— Нямаш представа колко. В ония години и аз като него почти не говорех.

Неочаквано тя се наведе към него с решителен поглед.

— И двамата вече знаем достатъчно за Тък, ти научи доста и за мен. Но аз нищо не зная за теб.

— Знаеш, разбира се. Вчера ти разказах. Работя на петролна платформа. Живея в каравана извън града. Все още карам старата кола. Не ходя на срещи.

С бавно, почти чувствено движение Аманда прехвърли вързаната на опашка коса върху едното си рамо.

— Кажи ми нещо, което не зная — подкани го тя. — Нещо, което никой друг не знае. С което ще ме изненадаш.

— Няма много за разказване.

— Защо ли не ти вярвам?

Защото никога не съм успявал да скрия нещо от теб, помисли Досън.

— Не мога да знам — промълви той.

Тя мълча известно време и очевидно се чудеше как да продължи.

— Вчера подхвърли нещо, което възбуди любопитството ми. Откъде знаеш, че Мерилин Бонър не се е омъжила?

— Просто знам.

— Тък ли ти каза?

— Не.

— Как разбра?

Досън преплете пръстите на двете си ръце и се облегна назад в стола. От опит знаеше, че ако не й отговори, тя няма да спре и отново ще попита. И в това отношение си беше същата.

— Май най-добре да започна от началото — въздъхна той.

Подробно разказа за посещението си при вдовицата и рушащата се ферма преди много години, за борбата на семейството да оцелее, за парите, които бе изпращал анонимно след излизането си от затвора. И накрая за частния детектив, от когото всяка година получава доклади за семейството.

След известно мълчание, време, през което очевидно се чудеше откъде да подхване, Аманда избухна:

— Направо не знам какво да кажа!

— Знаех си, че ще реагираш така.

— Сериозно, Досън. — Тя очевидно беше гневна. — Давам си сметка, че има нещо благородно в това, и съм убедена, че парите ти не са били без значение за тях. Но има и нещо тъжно в цялата история, защото не можеш да си простиш за нещо, което очевидно е било нещастен случай. Всеки прави грешки. Някои са по-неприятни от други, ала има и случайни грешки. Но защо трябва да следиш тези хора? Защо ти е да знаеш какво става в живота им? Това не е редно.

— Как не разбираш…?

— Не, ти не разбираш — прекъсна го тя. — Нима нямат право на личен живот? Снимат ги, ровят се в делата им…

— Не е така — възрази той.

— Така е! — удари тя с ръка подлакътника на стола си. — Ами ако разберат? Представяш ли си как ще се почувстват? Колко измамени? Колко разголени? — За негова огромна изненада тя впи пръсти в ръката му, за да е сигурна, че я чува добре. — Не приемам това, което вършиш. Какво ще правиш с твоите пари, си е твоя работа. Но останалото? С детектива? Трябва да го прекратиш. Обещай ми!

Досън усещаше топлината на дланта й.

— Добре — най-сетне въздъхна той. — Обещавам да не ги следя повече.

Тя не свали очи от лицето му още известно време, за да се увери, че й казва истината. За първи път, откакто се срещнаха, Досън изглеждаше изморен. Имаше нещо в позата му, което даваше сигнали за капитулация, и тя не можеше да не се запита какво би се случило, ако не бе заминала през онова лято. Или ако беше отишла да го посети в затвора. Щеше й се да вярва, че това би имало значение, че животът на Досън нямаше да е толкова тясно свързан с миналото. И той, макар и нещастен, щеше да намери поне някакъв покой. Покоят все му се изплъзваше.

— Имам да направя още едно признание, свързано със семейство Бонър.

— Още едно ли? — усети тя, че дъхът й секва.

Той почеса леко носа си с другата ръка, сякаш за да спечели време.

— Занесох цветя на гроба на доктора тази сутрин. Правех го, след като излязох от затвора. Когато ми идваше твърде много, разбираш ли?

Тя не сваляше поглед от него и се питаше дали има още нещо, което иска да сподели.

