Досън видя как тя помръкна.

— Тя успя да ме накара да се усъмня във всичко.

— Имаш предвид нас — попита той, а страхът го присви още повече.

— Имам предвид себе си — повтори тя шепнешком. — Но да, говоря и за нас. Защото исках да й кажа тези неща. Повече от всичко исках да ги кажа, защото са верни. — Тя поклати глава, като че искаше да отърси остатъци от мечта от съзнанието си. — Но майка ми започна да говори, истинският ми живот ме връхлетя и изведнъж се чух да казвам нещо друго. Сякаш слушах два предавателя, настроени на различни станции, като всяка свиреше нещо различно. Във втория вариант се чувах да казвам, че не искам Франк да узнае нищо. И че имам деца, които ме чакат вкъщи. И че независимо от това какво съм казала или как съм се опитала да го обясня, това ще си остане нещо дълбоко егоистично.

Когато Аманда спря, Досън я видя, че несъзнателно върти брачната си халка.

— Анет е все още малко дете — продължи тя. — Не мога да си представя, че ще я оставя, а в същото време не мога да си представя, че ще я отнема от баща й. Как да й обясня такова нещо? Така че да разбере. А Джаред и Лин? Те са почти възрастни, но ще им бъде ли по-леко? Да знаят, че съм разбила семейството, за да бъда с теб. Сякаш се опитвам да съживя младостта си. — Гласът й беше измъчен. — Обичам децата си и сърцето ми ще се пръсне, като виждам разочарованието в очите им.

— Те те обичат — каза Досън и преглътна бучката в гърлото си.

— Знам. Но не искам да ги поставям в това положение — каза тя, вдигайки парче отронила се от стола боя. — Не искам да ме мразят или да бъдат разочаровани от мен. А Франк… — Тя пое въздух на пресекулки. — Да, той има проблем и да, през цялото време се боря с чувствата си към него. Той не е лош човек и знам, че една част от мен винаги ще го обича. Понякога чувствам, че аз съм причината да е все още жив, доколкото е жив. Но той не е човек, който би се примирил с мисълта, че съм го изоставила заради друг. Повярвай ми, той няма да може да дойде на себе си след такова нещо. Това просто… ще го унищожи, а после какво? Ще пие повече, отколкото сега? Или ще потъне в дълбока депресия, от която няма да може да избяга? Не знам дали мога да му причиня това. — Раменете й увиснаха. — А после, разбира се, се явяваш ти.

Досън почувства какво ще последва.

— Този уикенд беше чудесен, но това не е реалният живот. Приличаше по-скоро на меден месец и след малко вълнението ще утихне. Можем да си повтаряме, че това няма да се случи, можем да си даваме всякакви обещания, но това е неизбежно, а после ти никога няма да ме погледнеш по начина, по който ме гледаш сега. Аз няма да съм жената, за която мечтаеш, нито момичето, което си обичал някога. И ти няма да бъдеш моята отдавна изгубена любов, моето единствено истинско нещо. Ти ще си онова, което децата ми презират, защото си разрушил семейството им, и ще ме виждаш такава, каквато наистина съм. След няколко години аз ще съм просто една жена, наближаваща петдесетте, с три деца, които може да я мразят, а може и да не я мразят, но която може да намрази себе си заради всичко това. А накрая ще я намразиш и ти.

— Не е вярно. — Гласът на Досън беше непоколебим.

Аманда направи всичко възможно, за да покаже смелост.

— Но е така — каза тя. — Медените месеци винаги свършват.

Той се пресегна и сложи ръката си на бедрото й.

— Да бъдем заедно не означава да сме на меден месец. Означава, че сме били истинските ти и аз. Искам сутрин да се будя с тебе до мен, да прекарвам вечерите си, като те гледам отсреща на масата за хранене. Искам да споделям всяка дребна подробност от деня си с теб и да чувам всяка подробност за твоя. Искам да се смея с теб и да заспивам с теб в ръцете си. Защото ти не си просто някой, когото съм обичал тогава. Ти беше моят най-добър приятел, моята по-добра половина и не мога да си представя отново да се откажа от това. — Той замълча, търсейки най-подходящите думи. — Може и да не разбираш, но аз ти дадох най-доброто от себе си, а след като си замина, нищо не беше същото. — Досън почувства, че ръцете му овлажняват. — Знам, че се боиш, аз също се боя. Ако оставим нещата така, ако се престорим, че нищо не се е случило, не съм сигурен дали ще получим нова възможност. — Той се пресегна и махна кичур коса от очите й. — Още сме млади. Имаме време да поправим нещата.

