Едва сега, от разстоянието на времето и със зрелостта, която неизбежно идва с годините, тя си даде сметка колко много я е обичал той тогава. И продължава да я обича, нашепна нещо тихичко в нея. Обзе я странното чувство, че всичко споделено между двамата в миналото е било само встъпителната глава на книга, която тепърва ще бъде написана.

Идеята би трябвало да я изплаши, но нищо такова не се случи, тя прокара върховете на пръстите си по инициалите им, издълбани по повърхността на тезгяха преди много години.

— Дойдох тук, когато баща ми почина.

— Къде? Тук ли? — попита Досън и се зае с карбуратора. — Мислех, че си започнала да посещаваш Тък едва преди няколко години.

— Той не знаеше, че идвам. Не му се обаждах.

— И защо?

— Не можех все още да говоря. Имах нужда от време, за да си събера душата, а и исках да съм сама. — Тя замълча. — Беше минала година от смъртта на Беа, мъчителна година. Най-неочаквано мама се обади и каза, че баща ми е получил инфаркт. Трудно ми беше да го проумея. Двамата бяха идвали при нас в Дърам предишната седмица и изведнъж — събираме си нещата и децата и тръгваме за неговото погребение. Пътувахме цялата сутрин. Щом отворихме вратата, мама — в пълно снаряжение, започна да докладва подробности относно организацията. Никаква емоция. Сякаш повече се тревожеше дали е избрала подходящите цветя за погребението и дали ще се обадя на всички роднини. Беше като някакъв лош сън и в края на този кошмарен ден се почувствах… Почувствах се безнадеждно самотна. Излязох посред нощ, качих се на колата, обикалях и обикалях, и изведнъж се озовах в края на пътя тук. Не мога да обясня как стигнах до тук. Седнах и се разплаках. Плаках часове наред. — Тежка въздишка се откърти от гърдите й. Спомените я завладяха. — Баща ми така и не ти даде шанс, но не беше лош човек. Винаги съм се разбирала по-добре с него, отколкото с мама. Колкото по-възрастна ставах, толкова повече се сближавахме. Беше много привързан към децата, особено към Беа. — Тъжна усмивка разтегна лицето й. — Странно е, нали? Това, че дойдох тук след неговата смърт.

— Не мисля — обади се Досън. — Никак не ми се вижда странно. След като излежах присъдата си, аз също дойдох тук.

— Нямаше къде другаде да отидеш.

— А ти имаше ли?

Прав беше, разбира се. Освен място за нежни спомени работилницата на Тък бе и убежище, където тя можеше да си поплаче.

Стисна преплетените си пръсти, прогони спомените и се съсредоточи към действията на Досън, който вече бе започнал да сглобява мотора.

Часовете се нижеха и двамата бъбриха за какво ли не — от миналото и настоящето, неща, които им се бяха случили, разменяха мнение за какво ли не — книги, места, които бяха мечтали да посетят. При всеки звук на ключове и клещи Аманда често имаше усещането за вече преживяно. Видя как Досън напрегна мускули, когато трябваше да развинти заяла гайка. Челюстите му се стиснаха и се отпуснаха чак след като гайката поддаде. Точно както преди много години, той спираше от време на време, замисляше се и отговаряше — беше пълноценен участник в разговора. По своя спокоен и деликатен начин й показваше, че онова, което тя мисли и споделя, е важно за него. Когато осъзна това, я заболя още повече. По-късно, когато Досън отиде в къщата, за да донесе от студения сладък чай, Аманда за миг си представи как би се стекъл животът й, ако бе поел в посоката, за която беше мечтала.



Слънцето се беше скрило зад върховете на боровете, когато тя най-сетне реши, че е време да тръгва. Нещо се бе променило между тях през последните няколко часа — крехко възраждане на миналите отношения може би… — това не само я изплаши, но и я ужаси. Досън от своя страна копнееше да я прегърне през кръста, докато крачеха редом по пътеката, но доловил объркването й, се въздържа.

Усмивката на Аманда бе някак нерешителна, когато стигнаха вратата. Тя вдигна очи и не можеше да не забележи гъстите тъмни клепачи, на които би завидяла всяка жена.

— Щеше ми се да не беше нужно да си тръгвам — призна си.

