Тази вечер се оказа пълен кошмар. И не само заради Тед. Аби беше решил да се отбие да види Канди, но когато стигна в „Тайдуотър“ завари половината от мъжете в бара, струпани около нея. Веднага разбра, че е намислила нещо. Носеше блузка, която не скриваше нищо от анатомията й, а задникът й направо надничаше от късите шорти. Щом го видя да влиза, тя цялата настръхна, сякаш я беше хванал да краде, и пролича, че никак не се радва да го види. Щеше му се да я извлече от тържеството им на мига. Спря го единствено това, че трябваше да стане пред много хора. По-късно щяха да поговорят и щеше да й даде хубав урок. За момента по-важното беше да разбере защо тя се държа така виновно, когато той влезе. Или заради кого се чувстваше виновна.

Беше ясно като бял ден. Имаше си закачка с някого от бара, виеше му се свят от треската, стомахът му гореше, но той на всяка цена щеше да открие кой е този тип.

Седна и зачака. Много скоро откри човека. Млад, тъмнокос, който флиртуваше малко повече с Канди, все едно няма нищо сериозно. Аби видя как тя докосва ръката му и върти очи към деколтето си, докато му подава бирата. Тъкмо се надигна, за да се обяснят, и телефонът му иззвъня — беше Досън. Следващото, което помнеше, беше, че е в колата си и кара към болницата. На седалката зад него лежеше брат му. Докато се движеха с бясна скорост към Ню Берн, той мислеше за Канди и онзи нафукан загубеняк, който сигурно вече събличаше блузката й, а тя стенеше в ръцете му.

Точно сега Канди вече си тръгваше от работа. Аби кипна от яд, защото знаеше кой я изпраща до колата й, а той нищо не можеше да направи. Вече си представяше и какво беше намислил Досън.



През цялата нощ Тед ту идваше в съзнание, ту отново потъваше. Лекарствата и мозъчното сътресение го караха да се чувства замаян дори когато беше буден. На сутринта на следващия ден обаче вече кипеше от гняв. Най-вече към Аби, защото той не спираше да пита дали Досън ще подгони и него. Яд го беше и на Ела, която не спираше да хленчи, да кърши пръсти и да подсмърча. Яд го беше и на другите роднини, които чуваше, че говорят в коридора пред вратата на стаята му, сякаш не можеха да разберат дали трябва да ги е страх вече от него. Естествено, най-много го беше яд на Досън. Лежеше в леглото и се опитваше да си спомни какво точно се беше случило. Последното, което помнеше, преди да се събуди в болницата, бе, че онзи стоеше над него, и дълго не можеше да проумее какво му говорят Аби и Ела. Наложи се в крайна сметка лекарите да го вържат за леглото и дори го предупредиха, че ако не се укроти, ще повикат полиция.

Той наистина спря да се мята и бунтува, защото това беше единственият начин да се измъкне от тук. Аби седеше на стол до него, а Ела се бе излегнала на свободното съседно легло. Не спираше да се суети напред-назад и той едва се сдържаше да не я перне с опакото на ръката си, нищо че бе завързан за леглото и дори да искаше, не можеше да го направи. При мисълта за Досън подръпна отново каишите, за да провери за кой ли път дали не може да ги скъса. Щеше да го пречука, никой не трябваше да се съмнява в това и той пет пари не даваше за препоръките на лекарите, че е най-добре да остане още една нощ в болницата, за да бъде под наблюдение, и че движението може да е фатално за него.

Ела отново се разхленчи и захълца, и през стиснати зъби той процеди:

— Махай се! Трябва да кажа нещо на Аби.

Жената избърса очи с длан и напусна безмълвно стаята. Тед погледна брат си, който изглеждаше адски зле. Лицето му гореше и той се потеше като прасе. Сигурно от инфекцията. Аби трябваше да лежи в болницата, а не Тед.

— Измъкни ме оттук.

Брат му се наведе напред и примигна.

— Искаш да го хванеш ли?

— Не съм свършил с него.

— Как смяташ да се справиш? — посочи той гипсираната ръка. — Вчера с две здрави ръце не успя, а сега едната е счупена.