— Това е различно — отбеляза тя най-сетне.

— Знам. Просто реших, че трябва да го знаеш.

— Защо? Изведнъж мнението ми има значение, така ли?

— Може би.

— Според мен няма нищо нередно в цветята — рече тя след кратко мълчание. — Стига да не прекаляваш. Това е дори… Съвсем подходящо.

— Наистина ли? — извърна той лице към нея.

— Така е. Да оставяш цветя на гроба му има смисъл, но не е намеса в живота им.

Досън мълчаливо кимна.

— Знаеш ли какво си мисля? — Аманда приближи още повече лицето си към неговото.

— Боя се дори да предположа след всичко това.

— Вие двамата с Тък си приличате много повече, отколкото предполагаш.

— Това лошо ли е, или добро? — погледна я той в очите.

— Тук при теб съм сега, нали?



С напредването на деня стана толкова горещо, че Аманда настоя да влязат вътре. Летящата врата хлопна леко зад тях.

— Готова ли си? — попита Досън.

— Не — отвърна тя. — Но предполагам, че все пак трябва да го направим. Искам да знаеш, че продължавам да се чувствам неудобно. Не знам дори откъде да започна.

Досън крачи известно време напред-назад из кухнята, преди да я погледне.

— Да го направим. Когато мислиш за последната си среща с Тък, какво първо ти идва наум?

— Все едно и също. Говореше за Клара. Приготвих му вечеря. — Тя сви рамене. — После го завих с одеялото, когато заспа в стола.

Досън я поведе към дневната и й кимна към камината.

— В такъв случай може би ще вземеш снимката.

— Не, не мога — поклати тя глава.

— По-добре я вземи, иначе ще отиде на боклука.

— Не, за нищо на света. Ти я вземи. Ти го познаваше по-добре.

— Не е така. Никога не ми е говорил за Клара. Всеки път, когато я погледнеш, ще мислиш за тях двамата, не само за него. Неслучайно ти е разказал за нея.

Тя продължаваше да се колебае и той внимателно взе снимката.

— Искал е това да е важно за теб. Искал е те двамата да са важни за теб.

Тя протегна ръка.

— Ако я взема аз, какво ще остане за теб? Тук няма много неща, които можеш да вземеш.

— Не се тревожи. Има нещо, което видях по-рано, и искам да задържа. — Той тръгна към вратата. — Да вървим.

Аманда го последва надолу по стълбите. Когато приближиха работилницата, я осени прозрението, че ако къщата е мястото, където Тък бе създал връзката си с нея, то работилницата беше мястото на Тък и Досън. Още преди да стигнат там, тя вече знаеше какво ще си вземе Досън.

Той тръгна право към грижливо сгънатата карирана кърпа, оставена върху тезгяха.

— Ето това искам да си взема за спомен.

— Сигурен ли си? — Аманда хвърли скептичен поглед към парчето плат. — Не е кой знае какво.

— За първи път виждам чиста кърпа тук. Значи я е оставил за мен — ухили се широко той. — Да. Сигурен съм. За мен това е Тък. Не помня да съм го виждал без някоя от тях. Винаги едни и същи на цвят.

— Така си е — съгласи се тя. — За Тък говорим все пак. Човек, постоянен във всичко.

Досън пъхна кърпата в задния си джоб.

— Не е лошо. Невинаги промените водят до по-добро.

Настъпи мълчание, в което думите му някак увиснаха във въздуха. И когато Досън се облегна на колата, нещо проблесна в съзнанието на Аманда и тя пристъпи към него.

— Забравихме да попитаме Танър какво да правим с колата.

— Мислех си, че мога да я довърша. Танър вероятно знае кой е собственикът, за да я предадем.

— Наистина ли?

— Доколкото виждам, частите са тук — отбеляза Досън — и съм повече от сигурен, че Тък е искал да я довърша. Ти нали щеше да ходиш на вечеря с майка си? Така че няма какво друго да правя.

