Аманда се извърна рязко — дойде й до гуша от тези подпитвания, от лъжите на Франк и от всички лъжи, които бяха станали неизменна част от живота й.

— Да, мамо, защото бяхме приятели. Радвах се на общуването си с него. Той беше един от най-милите хора, които някога съм познавала.

От много време не беше виждала израз на поражение върху лицето на майка си.

— Къде ще се проведе тази церемония? — далеч по-меко попита Евелин.

— Ти защо се интересуваш толкова много? Очевидно е, че не одобряваш.

— Просто поддържам разговор — изсумтя майка й. — Не е нужно да си груба.

— Може да ти изглежда така, защото ми е мъчно. Или защото така и не чух от теб дума на съчувствие, дори едно формално: съжалявам за загубата ти. Близките хора си казват такива неща.

— Със сигурност щях да го направя, ако знаех за познанството ти с него. Но ти предпочете да ме лъжеш през цялото време.

— Престани да си въобразяваш, че се налага да лъжа заради теб.

— Не ставай смешна — завъртя очи майка й. — Не аз съм тази, която поставя думи в устата на другите. Нито пък съм се промъквала тук тайно. Ти взимаш решенията си, не аз. А както е известно, всяко решение има своите последици. Крайно време е да се научиш да поемаш отговорност за избора, който правиш.

— Смяташ, че бягам от отговорност, така ли? — пламна лицето на Аманда.

— Смятам, че понякога можеш да не си толкова себична.

— Аз ли съм себична?

— Да, разбира се. Всеки човек е такъв в някаква степен. Искам да кажа, че на моменти задълбаваш в някои неща повече от необходимото.

Аманда беше толкова стъписана, че не знаеше какво да отговори. Точно майка й да твърди такова нещо! Това беше възмутително! Винаги беше твърдяла, че хората не са нищо друго, освен огледало на заобикалящите ги.

— Мисля, че няма смисъл да подхващаме тази тема — внимателно подбра думите си Аманда.

— Напротив — опъна се Евелин.

— Защото не ти казах за Тък, така ли?

— Не, защото мисля, че има нещо общо с Франк и проблемите между вас.

Нещо в Аманда трепна и се наложи да концентрира цялата си енергия, за да скрие изненадата си.

— Защо мислиш, че имаме проблеми?

— Познавам те по-добре, отколкото си мислиш. — Майка й се стараеше да звучи спокойно, но в гласа й се прокраднаха хладни нотки. — А фактът, че не отрече, доказва подозренията ми. Не ме тревожи това, че предпочиташ да не говориш за отношенията ви. Те са си ваша работа и не виждам как бих могла да кажа или да направя нещо, за да помогна. Бракът е партньорство, а не демокрация. Което веднага навежда на мисълта какво си споделяла с Тък през всичките тези години. Едва ли си го посещавала от едната любезност. Искала си да споделиш нещо с него.

Думите увиснаха във въздуха. Веждите на майка й останаха вдигнати въпросително. В настъпилата тишина Аманда се опита да преглътне изненадата.

— Предполагам ще се прибереш за вечеря — обади се най-сетне Евелин и намести салфетката си. — Искаш ли да излезем, или предпочиташ да хапнем тук?

— Така значи — не издържа дъщеря й. — Хвърляш намеци и обвинения, след което приключваш темата.

— Не приключвам темата, но ти отказваш да говориш. На твое място щях да си помисля какво точно искам. Защото, когато се прибереш у дома, ще трябва да вземеш решение относно брака си. Ще продължаваш ли, или не. И това до голяма степен зависи от теб.

Имаше голяма доза горчива истина в думите й. И не ставаше дума само за Аманда и Франк, а и за децата, които отглеждаха. Аманда внезапно се почувства напълно изцедена. Остави чашата в чинийката и усети надигащия се в гърдите й гняв.

— Помниш ли семейството видри, които често играеха край нашия мост? — попита най-сетне тя, без да чака отговор. — Когато бях малка, татко ме водеше да ги гледам. Сядахме на тревата и ги наблюдавахме как играят във водата. Мислех си тогава, че те са най-щастливите животни на света.