— Ти ще дойдеш с мен. Първо ще ме заведеш у нас да взема другия глок и после двамата ще отидем да го намерим.

— И защо мислиш, че ще го направя? — облегна се Аби назад в стола си.

Тед мълча известно време, припомняйки си настоятелните въпроси на брат си отпреди няколко часа.

— Защото последното, което си спомням, преди да ми причернее, бяха думите му, че следващият си ти.

10

Досън тичаше по набития твърд пясък на брега, а изпод краката му излитаха речни рибарки, които се стрелваха към вълните, но бързо се връщаха обратно. Въпреки ранния час плажът гъмжеше от хора — други любители на сутрешния крос, мъже и жени разхождаха кучетата си, деца вече строяха пясъчните си замъци. Собствениците на яхти пиеха кафе, опрели крака в перилата, и се наслаждаваха на чудесната сутрин.

Имаше късмет да намери свободна стая за нощта. По това време на годината крайбрежните хотели обикновено бяха претъпкани и се наложи да се обади на няколко места, докато намери стая. Можеше да избира между хотел в Ню Берн и друг, по-наблизо. Тъй като болницата беше в Ню Берн, предпочете да остане тук. Трябваше да стои по-далече от роднините си. Тед едва ли щеше да остави нещата така.

Въпреки всичките си усилия не можеше да спре да мисли за тъмнокосия мъж. Ако не беше тръгнал след нето, нямаше да разбере, че Тед го дебне от засада. Този образ — духът — му беше помахал и той го беше последвал, точно както се случи след експлозията на платформата.

Двете събития се бяха навързали в съзнанието му. При първото можеше да реши, че си е въобразил, но два пъти? Дали появата на тъмнокосия не бе свързано с някаква по-голяма цел?

Ускори темпото с надеждата да прогони тези мисли, естествено, и дишането му се затрудни. В крачка свали фланелката и избърса с нея лицето си. Реши, че ще тича до последния кей с максимална скорост. Само след минути мускулите на краката му горяха от болка. Не намали обаче темпото, за да стигне границата на възможностите на тялото си. Очите му не спираха да шарят наоколо и по лицата на хората и да търсят тъмнокосия.

Най-сетне стигна кея и вместо да намали крачка или да спре, продължи със същата скорост, докато не стигна обратно до хотела си. За първи път от години завърши кроса си, чувствайки се по-зле, отколкото в началото. Наведе се, за да успокои дишането и мислите си. До отговори така и не успя да стигне. Не го напускаше усещането, че откакто бе пристигнал в града, вътрешният му свят е претърпял огромна промяна. Всичко наоколо бе съвършено различно. И не заради тъмнокосия, заради Тед или заради смъртта на Тък. Причината беше в Аманда. Тя вече не беше само спомен. Изведнъж бе станала нещо реално — трептяща жива версия на миналото, което никога не го напусна. Колко пъти младежкият й образ го бе посещавал в мечтите му и сега той се питаше дали и мечтите, и сънищата му за нея щяха да се променят. Коя беше тя сега? Нямаше как да е сигурен. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че в нейно присъствие се чувства завършен, и то по начин, който малцина познават.

Обстановката на плажа се бе успокоила, любителите на ранни разходки се бяха отправили към колите си, а летовниците всеки момент щяха да заприиждат и да разгънат кърпите си. Вълните все така заливаха брега с хипнотичен равен ритъм. Досън се загледа с присвити очи в искрящата вода. Все едно колко дълбока бе обичта му към нея, мисълта за съпруга и децата й не го напускаше. И преди не беше лесно да сложи край на връзката им, но сега това му се струваше непоносимо. Лекият вятър нашепна, че времето му с Аманда изтича, и съкрушен, Досън пое към фоайето на хотела, изпълнен с копнеж за каквато и да е промяна.



С всяка следваща глътка кафе увереността на Аманда да се разбере веднъж завинаги с майка си нарастваше. Седяха на верандата в задния двор с изглед към градината. Изправила гръб, Евелин бе облечена така, сякаш очакваше визита от губернатора, и заела съвършена поза на белия люлеещ се стол, подробно анализираше в детайли изминалата вечер. Очевидно изпитваше огромно удоволствие в това да търси и открива тайни помисли и замисли в интонацията и думите на приятелките си по време на вечерята и последвалата партия бридж.

