— Да.

— Не те пуснах вътре. Казах… Много неща казах в онзи ден. Много от тях може би не биваше да изричам.

— Бяхте в правото си.

Лека усмивка заигра по устните й.

— Тогава беше на двайсет и две. Видях пред вратата си един пораснал мъж, но с годините научих, че хората стават възрастни едва след като навършат поне трийсет. Синът ми е доста по-голям от твоята възраст тогава, но продължавам да мисля за него като за хлапе.

— Всеки на вашето място би направил същото.

— Възможно е — мръдна тя рамене. После направи стъпка към него. — Парите, които изпращаше, свършиха работа. Много ми помогнаха, но нямам нужда вече от тях. Така че престани да пращаш.

— Исках само…

— Разбирам какво си искал — прекъсна го тя. — Всичките пари на света няма да ми върнат Дейвид, нито ще компенсират загубата ми. Нито ще върнат на моите деца бащата, когото така и не успяха да опознаят.

— Знам.

— Парите не могат да купят и прошка.

Досън усети как раменете му сякаш увиснаха под тежестта на думите й.

— Трябва да вървя — рече той и се извърна.

— Сигурно. Преди това обаче има още нещо, което е добре да знаеш.

Тя настойчиво потърси погледа му.

— Много добре знам, че случилото се е било нещастен случай. Знам го открай време. Давам си сметка също, че си готов на всичко, само и само да промениш миналото. Признавам, че бях изплашена и самотна, когато ти се появи на прага ми, но никога не съм си и помисляла, че в действията ти е имало зъл умисъл. Това просто е едно от онези ужасни неща, които понякога се случват, и когато ти дойде, аз си го изкарах на теб. — Тя замълча за кратко, сякаш му даваше време да обмисли казаното. Когато продължи, гласът й беше почти любезен. — Сега съм добре, децата ми — също. Оцеляхме. Добре сме.

Когато Досън се извърна с лице към нея, тя само довърши:

— Дойдох специално да ти кажа, че нямаш нужда от прошката ми повече. Разбирам също, че не в това е проблемът. Не е ставало дума за мен или за семейството ми, а за теб. Винаги проблемът е бил в теб самия. Беше обсебен от тази грешка твърде много време и ако беше мой син, щях да ти кажа, че е време да престанеш да се държиш като удавник за това чувство за вина. Така че продължавай нататък, Досън, направи го заради мен.

Известно време тя го гледа втренчено, за да се увери, че е схванал идеята й, и едва тогава се отдалечи. Той стоя като вцепенен, следейки как фигурата й се отдалечава между надгробните камъни, докато накрая съвсем се изгуби.

18

Аманда караше машинално, без да забелязва по пътя множеството коли на хората, прекарали почивните дни извън града. Отстрани и отпред се нижеха минивани и каравани, някои от които влачеха след себе си лодки.

Не можеше да си представи как ще се прибере у дома и ще се прави, че изминалите няколко дни не са съществували. Ясно беше, че не може да сподели с никого, но колкото и странно да бе, не изпитваше никакво чувство на вина. Чувстваше единствено съжаление, че нещата са се стекли точно така. Можеше да бъде и малко по-иначе. Ако знаеше, че всичко щеше да приключи по този начин, още първата вечер щеше да направи така, че да прекара повече време с Досън, и нямаше да си тръгне, когато усети, че той се кани да я целуне. Щеше да се срещне с него още в петък вечер, все едно колко лъжи щеше да се наложи да измисли, и щеше да направи всичко възможно, за да прекара целия неделен ден в прегръдките му. Ако се беше отдала на чувствата си по-рано, вероятно и нощта в събота щеше да има по-различен край. Бариерите, спуснати с брачния й обет, щяха да се вдигнат. Те така или иначе бяха почти вдигнати. Докато танцуваха в дневната, тя мислеше единствено за това, че мечтае да прави любов с него. Беше убедена, че това ще се случи. Желаеше го така, както го бе желала в младежките си години.

Вярваше, че щом се озоват в спалнята, ще е в състояние, макар и само за една нощ, да забрави напълно за живота си в Дърам, все едно никога не е съществувал. Докато Досън я събличаше и я носеше към леглото, си мислеше, че може да загърби факта, че е омъжена. Ала колкото и да й се искаше да е друг човек през тази нощ — свободна от отговорности и обещания, колкото и да желаеше Досън, знаеше, че всеки момент ще прекрачи граница, след която връщане назад няма да има. Въпреки настойчивостта на ласките му и усещането на тялото му до нейното, тя не можа да се отпусне и да преживее мига.

