И тогава се започна. Късно вечерта, като се прибрах, видях Клара през прозореца на кухнята. Макар и неясно, чух да пее нашата песен. Но тя бе като в мъгла и не беше наистина тук, а щом влязох вътре, я нямаше. Отново започнах да се занимавам с къщата и започнах да копая пак. Подготвях нещата, така да се каже, и я видях отново, този път на верандата. Няколко седмици след като пръснах семената, тя почна да идва редовно, може би всяка седмица, и аз успях да я приближа, преди да изчезне. А когато цветята разцъфтяваха, идвах тук и вървях между тях и преди да си тръгна, я чувах и виждах като бял ден. Стои на верандата, чака ме, сякаш се пита защо ми е трябвало толкова време да разбера какво става. И така продължава оттогава.

Тя е част от цветята, разбирате ли? Прахът е помогна на цветята да израснат и колкото повече растяха те, толкова по-жива ставаше тя. Докато поддържах цветята живи, Клара успяваше да намери начин да дойде при мен.

Затова сте тук и затова ви помолих да направите това за мен. Това е нашето място, кътче от света, където любовта прави всичко възможно. Мисля, че вие двамата ще го разберете по-добре от всеки друг.

Но сега е време да ида при нея. Време е да запеем заедно. Дойде и моят час и аз не съжалявам. Отново съм с Клара и това е единственото място, където бих искал да бъда. Пръснете праха ми на вятъра и сред цветята и не плачете за мен. Засмейте се вместо това, смейте се радостно за мен и моето момиче.

Тък“

Досън се приведе напред с опрени върху бедрата длани и се опита да си представи как Тък пише писмото. То нямаше нищо общо с мълчаливия грубоват мъж, който го беше прибрал. Това бе един напълно непознат Тък, човек, когото не беше срещал никога.

Нежност се четеше по лицето на Аманда, докато внимателно сгъваше писмото.

— Знам песента, за която говори — каза тя, като го прибра на сигурно място в чантата си. — Веднъж го чух да я пее, докато седеше в люлеещия се стол. Като го попитах за нея, не ми отговори, а я пусна на грамофона.

— В къщата?

Тя кимна.

— Спомням си, че беше мелодична, а Тък бе затворил очи, сякаш се беше загубил в нея. Щом свърши, стана и свали плочата, но тогава аз не знаех какво означава това. Едва сега разбирам — обърна се тя към Досън. — Викал е Клара.

Досън бавно въртеше чашата си.

— Вярваш ли му? Че е виждал Клара?

В далечината проехтя гръм и им напомни за какво бяха дошли.

— Струва ми се, че е време — каза Досън.

Аманда стана, приглади панталона си и двамата слязоха в градината. Ветрецът бе утихнал, но мъглата се беше сгъстила още повече. Кристално ясното утро беше заместено от следобеда, свъсен от тъмното бреме на миналото.

Досън извади кутията и те намериха пътеката към средата на градината. Вятърът поде косата на Аманда и той видя как тя прокара пръсти през нея в опит да я укроти. В центъра на градината спряха.

Изведнъж кутията натежа в ръцете на Досън.

— Редно е да кажем нещо — прошепна той.

Тя кимна и той пристъпи напред, за да изрази почитта си към човека, дал му подслон и приятелството си. Сетне Аманда благодари на Тък за това, че беше неин довереник, и му каза, че го е обичала като баща. Вятърът се надигна като да беше чакал и той своя миг. Досън повдигна капака.

Прахът излетя и се изви над цветята. Докато го наблюдаваше, Аманда не спря да мисли, че Тък търси Клара, зовейки я по име за последен път.



Върнаха се в къщата, поговориха си за Тък, на моменти потъваха в приятно мълчание. Навън капките дъжд потропваха по листата. Беше плътен, но не силен, топъл летен дъжд, който приемаш като благословия.

По едно време огладняха, изтичаха до колата и поеха надолу по криволичещата пътека, докато излязоха на пътя. Можеха да се върнат в Ориентъл, но вместо това завиха към Ню Берн. Спряха пред ресторант „Челси“ близо до стария център на града. При пристигането им вътре беше почти празно, но когато си тръгваха, всички маси бяха вече заети.

