цвета на очите й. Очевидно се беше замислила, защото видимо се сепна, когато го позна.

— Здравей! — поздрави я той широко усмихнат. — Не очаквах да те видя тук. — Застана до нея и проследи с поглед как тя прокарва ръка по вързаната си на тила коса. — Исках да си купя вода преди срещата ни.

— Защо не и кафе? — направи тя жест към вратата зад нея. — Тук правят най-доброто в града.

— Вече пих на закуска.

— В „Ъруинс“ ли ходиш? Тък се кълнеше в това място.

— Не, хапнах в пансиона, в който съм отседнал. Закуската е включена в цената на стаята и Алис се беше приготвила както трябва.

— Алис ли?

— Супермоделка, която държи пансиона. Но нямаш основание за ревност.

— Не се съмнявам. Как прекара сутринта?

— Добре. Потичах здраво и видях промените.

— Е, и?

— Имах усещането, че се връщам в стар пашкул. Почувствах се като Майкъл Фокс в „Завръщане в бъдещето“.

— Това е едно от очарованията на Ориентъл. Когато си тук, е лесно да си представиш, че останалият свят не съществува, и дори проблемите ти някак се отдалечават.

— Думите ти звучат, сякаш си член на Търговската камара.

— Това е моето очарование.

— Освен многото други — уточни той.

Докато го произнасяше, тя долови настойчивия му поглед. Не беше свикнала да я гледат така — в повечето случаи оставаше невидима, докато изпълняваше всекидневните си задължения, и преди да завърши самоанализа си, тя го чу да казва:

— Ще вляза да си взема една вода, ако нямаш нищо против.

Той влезе и през открехнатата врата Аманда видя как хубавичката касиерка му хвърля погледи крадешком. Докато Досън взимаше водата от хладилника в дъното на помещението, момичето бързо се огледа в огледалото зад бара, след което го дари с приятелска усмивка. Аманда извърна лице, преди той да види, че го наблюдава.

Минута след това Досън излезе навън, разменил последен поглед с момичето. Аманда се стараеше да удържи усмивката си и двамата поеха към място, откъдето имаше по-добър изглед към яхтеното пристанище.

— Момичето в кафенето флиртуваше с теб — обади се тя по едно време.

— Просто беше любезна.

— Беше очевидно.

Досън сви небрежно рамене, докато отвинтваше капачката на бутилката.

— Всъщност не ми направи впечатление.

— Не е възможно!

— Бях се замислил за нещо друго.

От начина, по който подхвърли думите, тя усети, че той ще продължи, затова реши да изчака.

— Видях Аби тази сутрин — рече той, присвивайки очи. — Докато тичах по улиците.

Аманда цялата се стегна.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Не забравяй, че е мой братовчед.

— И какво стана?

— Нищо.

— Засега това е добре, нали?

— Не съм сигурен още.

— Какво значи това?

Досън не бързаше да отговори. Предпочете да отпие малко вода, а в това време тя почти чуваше как се въртят зъбчатите колелета на мозъка му.

— Имам предвид, че трябва да стоя колкото може по-далеч от погледите им. А появят ли се, няма да имам избор.

— Може и нищо да не предприемат.

— Възможно е — кимна той. — Засега няма никакви сигнали от тях. — Решил да смени темата, продължи: — Как мислиш, за какво ще говори с нас господин Танър? Беше доста загадъчен при последния ни разговор. А и нищо не ми каза за погребение.

— И с мен не беше много словоохотлив. Двете с майка ми говорихме нещо подобно тази сутрин.

— Така ли? Как е майка ти?

— Разстрои се, че е пропуснала партията си бридж снощи. Но за да се утеши, успя да ме убеди да отидем на вечеря днес у една нейна приятелка.

— Което значи, че си свободна дотогава? — усмихна се той.

— Защо? Имаш ли нещо предвид?

— Нека първо да чуем какво ще каже господин Танър. Май е време да тръгваме. Офисът му е съвсем близо, зад ъгъла.

Аманда провери дали капачката на чашата й е здраво закрепена и поеха по тротоара, търсейки сенките на дърветата.

— Спомняш ли си кога за първи път ме попита дали можеш да ми купиш сладолед? — попита тя. — Онзи първи път.

— Така и не разбрах защо каза „да“.

— Заведе ме в дрогерията, онази до стария фонтан, с дългия щанд — продължи Аманда, правейки се, че не чува последната му забележка. — И двамата си взехме сладолед с фъч. Приготвяха ги на място и не помня да съм яла толкова вкусен сладолед след това. Не разбрах защо разрушиха дрогерията.