— Вече не сме толкова млади.

— Млади сме — настоя Досън. — Все още разполагаме с остатъка от живота си.

— Знам — прошепна тя. — Затова искам да направиш нещо за мен.

— Всичко.

Тя притисна крайчеца на носа си, мъчейки се да удържи напиращите сълзи.

— Моля те, не ме моли да тръгна с теб, защото ако ме помолиш, аз ще го направя. Не ме моли да кажа на Франк за нас, защото ще направя и това. Моля те, не ме карай да изоставям задълженията си или да разбивам семейството си. — Тя пое въздух и запреглъща като удавник. — Обичам те и ако и ти ме обичаш, не можеш да ме молиш да извърша тези неща. Защото не си вярвам достатъчно, за да ти кажа „не“.

Когато свърши, Досън не каза нищо. Макар и да не искаше да го признае, той беше уверен, че в онова, което бе казала, има истина. Разрушаването на семейството й би променило всичко — то би променило и нея и макар че това го плашеше, си спомни писмото на Тък. Може да й потрябва повече време, беше казал Тък. Или може наистина това да е краят и той ще трябва да продължи.

Не, не беше възможно. Мислеше за всичките години, през които беше мечтал да я види отново. Мислеше за бъдещето, което можеше никога да не преживеят заедно. Не искаше да чака, искаше тя да избере него сега. Но все пак разбираше, че трябва да й даде време, потребност, по-голяма от всичко досега. Въздъхна с надеждата, че така думите ще излязат по-лесно.

— Добре — прошепна накрая.

Тогава Аманда се разплака. Досън се изправи, борейки се с бушуващите в него чувства. Стана и тя, а той я притисна силно, усещайки, че ще припадне в ръцете му. Вдиша аромата на косите й, а в съзнанието му изникна картината със слънчевата светлина, докосваща косите й на излизане от гаража, когато той за пръв път дойде при Тък, естествената грациозност, когато се движеше между дивите цветя във Вандъмиър, безмълвния момент, когато жадуващите им устни се бяха докоснали за пръв път в топлината на една селска къща, за чието съществуване не бе подозирал. Сега това свършваше и Досън сякаш гледаше последните проблясъци на светлина в тъмнината на един безкраен тунел.

Дълго стояха прегърнати на верандата. Аманда слушаше биенето на сърцето му, сигурна, че никога нищо няма да бъде толкова хубаво. Тя копнееше да започне всичко отначало. Този път да го направи както трябва, да остане с него и никога да не го напусне. Бяха предназначени един за друг и си принадлежаха. Време за тях двамата все още имаше. Когато почувства ръцете му в косата си, тя за малко да изрече думите. Но не можа. Вместо това се чу да казва:

— Щастлива съм, че те видях отново, Досън Коул.

Досън усети разкошната мекота на копринената й коса.

— Може би някога ще го направим отново.

— Може би — отвърна тя и изтри влагата от лицето си. — Кой знае? Може би ще се вразумя и ще се появя в Луизиана един ден. Аз и децата ми, искам да кажа.

Той се усмихна насила, а в гърдите му се надигна отчаяна, напразна надежда.

— Ще приготвя вечеря — каза той. — За всички.

Време беше Аманда да тръгва. Когато слязоха от верандата, Досън хвана ръката й и я стисна силно, до болка. Взеха нещата си от шевролета и тръгнаха бавно към колата й. Сетивата му бяха силно изострени — утринното слънце прогаряше тила му, ветрецът бе лек като перо, а листата шумоляха, но нищо от това не изглеждаше реално. Единственото, което знаеше, бе, че всичко е свършило.

Аманда увисна на ръката му. Когато стигнаха колата й, той отвори вратата и се обърна към нея. Целуна я нежно, после прокара устните си по бузата й, проследявайки пътечката на сълзите. Очерта линията на челюстта й, мислейки за думите, които беше написал Тък. Никога нямаше да продължи напред, разбра Досън с внезапна яснота, независимо от молбата на Тък да изчака. Тя беше единствената жена, която беше обичал някога, единствената жена, която искаше да обича.