— Не разбирам какво общо имат видрите с темата…

— Отново видях видри — продължи Аманда, прекъсвайки майка си — миналата година. По време на почивката посетихме аквариума на Пайн Нол Шорс. Бях много развълнувана и исках да видя видрите. Много пъти бях разказвала на Анет за видрите зад нашата къща и тя гореше от нетърпение. Когато влязохме при тях, преживяването нямаше нищо общо с това от детството ми. Видрите там спяха. Стояхме в аквариума с часове, но те не се помръднаха. По-късно Анет ме попита защо тези видри не играят и аз не можах да й отговоря. Много добре знаех причината… — Тя спря за миг да обикаля с пръст ръба на чашата и вдигна поглед към майка си. — Видрите не бяха щастливи. Знаеха чудесно, че не живеят в река. Вероятно и не са разбрали как се е случило, но очевидно усещаха, че живеят в клетка и не могат да излязат навън. Това там не беше животът, за който бяха родени. А нищо не можеха да направят, за да го променят.

За първи път тази сутрин майка й сякаш не знаеше какво да отговори. Аманда плъзна чашата навътре върху масата, преди да се изправи. Докато се отдалечаваше, чу как Евелин се изкашля и се обърна.

— Предполагам, искаше да кажеш нещо с тази история, нали?

— Да — горчиво се усмихна Аманда. — Исках.

11

Досън свали гюрука на ремонтирания „Стингрей“ и зачака Аманда, облегнат на купето. Беше душно и облаците предвещаваха дъжд. Дали Тък имаше чадър някъде в къщата? Съмняваше се. Изобщо не можеше да си го представи с чадър над главата, но кой знае? Както се оказа, старецът криеше изненади. Сянка прекоси пътя и Досън вдигна глава — орел рибар правеше бавни лениви кръгове. В този момент автомобилът на Аманда се зададе по пътя. Чакълената настилка захрущя под колелата, докато тя паркираше колата под сянката до неговата.

Аманда излезе и го изгледа изненадано — той бе облякъл черни панталони и изгладена бяла риза. Сакото висеше на едното му рамо. Беше прекалено хубав, което само потвърждаваше факта, че майка й се оказа далновидна. Какво щеше да прави, мислено въздъхна тя.

— Закъснях ли? — попита високо и тръгна към него.

Досън я наблюдаваше. Слънцето грееше в дълбоките сини очи така, както осветява водите на кристалночисто езеро. Аманда беше облякла черен панталон и копринена блуза без ръкави. На врата й имаше сребърно колие.

— Съвсем не — отвърна той. — Пристигнах по-рано, защото исках да съм сигурен, че колата е готова за път.

— И?

— Този, който е работил върху нея, си е разбирал от работата.

Тя се усмихна и когато го наближи, спонтанно се надигна и го целуна по бузата. Досън изглеждаше смутен, очевидно не знаеше какво да направи. Тя също се притесни, още повече че в съзнанието й отекна предупреждението на Евелин. Побърза да насочи вниманието си към колата, за да не мисли за майка си.

— Ти ли свали гюрука? — попита тя.

Въпросът й го накара да пристъпи към нея.

— Мисля, че можем да отидем с нея до Вандъмиър.

— Колата не е наша.

— Знам, но трябва да бъде покарана, за да сме сигурни, че всичко е наред. Вярвай ми, собственикът би искал да е сигурен, че е в перфектно състояние.

— Ами ако се развали по пътя?

— Няма.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Лека усмивка заигра по устните й.

— Тогава защо трябва да я изпробваме?

— Добре — разтвори той безпомощно ръце. — Може би просто ми се иска да я покарам. Истински грях е да оставиш такава кола да стои в работилницата, особено след като и ключовете са тук.

— И когато се приберем, ще върнем километража, нали? За да не разбере собственикът, че сме я карали.

— Не се прави така.

— Знам. Научих този номер от криминалните филми.

