Някой трябваше да спре това в зародиш. Аби отвори, излезе навън и тръгна към брат си.

17

Досън почисти калта, полепнала по стингрея, върна гюрука на място и реши да се разходи до потока зад къщата на Тък. Температурата на въздуха се бе вдигнала и беше толкова горещо, че дори на барбуните не им се играеше. Водата пред него беше гладка като стъкло. Всичко наоколо бе застинало. В съзнанието му изплуваха последните минути преди раздялата с Аманда.

Едва се удържа да не изтича след нея, докато колата й се отдалечаваше, и да се опита да я накара да промени решението си. Толкова му се искаше да й каже колко много я обича! Вместо това бе стоял като закован, следейки с поглед как тя се отдалечава, съзнавайки дълбоко в сърцето си, че това е последният път, когато я вижда. Защо, за бога, я остави да си тръгне.

Идването му Ориентъл беше грешка. Нищо не го свързваше с това място и беше време да си върви. Знаеше, че стоенето му тук само ще вбеси братовчедите му, а нямаше желание да се разправя с тях. Обърна се и тръгна към колата си. Оставаше му за последен път да спре в града. После щеше да замине. Завинаги.



Аманда нямаше представа от колко време стои в стаята си. Час, два или може би повече. Всеки път, когато погледнеше през прозореца, виждаше как майка й седи на верандата с разтворена в скута книга. Беше покрила храната върху масата, за да я предпази от насекоми. Откакто се беше прибрала, Евелин не отиде нито веднъж да я види как е, а и Аманда не очакваше да го направи. Достатъчно добре се познаваха, за да знаят, че щом е готова, Аманда сама ще слезе.

Франк бе позвънил от голф игрището. Гледаше да е кратък, но по няколкото думи, които размениха Аманда разбра, че е пил. Цели десет години вече — тя разпознаваше мигновено признаците. Той едва ли схвана нежеланието й да говори. И не защото беше пил, а защото въпреки кошмарното начало на играта, от един момент нататък най-неочаквано му беше потръгнало. За първи път Аманда се радва, че той пие. Знаеше, че когато се прибере вкъщи, ще е толкова изморен, че ще е дълбоко заспал, когато тя се върне. Последното, за което можеше да мисли сега, беше секс. Само не и тази вечер.

Не, не беше готова да слезе при майка си. Стана от леглото и отиде в банята. Отвори шкафчето с лекарства и порови известно време вътре, докато откри шишенце с визин. Капна по малко в очите си. Резултатът не беше кой знае какъв, но пък и това не я вълнуваше точно сега. Така или иначе Франк нямаше да забележи.

Ако беше тук, Досън щеше да забележи. А и тя би искала да изглежда добре.

Отново се замисли за него. Истината бе, че не беше спирала да мисли за него, откакто влезе в къщата, но се стараеше да овладее чувствата си. Погледът й попадна върху багажа, който беше приготвила, където беше и дамската й чанта — от нея стърчеше бял плик. Извади го и като видя името си написано отгоре с разкривения треперлив почерк на Тък, реши да го отвори. Имаше усещането, че както и преди, Тък има отговори на нейните въпроси.

„Скъпа Аманда,

В момента, в който четеш тези редове, вероятно ще си изправена пред най-трудния избор в живота си. Със сигурност ще имаш чувството, че целият ти свят се разпада.

Може би се питаш откъде знам. Вероятно защото през последните няколко години те опознах. Винаги съм се тревожил за теб, но целта на това писмо е друга. Не мога да ти кажа какво да правиш и се съмнявам, че има нещо, което да те посъветвам, за да се почувстваш по-добре. Просто искам да ти разкажа една история. Тя е за мен и Клара, но не си я чувала досега, защото така и не намерих подходящ случай да я споделя с теб. Срамувах се, а и се боях, че ще спреш да идваш, защото ще решиш, че те лъжа.

Клара не беше привидение. Виждах я по цяла нощ и я чувах. Не твърдя, че нещата не са се случили, защото те се случиха. Всичко, което написах в писмото до теб и Досън, беше вярно. Видях я в онзи ден, когато се върнах от хижата. И колкото повече се грижех за цветята, толкова по-ясно я виждах. Силата на любовта може да те накара да виждаш много неща, но дълбоко в сърцето си знаех — тя не е там. Виждах я, защото исках да я виждам, чувах я, защото много ми липсваше. Това, което се опитвам да кажа, е, че тя беше мое произведение, нищо повече, колкото и да се самозалъгвах и да си въобразявах.

