— Не си ужасна — каза Досън. — Откровена си.

— Нека да довърша — помоли тя. — Имам нужда да разбереш това. Трябва да знаеш, че го обичам, че държа на семейството, което сме създали. Франк обожава децата ни. Те са смисълът на живота му и заради това мисля, че загубата на Беа беше толкова тежка за нас. Нямаш представа колко страшно е да гледаш как детето ти става все по-болно и по-болно и да знаеш, че не можеш да направиш нищо, за да му помогнеш. Политаш на влакчето на ужасите — чувствата ти минават от гняв срещу Бог за предателството му до усещането за пълен провал и крах. Накрая все пак успях да се измъкна от мъката. Но Франк не можа. Защото в дъното на всичко е безкрайното отчаяние, което те подкопава отвътре. Там, където е била радостта, остава зейнала празнина. Защото Беа беше такава. Въплъщение на радостта. Шегувахме се, че е излязла от утробата ми усмихната. Дори като бебе почти не плачеше. И това не се промени. Смееше се постоянно. За нея всичко беше вълнуващо откритие. Джаред и Лин се състезаваха за вниманието й. Представяш ли си?

Гласът й одрезгавя и тя млъкна.

— После започнаха болките в главата и все по-често се блъскаше в предметите. Консултирахме се с безброй специалисти и всеки казваше, че не може да й помогне. — Тя преглътна мъчително. — Постепенно се влоши. Но си остана каквато си беше, разбираш ли? Щастлива. Дори накрая, когато не можеше да седи сама, продължаваше да се смее. Щом чуех смеха й, сърцето ми се пръскаше от мъка. — Аманда замълча, загледана през притъмняващия прозорец, сякаш бе другаде.

Досън чакаше.

— Накрая лежах до нея в леглото с часове, прегръщах я, докато спи, а щом се събудеше, лежахме така, обърнати една към друга. Нямах сили да се извърна настрани, защото исках да запомня всичко от нея — носа, брадичката, къдриците. Щом заспеше пак, я притисках към тялото си и плачех заради огромната несправедливост.

Аманда замълча и примигна, явно не бе разбрала, че по лицето й се стичат сълзи. Не понечи да ги изтрие, а и Досън не стори това. Седеше, без да помръдва, погълнат от думите й.

— С нея умря и част от мен. Дълго време не можехме да се погледнем с Франк. Не от гняв един към друг, а от болка. Във Франк виждах Беа, а той виждаше нея в мен. Беше непоносимо. Едва се търпяхме, макар че Джаред и Лин се нуждаеха от нас повече от всякога. Започнах да пия по две-три чаши вино вечер, за да изключа, но Франк пиеше и повече. По едно време проумях, че няма полза. И спрях. За Франк се оказа по-трудно. — Тя замълча и стисна горната част на носа си, защото споменът надигаше познатата болка в главата. — Той не можа да спре. Мислех, че появата на още едно дете може да му помогне, но не се получи. Стана алкохолик и през последните десет години живее като половин човек. Търся начин да му дам другата половина, но без успех.

— Не знам какво да кажа — преглътна Досън.

— И аз не знам. Повтарям си, че ако Беа не беше умряла, това нямаше да се случи с Франк. Но после се питам дали и аз нямам вина, че е пропаднал. Защото го огорчавах от години, и преди Беа. Той знаеше, че не го обичам по същия начин, както той обича мен.

— Не е по твоя вина. — Дори на него самия думите прозвучаха не на място.

Тя поклати глава.

— Много мило, че го казваш, и на теория знам, че си прав. Но ако той пие, за да избяга от онези дни, сигурно бяга от мен. Защото знае, че съм гневна и отчаяна и няма начин да изтрие десет години скръб, каквото и да стори. А кой не би искал да избяга от това? Особено ако идва от човек, когото обичаш? Когато единственото, което искаш от този човек, е да те обича толкова, колкото и ти обичаш него?

— Недей — пресрещна погледа й той. — Не можеш да поемеш вината за неговите проблеми и да ги превърнеш в свои.

— Казано от човек, който не се е женил никога — усмихна се накриво тя. — Ще кажа само, че колкото по-дълго съм омъжена, толкова повече разбирам, че нещата никога не са само черни или бели. И не твърдя, че проблемите в брака ни са само по моя вина. Казвам само, че би трябвало да има и проблясъци от сиво. Никой от нас не е идеален.