Той отстъпи назад и я изгледа от главата до петите.

— Между другото, изглеждаш зашеметяващо.

Аманда усети как червенината пълзи по врата й и се запита кога ще спре да се изчервява в негово присъствие.

— Благодаря ти. — Тя кокетно прибра кичур зад ухото си и на свой ред го огледа, като внимаваше да стои на разстояние. — Не мисля, че съм те виждала някога с костюм.

— Така е, не го нося често. Само в специални случаи.

— Тък щеше да одобри. Как завърши вечерта ти?

Досън се замисли за Тед и случилото се между тях, включително и за разходката си до брега.

— Нищо особено. Добре ли мина вечерята с майка ти?

— Не си заслужава да говорим за това. — Аманда прокара ръка по волана на колата и едва тогава го погледна. — Проведохме интересен разговор тази сутрин.

— Така ли?

Тя кимна.

— Накара ме да се замисля за случилото се през последните няколко дни. Това, което става с мен, и… С живота изобщо. Докато карах насам, си дадох сметка, че се радвам, задето Тък не ти е говорил за мен.

— Защо го казваш?

— Защото вчера, докато бяхме в работилницата… — Тя замълча, очевидно търсеше подходящите думи. — Мисля, че излязох от релси. Така се държах. И искам да се извиня.

— Това пък защо?

— Трудно ми е да обясня. Искам да кажа, че…

Досън я гледа известно време и чак тогава пристъпи към нея.

— Какво става, Аманда?

— Не знам. Вече нищо не знам. Колко прости бяха нещата, когато бяхме по-млади.

— Опитваш се да ми кажеш нещо, но не разбирам.

— Трябва да разбереш, че вече не съм предишното момиче — въздъхна тя. — Аз съм нечия съпруга и майка, и като всеки друг не съм съвършена. Боря се с изборите, които съм направила, греша и през по-голяма част от времето се питам коя съм всъщност, какво правя и дали наистина животът ми има някакво значение. Не съм по-специална от другите, Досън, и ти трябва да го знаеш. Искам да разбереш, че съм най-обикновен човек.

— Не си.

— Знам, че го мислиш. — В очите й се четеше болка, но тя не ги отклони. — Чувствам колко си убеден в това, но е така. Проблемът е, че във всичко, което се случва, няма нищо обикновено. Чувствам се напълно объркана. Щеше ми се Тък да ми бе говорил за теб, за да съм малко по-подготвена за тези няколко дни. — Тя неволно вдигна ръка и докосна сребърната висулка на врата си. — Не бих искала да направя грешка.

Досън пристъпи от крак на крак, разбирайки чудесно това, за което тя говори, и защо го прави. Това бе една от причините да я обича, дори да не го изрече на глас. Не това искаше да чуе тя.

— Говорихме — започна той тихо и ласкаво, — хапнахме, спомнихме си разни случки. Нищо повече. Не си направила нищо лошо.

— Напротив — усмихна се тя, като не криеше горчивината си. — Не казах на съпруга си.

— А искаше ли?

Точно там беше въпросът. Без дори да се усети, майка й я попита точно това. Аманда знаеше какво да отговори, но точно в този момент думите направо бягаха от устата й. Тя само поклати бавно глава и прошепна едва чуто:

— Не.

Досън очевидно долови страха й от признанието и улови ръката й.

— Да отидем във Вандъмиър — предложи той. — Нека почетем Тък.

Тя кимна безмълвно, подчинявайки се. Усети как част от нея отказва да се съпротивлява и започва да приема факта, че тя вече не контролира нещата, които може да се случат.

Досън я отведе до колата и отвори вратата пред нея. Тя се настани и изчака той да донесе кутията с праха на Тък. Намести я на задната седалка до сакото си и едва тогава седна зад волана. Аманда се обърна и остави чантата си до кутията.

След няколко минути Досън запали колата и като се увери, че звукът на мотора е както трябва, внимателно започна маневри, за да я изведе на пътя. През цялото време гледаше да избягва дупките. Много скоро стъпиха на главния път.