Благодарение на проточилата се игра, гостуването, което Аманда се бе надявала да продължи не повече от час или два, приключи след десет и половина. И след този час сякаш гостите нямаха голямо желание да си тръгнат. Тя бе започнала да се прозява и колкото и да се стараеше, не можеше да си спомни за какво говореше майка й. Имаше усещането, че разговорите с нищо не се отличават от тези, които се водеха в миналото. Обсъждаха се съседи и внуци, кой как тълкува Библията, как най-добре да се закачат пердета, растящите цени на ребърцата и всичко това, разнообразено с безобидни клюки. С две думи, светски разговор, но ако питаше майка си — с национално значение, все едно колко далеч от действителността беше. Майка й бе от хората, които успяват да открият драма и трагедия и в най-дребното нещо, и Аманда искрено се надяваше тя да не подхване обичайните си оплаквания, преди да е изпила кафето си.

На всичкото отгоре мислите за Досън, които не я напускаха, й пречеха да се съсредоточи. Убеждаваше се, че нещата с него са под контрол, но защо пред очите й непрестанно беше спускащата се над яката му гъста коса и дънките, които му стояха толкова добре. Или колко спокойно и естествено се чувстваха в първите мигове на срещата си. Беше женена достатъчно дълго, за да знае, че тези неща не са толкова важни, колкото приятелството и доверието, изковани от общите интереси. Няколко дни заедно след близо двайсетгодишна раздяла не са достатъчни, за да се изковат тези връзки. Иска се много време, за да се изгради здраво приятелство, а доверието усещаш веднага. Жените, поне в началото, често виждат в мъжете онова, което искат, и тя все се питаше дали не прави същата грешка. И докато тя си задаваше тези въпроси, чиито отговори нямаше как да получи, майка й бъбреше неудържимо. Сякаш нямаше сила, която да я спре…

— Ти слушаш ли ме изобщо? — прекъсна мислите й Евелин.

— Разбира се — свали чашата си Аманда.

— Казвам, че трябва да поработиш върху анонсите в началото на играта.

— От доста време не съм играла бридж.

— Точно затова ти казах, че трябва да се включиш в някой клуб или да създадеш свой. Или и това не чу.

— Извинявай, бях се замислила.

— Сигурно за церемонията днес, нали?

Аманда се направи, че не забелязва сарказма — не беше в настроение да спори. А майка й се стремеше точно към това. Беше се подготвяла цяла сутрин, стъпвайки на репликите и фактите от миналата вечер, за да се впусне в нападение.

— Казах ти, че Тък е поискал да бъде разпръснат прахът му. — Тя правеше усилие гласът й да звучи спокойно и равно. — Жена му Клара също е била кремирана. Вероятно за него това е бил начинът да се съберат отново.

Майка й сякаш не чу.

— Какво ли облича човек в такъв момент? Струва ми се, че ще е, как да кажа… прашно.

Аманда извърна лице към реката.

— Нямам представа. Не съм мислила за това.

Лицето на майка й бе застинало и безизразно като маска.

— Как са децата?

— Не съм се чула тази сутрин с Джаред и Лин, но доколкото знам, са добре.

— А Франк?

Аманда отпи от кафето, за да забави отговора. Не й се говореше за него. Особено след последния скандал. Тези разправии бяха станали нещо обикновено за тях напоследък. А той със сигурност вече беше забравил. Браковете — добри или лоши — се определят от онова, което се повтаря в тях.

— Той е добре.

Майка й кимна в очакване на още информация. Но такава не постъпи. Тя приглади с длани салфетката върху коленете си.

— И в какво ще се състои церемонията? Просто ще изсипеш праха на мястото, което той е пожелал, така ли?

— Нещо такова.

— Не трябва ли разрешение за подобно нещо? Не мога да повярвам, че всеки може да изсипва праха на близките си, където му хрумне.

— Адвокатът не спомена нищо за разрешение, така че сигурно не е било необходимо. За мен е чест, че Тък ме е избрал да изпълня волята му.

— Сигурно е така — наведе се напред Евелин, — защото бяхте приятели, нали?