— Звучи ми като изказване на психоаналитик.

— Вероятно. Няколко месеца след като почина Беа, започнах два пъти седмично да посещавам психоаналитичка. Не знам как щях да оцелея без нея. Джаред и Лин също ходеха там, но не толкова дълго време. Децата са по-устойчиви, струва ми се.

— Със сигурност е така.

Тя облегна брадичка на коленете си, а изражението й показваше колко се измъчва.

— Всъщност никога не съм казвала на Франк за нас.

— Не си ли?

— Знаеше, че в гимназията съм имала приятел, но не съм му казвала колко сериозно е било. Мисля, че не съм споменавала и името ти. Майка ми и баща ми очевидно направиха всичко възможно да се преструват, че не е станало нищо. Отнесоха се към това като към дълбока, мрачна семейна тайна. Естествено, майка ми въздъхна с облекчение, когато й казах, че съм сгодена. Не се развълнува, представи си. Майка ми не се вълнува от нищо. Сигурно смята, че това е под равнището й. Но ако ще се почувстваш по-добре, дълго трябваше да й напомням името на Франк. Докато твоето име…

Досън се засмя, преди да потъне отново в мълчание. Аманда отпи от виното, почувства как топлината му се разлива надолу по гърлото й и едва ли чуваше леката музика, която идваше сякаш отдалеч.

— Случиха се толкова неща, нали? След нашата последна среща — приглушено добави тя.

— Случи се животът.

— Беше повече от живота.

— За какво говориш?

— За всичко. Да бъда с теб тук, да те видя. Това ме връща във времето, когато вярвах, че всичките ми мечти ще се сбъднат. От дълго време не съм се чувствала така. — Тя се обърна към него, а лицата им останаха на милиметри едно от друго. — Мислиш ли, че щяхме да се справим? Ако се бяхме махнали и заживели заедно?

— Трудно е да се каже.

— Но ако трябва да предположиш?

— Да. Мисля, че щяхме да се справим.

Тя кимна, а в нея сякаш нещо се разчупи, като чу отговора му.

— И аз мисля така.

Пристъп на вятъра запрати струи дъжд в прозореца отвън като шепи захвърлени камъчета. Откъм радиото се носеше тиха музика отпреди години и тя се смесваше с ромона на дъжда. Топлината на стаята ги обгръщаше като пашкул и Аманда почти повярва, че нищо друго не съществува.

— Беше много срамежлив — прошепна тя. — Когато за пръв път застанахме един до друг в клас, почти не ми говореше. Аз все правех намеци, чаках да ме поканиш да излезем и се питах дали изобщо ще го направиш.

— Ти беше красива — повдигна рамене Досън. — Аз бях никой. Това ме изнервяше.

— Все още ли те изнервям?

— Не — призна той, после размисли. Усмивка плъзна по лицето му. — Може би малко.

— Мога ли да помогна? — повдигна вежди тя.

Той улови дланта й и я обърна няколко пъти, отбелязвайки мислено колко идеално си подхождат ръцете им, а това му напомни отново от какво се беше отказал. Преди седмица щеше да бъде доволен. Може и да не беше напълно щастлив, може би самотен, но — доволен. Беше разбрал кой е и какво е мястото му в света. Беше сам, но това бе съзнателен избор и дори сега не съжаляваше за него. Особено пък сега. Защото никой досега не успя да заеме мястото на Аманда и никой нямаше да го стори и в бъдеще.

— Ще танцуваш ли с мен? — попита накрая Досън.

— Да — отвърна с бледа усмивка тя.

Той стана и нежно подаде ръка. Тя се изправи и усети, че краката й треперят, докато отиваха към средата на стаята. Музиката изпълваше въздуха с копнеж и за миг и двамата не знаеха какво да направят. Аманда чакаше, наблюдавайки как Досън се обръща към нея с непроницаемо лице. Накрая отпусна ръка на хълбока й и я притегли към себе си. Телата им се сляха и тя се облегна на него, почувствала твърдостта на гърдите му. Ръката му обгърна кръста й. Много бавно се завъртяха и се залюляха в ритъма на музиката.

Беше й толкова хубаво с него. Вдишваше аромата му, чист и реален като всичко, което помнеше. Усещаше изпънатата гладкост на корема и краката му срещу своите. Затвори очи и отпусна глава на рамото му, изпълнена с желание, мислейки за първата нощ, когато се бяха любили. Тогава трепереше, трепереше и сега.