— С положителност двете с майка ти ще прекарате добре — рече той, пристъпвайки от крак на крак.

Може би, помисли си тя, но е малко вероятно.

— Ще заключиш ли, когато си тръгнеш?

— Разбира се — промърмори Досън, загледан в златистите й коси, с които лекият вятър си играеше, докато залязващите слънчеви лъчи хвърляха мека светлина върху кожата на лицето й. — Как искаш да го направим утре? Там ли ще се срещнем, или да те следвам с колата?

Тя се колебаеше.

— Няма смисъл да използваме и двете коли. Не е ли по-добре да се срещнем някъде към единайсет и да отидем заедно?

Той кимна и вдигна очи. Никой не си тръгваше. Най-сетне Досън отстъпи встрани и магията изчезна.

Аманда издиша задържания в гърдите въздух. Дори не си бе дала сметка, че не диша.

След като се намести зад волана на колата си, Досън затвори вратата от нейната страна, фигурата му се очерта на фона на залязващото слънце. За миг й се стори непознат. Неочаквано се смути и започна да рови с треперещи пръсти в чантата, за да намери ключовете си.

— Благодаря за обяда.

— За теб винаги.

Тя хвърли поглед към огледалото за задно виждане и видя, че Досън не е мръднал от мястото си, сякаш се надяваше тя да размисли и да се върне. Почувства дълбоко в душата си опасен трепет — нещо, което се опитваше да не признае.

Той продължаваше да я обича, сигурна беше. Осъзнавайки го, усети, че й се завива свят, и тя се опита да потисне чувството. Досън и общото им минало не бяха безвъзвратно забравени и тя не можеше да отрече простата истина, че за първи път от години почувства, че се е прибрала у дома.

8

Тед проследи с поглед как колата на бившата мажоретка тръгва от пътя пред дома на Тък и заключи, че тя изглежда дяволски добре за годините си. Винаги е била готино парче и много пъти му се бе искало да си „поиграе“ с нея. Да я метне в колата, да я изчука едно хубаво и да я закопае някъде, където никой няма да се сети да я търси. Само че татко му на Досън бе забранил да посяга към нея. А Томи Коул знаеше какво говори.

Едно нещо обаче Томи не знаеше. Тед трябваше да попадне в затвора, за да го разбере, и докато излезе на свобода, той вече мразеше Томи почти толкова, колкото и Досън. Томи нищо не стори, след като синът му ги унижи толкова много. Не само това, направи ги за смях и естествено, застана на първо място в списъка на Тед при излизането му. Не беше трудно да го напие до смърт в онази нощ, докато изпадне в несвяст и после да го остави да се задуши в онова, което е повърнал.

Сега се готвеше да отметне от списъка си и Досън. Докато чакаше Аманда да се разкара, се питаше какво ли правят тия двамата. Може би наваксваха пропуснатото през всичките тези години — сучат чаршафите и си викат имената от възторг. Доколкото знаеше, тя имаше семейство, дали мъжът й имаше представа какво става тук. Вероятно не. Жените не обичат да вдигат шум около забежките си, особено такива, които карат подобна кола. Сигурно е пипнала някой паралия и също като майка си седи по цял следобед във фризьорските салони. Мъжът й трябва да е лекар или адвокат, толкова зает със себе си, че му е все едно какво прави жена му зад гърба му.

Тя сигурно знае да пази тайна. Жените много ги бива в тия неща. Нямаше как да не знае. Все тая му беше дали имат мъже — щом му се предлагат, той ги взимаше. Не му пукаше, дори да бяха роднини. Беше спал с половината жени в семейната къща, дори с тези на братовчедите си. С дъщерите им — също. Чукаше Клер, жената на Калвин, по няколко пъти седмично през последните шест години. Само че тя си затваряше устата, защото знаеше кое е добро за нея. А и мъжете си имат своите нужди.

Стоповете на колата просветнаха, докато Аманда правеше последния завой, преди да се скрие от поглед. Нямаше как да е видяла пикапа му, добре скрит в гъсталака. Почака още малко, за да не вземе оная да се върне. Последното, от което имаше нужда сега, беше свидетел. Само дето не можеше да реши как да го направи. Щом Аби беше мярнал Досън на пътя, със сигурност и оня го беше видял, така че положително се е замислил за това-онова и сега седи и чака с пистолет в скута. Нищо чудно и той да си има планове за действие, в случай че роднините се поинтересуват от него.