Дъждът беше спрял за малко и те използваха момента да се разходят по безлюдните тротоари и да надникнат във все още отворените магазини. Докато Досън ровеше книгите втора ръка в една книжарница, Аманда използва възможността да излезе и да се обади вкъщи. Поприказва с Джаред и Лин, преди да се свърже с Франк. Беше оставил съобщение на секретаря — също като децата се обръщаше към нея с „мамо“ и предупреждаваше, че може да закъснее, ето защо я молеше да остави вратата отключена. Затвори, щом Досън се появи. При вида му я жегна мисълта, че вечерта приключва. Сякаш прочел мислите й, той й предложи ръка и тя почти се залепи до него, докато крачеха бавно обратно към колата.

Щом излязоха на магистралата, дъждът заваля отново. Мъглата се сгъсти, след като пресякоха река Нюс, от гората се протягаха клонки като призрачни пръсти, фаровете на колата едва осветяваха пътя, а дърветата сякаш поглъщаха и малкото виделина. В несигурния дъждовния сумрак Досън забави скорост.

Под равномерното трополене на дъжда по гюрука, напомнящ шум на далечен влак, Аманда се замисли за отминалия ден. По време на вечерята беше видяла, че Досън на няколко пъти се взира в нея, това я смущаваше, но не искаше той да спре да я гледа.

Знаеше, че не е редно. Животът й не допускаше блянове от този вид, а и обществото не ги прощаваше. Можеше да се опита да потисне чувствата си, все едно са малотраен страничен продукт на други фактори от живота й. Но знаеше, че истината е друга. Досън не беше чужд човек, с когото е излизала случайно, той беше нейната първа и единствена истинска любов, най-трайната от всички.

Франк щеше да бъде съкрушен, ако знаеше какво мисли. Но въпреки тревогата си Аманда знаеше, че обича Франк. Все пак, дори и да не станеше нищо и да се върнеше в къщи още днес, тя знаеше, че Досън ще продължи да витае в ума й. Макар бракът й да не вървеше от години, тя не търсеше утеха другаде. Важното беше, че Досън е до нея и онова „ние“ което образуваха те, щом останеха заедно, правеше всичко това естествено и неизбежно.

Прекосиха Бейбъро и Досън намали. Задаваше се завой към другата магистрала, водеща на юг към Ориентъл. Право пред тях лежеше Вандъмиър. Досън очевидно се канеше да направи завой, но когато наближиха кръстовището, тя реши да му каже да кара напред. Не искаше да се събуди сутринта с въпроса дали ще го види отново някога пак. Мисълта я ужасяваше, а думите някак запираха в гърлото й.

Пътят беше пуст. Вода се стичаше по настилката на платното към плитките канавки от двете страни на шосето. Стигнаха кръстовището и Досън плавно натисна спирачката. За нейна изненада той спря колата.

Чистачките избутваха водата в двете страни на стъклото. Дъждовни капки проблясваха в светлината на предните фарове. Двигателят утихна и Досън се обърна към нея, но лицето му остана в сянка.

— Майка ти сигурно те чака.

— Да. — Тя усети, че сърцето й бие учестено. Кимна и не каза нищо повече.

Един дълъг миг той се взира в нея, четейки мислите й, виждайки надеждата, страха и желанието в очите, приковани в неговите. После се усмихна, обърна се към предното стъкло и колата отново потегли полека напред към Вандъмиър. Никой от двамата нямаше нито желание, нито сили да я спре.



Когато спряха пред къщата, и двамата прекрачиха прага без неудобство. Аманда тръгна към кухнята, а Досън светна лампата. Тя напълни отново чашите с вино, едновременно неспокойна и развълнувана.

В дневната той въртя копчето на радиоапарата, докато намери джаз от предишни години, и намали звука, така че да е едва доловим. Свали от полицата някаква книга и тъкмо прелистваше пожълтелите страници, когато Аманда му подаде виното. Той върна книгата на място, взе чашата и я последва на дивана. Гледа я как изхлузва обувките си.

— Толкова е тихо — въздъхна тя. Сложи чашата на страничната маса, вдигна краката си и обгърна колене с ръце. — Разбирам защо Тък и Клара са искали да останат тук.