С видимо усилие Аманда отстъпи назад. После седна зад кормилото, включи двигателя и затвори вратата, накрая вдигна прозореца. Очите му блестяха от сълзи, отразяващи нейните. Тя включи неохотно на задна. Досън се дръпна мълчаливо, а болката, която изпитваше, се изписа на измъченото му лице.

Аманда направи маневрата и колата пое към пътя. Светът се беше замъглил през сълзите й. Когато взе завоя на алеята, тя погледна в огледалото за задно виждане и преглътна хлипането си, гледайки как Досън се смалява зад нея. Не беше помръднал.

Когато колата набра скорост, Аманда се разплака още по-силно. Дърветата я притискаха отвред. Искаше да обърне колата и да се върне при него, да му каже, че има куража да бъде човекът, който иска да бъде. Прошепна името му и макар че нямаше как да я чуе, Досън вдигна ръката си, за да й каже сбогом.



Когато пристигна, майка й седеше на предната веранда. Отпиваше от чашата със студен чай, а от радиото се носеше тиха музика. Аманда мина край нея, без да каже и дума, и се изкачи по стълбата към стаята си. Пусна душа и свали дрехите си. Застана гола пред огледалото, изстискана и изтощена като празен съд.

Почувства ударите на душа като наказание, а когато накрая излезе, извади джинси и семпла памучна блуза, след което прибра останалите си вещи в куфара. Сложи детелината в затварящо се с цип отделение на чантата си. Свали, както обикновено правеше, чаршафите от леглото и ги отнесе в пералното помещение. Постави ги в машината и я пусна, движейки се машинално.

Върна се в стаята си и продължи да попълва списъка с нещата, които трябваше да свърши. Напомни си, че машината за лед в хладилника трябва да се оправи — беше забравила да уреди това, преди да тръгне. Освен това беше време да започне нова кампания за набиране на средства за клиниката. Отлагаше го от доста време, но септември бе близо. Имаше нужда от кетъринг и може би не беше зле да започне да търси дарения за кошниците с подаръци. Лин трябваше да се запише за съботните подготвителни часове и не помнеше дали бяха внесли депозита за пансиона на Джаред. Анет щеше да се върне по-късно през седмицата и вероятно щеше да поиска нещо специално за вечеря.

Прави планове. Заобикаля уикенда и влиза отново в действителния си живот. Като водата на душа, отмила мириса на Досън от кожата й, и това беше вид наказание.

Но когато накрая умът й бавно се задейства, тя разбра, че все още не е готова да слезе долу. Седна на леглото, светлината меко струеше в стаята и изведнъж тя си спомни как изглеждаше Досън, когато стоеше на алеята. Образът беше ясен, така ясен, като че го виждаше отново, и въпреки всичко, Аманда изведнъж разбра, че е взела погрешното решение. Все още можеше да се върне при него и двамата да намерят изход, независимо от трудностите. След време децата щяха да й простят, след време даже тя щеше да прости на себе си.

Но дори тогава продължи да се чувства парализирана, неспособна да се застави да мръдне.

— Обичам те — прошепна тя в тишината на стаята, усещайки бъдещето си като изметени зрънца пясък, бъдеще, което вече бе заприличало на сън.

16

Мерилин Бонър стоеше пред прозореца в кухнята и наблюдаваше как работниците поправят напоителната система в овощната градина. Въпреки проливния дъжд предишния ден дърветата имаха нужда от допълнително поливане. Мъжете щяха да работят почти през целия ден, нищо че беше почивен. Беше се примирила с факта, че градината е като разглезено дете, непрестанно иска още и още внимание и все е недоволно.

Истинският й бизнес беше в цеха, където се бутилираха мармаладите и консервите. През седмицата в него работеха десетина души, но сега там беше пусто. Добре помнеше как съгражданите й предричаха, че е истинска авантюра да отваря този цех. С течение на времето обаче замлъкнаха. Знаеше, че никога няма да забогатее от производството на мармалад и консерви, но пък с него можеше да осигури на децата си спокоен живот, а и да им остави разработен бизнес. Лично тя не искаше повече от живота.