Като последния път.

Тед потупа глока, издул джоба му. Номерът беше да изненада Досън. Да го доближи достатъчно, та да го гръмне с един изстрел, после щеше да метне трупа в багажника на колата под наем. Сетне щеше да я изкара от имота на стареца. Ще прибере табелата с номера на колата и ще я подпали, така че нищо да не остане от нея. Нямаше да е трудно да се отърве от тялото. Ще върже няколко тежести и — в реката. Водата ще свърши останалото. Или пък ще го зарови някъде в гората, където няма как да го открият. Трудно можеш да докажеш убийство без тяло. Дребната мажоретка и дори шерифът може да се усъмнят, но едно е да подозираш, друго — да докажеш. Ще има суетня, естествено, но след време всичко ще затихне. След това двамата с Аби щяха да се оправят. А ако Аби не внимава, може и той да се окаже на речното дъно.

Най-сетне, решил, че е готов, Тед излезе от колата си и тръгна през гората.



Досън остави гаечния ключ и хлопна капака. Моторът беше готов. От момента, в който Аманда си тръгна, имаше чувството, че някой го наблюдава. Първия път, когато го усети, стисна ключа и надникна изпод капака — никой.

Тръгна към вратата на работилницата и се огледа. Видя издължените сенки на дъбовете и боровете, по чиито стъбла и клони пълзяха увивни растения. Над главата му прелетя ястреб, чиято сянка премина над пътя, скорци чирикаха в клоните. Всичко друго наоколо тънеше в тишината на ранното лято.

И все пак някой го наблюдаваше. Сигурен беше. Сети се за оръжието, което беше заровил преди много години под дъба недалеч от къщата. Не беше надълбоко, на около педя под земята, увито в намаслен парцал, за да не ръждяса. Тък също имаше някакво оръжие в къщата. Вероятно под леглото, но Досън не знаеше щеше ли да му свърши работа. На пръв поглед нищо не го застрашаваше… Единствено в края на тесния път зад дърветата…

Взря се, но… Пак нищо. Примигна, за да прочисти погледа си. Дали пък не си въобразяваше? И в този миг космите на тила му настръхнаха.



Тед стъпваше предпазливо. От опит знаеше, че в гората е най-добре да не бърза. Защо не взе и Аби? Щеше да му пази поне гърба. По-добре да не се разсейва — Досън бе някъде там, освен ако не е решил да се омете. Едва ли е чул колата.

Трябваше да разбере къде е — в къщата или в работилницата. Или някъде навън. Трудно щеше да влезе незабелязано в къщата. Домът на Тък бе разположен в средата на малко сечище, тесен поток течеше отзад, но прозорци имаше във всички посоки и Досън лесно можеше да види, че някой приближава. Май щеше да е най-добре да го изчака да излезе навън. Работата е там, че Тед не знаеше откъде щеше да излезе, а не можеше да е на две места едновременно.

Значи трябваше да измисли как да привлече вниманието му. Тогава онзи ще излезе да разбере какво става и Тед ще изчака да се приближи достатъчно, че да попадне в мерника му. Най-много сигурност му даваше глокът, опрян в бедрото.

С какво да привлече вниманието му?

Пролази бавно напред, като заобикаляше камъните, които стърчаха над земята — наоколо имаше много варовикови скали. Идеята беше добра. Ще хвърли камък върху колата, може да счупи и някой от прозорците. Досън ще излезе да погледне и Тед ще е готов.

Натъпка няколко камъка в джоба си.



С тихи стъпки Досън се промъкна до мястото, където му се стори, че забеляза подозрително раздвижване. Споменът от халюцинациите след експлозията се върна в съзнанието му. В края на сечището спря и се взря в гората отпред. Трябваше да успокои ускорения си пулс.

Взрив от чирикане на скорци го накара да застине. Хиляди птици цвърчаха между клоните на дърветата. Едно от любимите му забавления като дете бе да плесне с длани и да наблюдава шумното им излитане. Сега те направо викаха, сякаш призоваваха за внимание.

Или може би предупреждаваха?