Песента свърши, но те останаха прегърнати, докато почна нова. Дъхът му изгаряше тила й и Аманда го чу да издиша, като че си отдъхва. Лицето му се доближи още повече, а тя отпусна назад глава в подчинение, очаквайки песента да продължи вечно.

Устните му докоснаха първо тила й, после леко допряха бузата и макар да чуваше предупредителния зов, тя се устреми към нежния допир.

Сетне се целунаха, в началото колебливо, после все по-страстно, сякаш искаха да наваксат времето на раздялата, продължила цял живот. Аманда почувства ръцете му върху себе си, навсякъде, а когато най-после се разделиха, усещаше само колко дълго е жадувала за това. Жадувала за него. Погледна Досън през спуснатите си клепачи, желаейки го повече от всеки друг, желаейки го изцяло, тук и сега. Усещаше и неговото желание и с движение, което бе сякаш предначертано, тя го целуна пак и го поведе към спалнята.

13

Денят беше скапан. Започна скапано, следобедът и вечерта бяха скапани, даже и времето беше скапано. Аби се чувстваше така, сякаш умира. Валеше от часове, водата се просмука през ризата му, а той, колкото и да се мъчеше, не успя да спре вълните тръпки и пот, които го връхлитаха една през друга.

Сигурен беше, че и Тед не е по-добре. Когато излезе от болницата, едва се добра до колата, без да падне. Това не му попречи да подкара направо към задната стаичка на бараката си, където държеше всичките си оръжия. Натовариха камиона и потеглиха към дома на Тък.

Само че имаше един проблем — там нямаше никого. Отпред стояха паркирани две коли, но от собствениците им нямаше и следа. Аби знаеше, че Досън и мадамата ще се върнат. Налагаше им се, тъй като колите им бяха тук, затова се разделиха с Тед и зачакаха.

Чакаха. И чакаха.

Чакали бяха поне два часа, преди да почне да вали. Още един час в дъжда и започна да ги тресе. Всеки път, щом потрепереше, Аби подбелваше очи от болката в корема. За бога, имаше чувството, че умира. Помъчи се да мисли за Канди, за да минава времето, но това само го накара да се зачуди дали този тип ще се появи тук пак тази вечер. Мисълта го вбеси, което го разтрепери още повече, и се започна отново. Чудеше се къде, по дяволите, се беше запилял Досън и какво въобще правеше самият той тук. Даже не беше сигурен дали вярва на Тед за Досън, всъщност бе убеден, че не вярва, но като видя изражението на лицето на брат си, реши да си затваря устата. И за пръв път в живота си се уплаши малко от онова, което би направил Тед, ако отидеше и му заявеше, че ще се прибират.

Междувременно Канди и онзи тип сигурно вече бяха в бара. Хилят се един на друг, разменят онези особени усмивки. Само като си го представи, и пулсът му заподскача от яд. Болката го прониза и за секунда си помисли, че този път няма да се размине. Ще убие онзи тип. Кълнеше се в Бога. Още щом го зърне пак, ще го убие, а после ще разбере дали Канди е схванала правилата. Най-напред трябваше да разчисти тази семейна работа, а Тед да е наоколо, за да му помага. За бога, та той не бе в състояние да се справи сам.



Мина още час и слънцето се сниши към хоризонта. Тед чувстваше, че е готов да се раздрайфа. Щом мръднеше, главата му се пръскаше, а ръката вече така го сърбеше под гипса, че му идеше да разпори проклетото нещо. Не можеше да диша през подутия си нос и искаше само Досън да се появи, да приключи тази работа веднъж завинаги.

Не го интересуваше дали госпожа „организаторката“ щеше да е с него. Вчера свидетелите го притесняваха, но днес не. Ще скрие и нейното тяло и толкоз. Хората ще си помислят, че двамата са избягали заедно.

Но къде, по дяволите, беше Досън? Къде се беше затрил цял-целеничък ден? И то в този дъжд? Изобщо не беше предвидил това. Отсреща Аби изглеждаше така, като че умира. Момчето беше зелено, но Тед не можеше да свърши работата сам. И то докато мозъкът му пулсира здраво в черепа му. Едва дишаше от болка, за бога, мръднеше ли, така му се завиваше свят, че трябваше да се хване за нещо, за да не се строполи.