Може би се питаш защо ти го казвам точно сега. Ожених се за Клара, когато бях на седемнайсет, и прекарахме заедно четирийсет и две години, време, през което се сляхме в едно цяло, което си мислех, че никога няма да се разруши. Цели двайсет и осем години след нейната смърт изпитвах такава болка, че повечето хора, включително и аз самият, мислеха, че направо откачам.

Ти си още много млада, Аманда. Може да не усещаш, но за мен ти си наистина дете и имаш много години пред себе си. Чуй ме добре: живях с истинската Клара, живях и с нейния дух. Едната от тях ме изпълваше с огромна радост, а другата беше само мъгляво отражение. Ако сега обърнеш гръб на Досън, ще живееш до края на дните си с привидението на нещо, което е могло да бъде твое. Знам, че в този живот невинни хора неизбежно биват наранявани от нашите решения. Можеш да ме наречеш егоистичен старец, но не бих искал да си от тях.

Тък“

Аманда прибра писмото обратно в плика с пълното съзнание, че Тък е напълно прав. Тя почувства истината с цялата си същност и това я остави направо без дъх.

Обзета от трескаво нетърпение, което дори сама не разбираше, досъбра вещите си и понесе чантите към стълбите. Обикновено ги оставяше до вратата, докато се приготви за тръгване. Този път понесе всичко направо към колата.

Нахвърля чантите в багажника и се отправи към вратата откъм мястото на шофьора. В този момент забеляза, че майка й е излязла в предната част на верандата и я наблюдава.

Аманда мълчеше, Евелин — също. Известно време двете не откъсваха поглед една от друга. Аманда имаше усещането, че майка й знае къде отива. Думите на Тък още ехтяха в съзнанието й. Единственото, което я интересуваше в момента, беше час по-скоро да види Досън.

Възможно бе да е още при къщата на Тък, но едва ли. Лесно щеше да почисти колата и вероятно бързо щеше да напусне града, знаейки чудесно, че братовчедите му го търсят.

Но спомена, че има още едно място, където трябва да се отбие…

Думите сами изникнаха в ума й и тя седна бързо зад волана, знаейки чудесно кое е това място.



Досън излезе от колата, спря за миг пред вратата на гробището и бавно тръгна към надгробната плоча на Дейвид Бонър.

В миналото гледаше да идва тук в необичайни за останалите часове, за да не го видят. Днес обаче това беше невъзможно. През почивните дни хората идваха при покойниците си. Никой не му обърна особено внимание, но въпреки това той вървеше с наведена глава.

Още докато приближаваше, забеляза, че цветята, които бе оставил в петък сутринта, бяха там, макар и преместени малко встрани. Най-вероятно от градинаря, докато бе косил тревата. Досън се наведе и откъсна няколко пропуснати от косачката стръка трева.

Мислите му полетяха към Аманда и сърцето му се сви от внезапно усещане за огромна самота. От самото му раждане животът му бе прокълнат. Затвори очи и прочете наум молитва за душата на Дейвид Бонър. Нямаше как да забележи сянката, която покри неговата. Някой безшумно го беше доближил в гръб.



Аманда спря на кръстовището на главната улица на Ориентъл. Левият завой щеше да я отведе към яхтеното пристанище и оттам до дома на Тък, докато десният водеше вън от града, към магистралата, а оттам към собствения й дом. Право пред нея зад ограда от ковано желязо се намираше гробището. Най-голямото в Ориентъл, където почиваше доктор Дейвид Бонър. Досън бе споменал, че вероятно ще се отбие тук, преди да си тръгне.

Портите на парка бяха широко отворени. Младата жена хвърли бегъл поглед към колите и пикапите на паркинга с надеждата да зърне колата му под наем и в един миг наистина я видя. Само преди три дни беше спрял същия автомобил до нейния в двора на Тък. Рано тази сутрин Аманда бе стояла до него, докато той я целуваше за последен път.