— Колко време ще отнеме според теб? — попита Аманда, докато оглеждаше кутиите с резервни части.

— Не мога да преценя. Няколко часа може би.

Тя насочи вниманието си към колата, обиколи я от всички страни.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Да не би да си започнала да разбираш и от устройство на автомобили? — Лека усмивка разтегна лицето му.

— Не.

— Ще се заема, след като си тръгнеш. Не е нещо особено. Ако искаш, може да се върнем в къщата — доста топло стана тук.

— Не ми се ще да оставаш да работиш до късно — рече тя. И по стар навик се насочи към обичайното си място. Размести ръждясалите части и седна на тезгяха. — Утре ни чака вълнуващ ден. А и винаги съм обичала да те гледам как работиш.

Стори му се, че чува нещо като обещание в интонацията й, годините сякаш се върнаха назад и той погледна с малко по-други очи мястото, където определено е бил най-щастлив. Напомни си, че Аманда е омъжена и нищо добро няма да излезе от евентуалния опит да пренапишат миналото. Пое решително въздух и протегна ръка към другия край на тезгяха.

— Може да се отегчиш. Ще отнеме време — привидно небрежно подхвърли.

— Не ме мисли. Свикнала съм.

— Да се отегчаваш ли?

Тя подгъна крака под себе си.

— Преди години седях тук с часове и чаках да свършиш, за да излезем за малко.

— Трябвало е да кажеш.

— И го казвах, когато ми омръзнеше да чакам. Но в същото време знаех, че ако започна да те дърпам навън твърде често, Тък няма да ми позволи да идвам. Затова и гледах да не те разсейвам с много приказки.

Лицето й беше скрито частично от сянката, в гласа й се долавяха съблазнителни нотки. Твърде много спомени ги свързваха с това място и с начина, по който тя сядаше на тезгяха и си бъбреха. Досън извади карбуратора и го огледа. Ако е бил поправян, работата бе свършена добре и той го остави настрани, за да хвърли поглед върху плана за ремонта.

Мина отпред, вдигна капака и се загледа в мотора. По едно време чу, че Аманда се изкашля, и вдигна поглед.

— След като Тък вече го няма, не може ли да си говорим, докато работиш?

— Добре. — Той се изправи и приближи до тезгяха. — За какво искаш да говорим?

— Какво си спомняш най-добре от първото ни лято заедно? — попита тя след кратък размисъл.

Досън взе набор гаечни ключове и се замисли.

— През цялото време се питах защо, по дяволите, искаш да прекарваш времето си с мен.

— Сериозно те питам.

— И аз сериозно ти отговарям. Аз нямах абсолютно нищо, ти имаше всичко. Можеше да излизаш с когото си поискаш. И колкото и да се снишавахме и да не искахме да се набиваме на очи, знаех, че ще си имаш много проблеми. Точно затова не можех да се начудя.

Тя опря брадичка на свитите си колене.

— Аз пък знаеш ли какво си спомням? Онзи път, когато отидохме с колата до Атлантик Бийч и видяхме морските звезди. Бяха изхвърлени на брега, помниш ли колко много бяха? Хвърляхме ги обратно във водата. После си разделихме един бургер и картофките към него и гледахме залеза. Тогава говорихме цели дванайсет часа без прекъсване. — Тя се усмихна, преди да продължи. Нямаше начин Досън да не помни този следобед. — Точно затова обичах да съм с теб. И най-простото нещо на пръв поглед, като хвърляне на морски звезди в океана и един бургер, ме караше да се чувствам страхотна късметлийка. Ти беше първото момче, което не се мъчеше да ми вземе ума. Не се опиташе да се правиш на това, което не си, и най-важното — приемаше ме такава, каквато съм. Нищо друго нямаше значение — нито моето, нито твоето семейство. Само ние бяхме важни. Тогава не знаех, че никога след това няма да съм така щастлива. И това важи за всичките ни срещи. Не исках да свършват.

— А може би не са — срещна той погледа й.