Слабата светлина в дневната придаваше загадъчност на лицето й. Досън се прокашля.

— Мислиш ли, че ще дойдеш тук отново? — попита той. — Искам да кажа, след този ден.

— Нямам представа. Ако знаех, че ще е все така, бих казала „да“. Но съм наясно, че е невъзможно, защото нищо не трае вечно. А една част от мен иска да запомни мястото такова, каквото е днес, с цветята и избуялата растителност.

— Да не говорим за чистата къща.

— Това също — съгласи се тя. Посегна към чашата и разклати виното в нея. — Днес, докато разпръсквахме праха, знаеш ли за какво мислех? За нощта, когато бяхме на пристанището и гледахме метеоритния дъжд. Не знам защо, но се почувствах така, сякаш отново съм там. Представих си как лежим на одеялото, говорим си тихо и слушаме щурците, като божествен музикален отзвук. А над нас небето беше толкова живо!

— Защо ми казваш това? — нежно попита той.

Лицето й се натъжи.

— Защото в онази нощ разбрах, че те обичам. Че съм се влюбила действително и истински. Мисля, че майка ми съвсем точно позна какво се бе случило.

— Защо го казваш?

— Защото на следващата сутрин ме попита за теб и когато казах какво изпитвам, се разрази ожесточен спор, грандиозен, един от най-лошите между нас. Тя дори ме удари. Бях толкова шокирана, че не знаех как да отвърна. През цялото време ми повтаряше колко нелепо е поведението ми и че не знам какви ги върша. Изглеждаше, че се ядосва, защото става дума за теб, но като помисля за това сега, знам, че щеше да се разстрои, независимо от това кой е бил. Защото въпросът не е бил в това дали си ти или ние, или пък фамилното име, което носиш. Ставало е въпрос за нея. Знаела е, че съм вече голяма, и се е страхувала, че губи контрол. Не е знаела как да се справи с положението — нито тогава, нито сега. — Тя отпи и започна да върти столчето между пръстите си. — Тази сутрин заяви, че съм себична.

— Не е права.

— И аз реших така — рече тя. — В първия момент. Но сега вече не съм толкова сигурна.

— Защо казваш това?

— Не постъпвам съвсем като омъжена жена, нали?

Той я загледа, запазвайки мълчание, за да й даде време да обмисли какво казва.

— Искаш ли да те върна обратно? — попита я накрая.

Тя се поколеба за миг, но поклати отрицателно глава.

— Не. Там е работата. Искам да съм тук, с теб. Макар да знам, че не е правилно. — Очите й бяха сведени надолу, а миглите хвърляха сянка върху бледите скули.

— Има ли смисъл в това?

Той прокара пръст по ръката й.

— Наистина ли искаш да ти отговоря?

— Не — каза тя. — Всъщност не. Но е… сложно. Имам предвид брака. — Тя усещаше как той чертае нежно фигури по ръката й.

— Харесва ли ти да бъдеш омъжена? — попита Досън плахо.

Аманда не отговори веднага, а отпи от виното, за да събере мислите си.

— Франк е добър човек. Поне през повечето време. Но бракът не е това, което си представят хората. Хората искат да вярват, че бракът представлява идеалното равновесие, а истината е друга. Единият от двамата винаги обича повече от другия. Знам, че Франк ме обича, и аз го обичам, но не толкова много. И никога не съм.

— Защо не?

— Не знаеш ли? — погледна го тя. — Заради теб. Дори когато стояхме в църквата и се готвех да изрека брачната клетва, си мислех, че искам ти да стоиш там, на неговото място. Не само защото още те обичах, а защото те обичах безмерно и още тогава подозирах, че никога няма да изпитам същото към Франк.

Досън усети, че гърлото му пресъхва.

— Тогава защо се омъжи за него?

— Защото смятах, че е за добро. И се надявах нещата да се променят. Да започна след време да изпитвам към него същото, което изпитвах към теб. Но не се случи и с годините и той започна да го осъзнава. И го заболя, знаех, че го боли, но колкото повече се стараеше да ми показва колко важна съм за него, толкова по-задушена се чувствах аз. И възроптах. Възроптах срещу него. — Тя се стресна от думите си. — Знам, че изглеждам ужасен човек.