Досън бе тук.

Достатъчно млади сме, бе прошепнал той. Имаме време да оправим нещата.

Кракът й беше на педала на спирачката. В този момент срещу нея се зададе миниван, който продължи към центъра на града и за малко наруши видимостта. След това пътят отново опустя.

Ако пресече и паркира при останалите автомобили, ще го намери. Помнеше думите на Тък за мъката през всичките години, които бе прекарал без Клара, и Аманда знаеше, че решението й е жизненоважно. Не можеше да си представи живота без Досън.

Представи си срещата им пред надгробната плоча на доктора. Чу се да му казва, че е сгрешила, като си е тръгнала тази сутрин. Почти изпита щастието да усети ръцете му отново, което щеше да означава, че са заедно.

Ако отидеше при него, щеше да го последва навсякъде или може би той щеше да я последва. Ала отговорностите й щяха да продължават да я притискат. Тя усети как стъпалото й полека се вдига от педала на спирачката. Вместо да продължи напред, ръцете й завъртяха кормилото, в гърдите й се надигна ридание, което тя едва потисна, докато колата се насочваше към магистралата за Дърам.

Увеличаваше скоростта, убеждавайки сама себе си, че е взела правилното решение — единственото реалистично решение. С всяка минута оградата на гробището се отдалечаваше все повече и повече.

— Прости ми, Досън — прошепна тя. Толкова й се искаше той да я чуе. Щеше й се да не се налагаше да го изрича.



Лек шум зад гърба му сепна Досън и той бързо се изправи на крака. Позна жената до себе си и застина.

— Дошъл си на гроба на мъжа ми — рече Мерилин Бонър.

— Моля за извинение — сведе той очи. — Не биваше да го правя.

— Но го направи — уточни жената. — Бил си тук скоро. — Тъй като Досън продължаваше да мълчи, тя кимна към цветята. — Идвам тук след черква. Не бяха тук миналата неделя, а са и достатъчно свежи, за да са оставени по-рано през седмицата. Така че предполагам… Било е в петък.

— Сутринта — преглътна мъчително той.

— Правиш го от доста време. — Гласът и погледът на жената не трепваха. — След като те пуснаха от затвора, нали? Ти си бил, нали?

Досън мълчеше.

— Така си и помислих. — Тя въздъхна и пристъпи напред.

Досън отстъпи встрани, за да й направи място срещу надписа.

— Много хора оставяха цветя за Дейвид след смъртта му. Това трая година или две, но след това всички спряха да се отбиват тук. С изключение на мен. Известно време само аз оставях цветя — близо четири години. После изведнъж започнаха да се появяват и други. Не често, но достатъчно, за да се питам кой може да е. Питах родителите си, приятелите, но не беше никой от тях. По едно време се запитах дали Дейвид не е имал приятелка. Можеш ли да повярваш? — Тя поклати глава и въздъхна тежко. — Едва когато спряха да се появяват, разбрах, че си ти. Знаех, че си излязъл от затвора и си под гаранция тук. Научих също, че след година си напуснал града. Страшно ме беше яд, че продължаваш да го правиш. — Тя скръсти ръце пред гърдите си, сякаш да се затвори и изолира от спомена. — Тази сутрин отново ги видях. Разбрах, че си идвал. Не бях убедена, че ще те заваря отново и днес… Но ето че си тук.

Досън пъхна ръцете си дълбоко в джобовете. Щеше му се да избяга час по-скоро.

— Няма да идвам повече, нито да оставям цветя — промърмори той. — Имате думата ми.

— Може би си въобразяваш, че идването ти може да оправи нещата? Като се има предвид какво направи? И това, че мъжът ми лежи тук, вместо да бъде сега с мен? Че заради теб не успя да види как растат децата му?

— Не — гласеше краткият отговор.

— Така си е. Защото продължаваш да изпитваш вина за стореното. Затова изпращаше и пари през всичките тези години, нали?

Много му се искаше да я излъже, но не намери сили.

— Откога знаете?

— Още от първия чек. Отби се у нас няколко седмици преди това. Не беше много трудно да събера две и две. — Тя се поколеба, преди да продължи. — Искаше да се извиниш, нали? Лично. Тогава, когато се появи на верандата.