Досън не се разсърди и я държа в прегръдките си. Само пръстите му милваха от време на време косите й. Целуваше лицето й и шепнеше успокоителни слова. Това нямало толкова голямо значение, нищо не можело да промени чувствата му към нея.

Останаха така, докато първите лъчи на слънцето се показаха на хоризонта. Скоро след това умората надделя и тя заспа, сгушена в ръцете му. Когато отвори очи на следващата сутрин, първата й мисъл бе да докосне Досън. Него обаче го нямаше вече до нея.



Пред бара на кънтри клуба, много след като приключиха играта на голф, Франк даде знак на бармана да му донесе още една бира, но не забеляза питащия поглед на служителя, който той отправи към Роджър. Приятелят му сви леко рамене и надигна кутийката с диетична кола пред него. Барманът постави поредното шише бира пред Франк, докато Роджър се наведе към него и се опита да надвика шума наоколо. Заведението се бе напълнило през последния час. Резултатът се изравни в средата на деветия ининг.

— Нали не си забравил, че имам среща със Сюзан за вечеря, така че няма да мога да те откарам до вас? Не можеш да караш сега.

— Знам.

— Искаш ли да ти повикам такси?

— Нека да свърши мача — рече Франк. Стъкленият му поглед не слизаше от екрана над бара. — После ще мислим за това.



Аби се стовари на стола до леглото на брат си, питайки се защо, по дяволите, Тед живее в такава миризлива дупка. Вътре направо вонеше — носеше се миризма на нещо като стари мръсни памперси и мухъл, а кой знае — може би и на гниещо умряло животно. С това бебе, което не спираше да скимти, и Ела, която се движеше насам-натам като изплашено привидение, беше истинско чудо, че Тед не е откачил напълно.

Питаше се и какво прави още тук. Тед лежа в несвяст близо цял следобед, след като припадна до пикапа си. Ела се беше разпищяла, че трябва да го откарат в болница, но Аби го вдигна и го пренесе вътре.

Ако Тед се влоши, ще го заведе, разбира се, но не беше ясно дали лекарите ще му помогнат. Трябваше първо да си почине. Казаха му го и в болницата след мозъчното сътресение. Снощи обаче той не миряса и сега си плащаше.

Аби нямаше намерение да прекара още една нощ с брат си в болницата, особено след като самият той вече се чувстваше по-добре. И сега не искаше да стои тук, имаше работа за вършене, но тя бе свързана със сплашване, а Тед имаше голяма роля в него. Късмет беше, че останалите от семейството не видяха какво стана и той успя да го прибере, преди някой да ги е забелязал.

Ама как вонеше тук — като в помийна яма. Горещината навън само усилваше смрадта. Той извади мобилния си телефон и изреди контактите си. Намери името на Канди и натисна бутона. Беше й звънял и по-рано този ден, но тя не вдигна, а и не му върна обаждането. Не му харесваше да го пренебрегват по този начин. Никак даже.

За втори път телефонът отсреща не отговори.

— Какво, по дяволите, става? — разнесе се прегракналият глас на Тед. Устата и гърлото му бяха пресъхнали и той имаше чувството, че го е ударил парен чук.

— Нищо, в леглото си — отвърна брат му.

— Защо, мамка му?

— Защото не стигна до пикапа и се срути в калта като чувал с картофи. Довлякох те тук.

Тед седна предпазливо в леглото. Изчака да мине световъртежът и обърса носа си с длан.

— Намери ли Досън?

— Не съм го и търсил. Пазих нещастния ти задник цял следобед.

Тед се изплю на пода до купчината мръсни дрехи.

— Може да е още в града.

— Може. Но се съмнявам. Сигурно знае, че го търсиш да му видиш сметката. Ако има акъл в главата си, да се е разкарал отдавна.

— Дано няма толкоз акъл. — Опрял ръка в таблата на леглото, Тед се надигна и пъхна глока в колана на кръста си. — Ти ще караш.

Аби знаеше, че той няма да се откаже. Пък и нямаше да е зле останалите от семейството да знаят, че Тед е вече на крак и във форма да се грижи за бизнеса.

— Ами ако не е там?

— Значи го няма. Но трябва да се убедя сам.

Аби го гледа известно време, но в момента се питаше защо Канди не му връща обаждането? Дали причината не бе онзи, с когото я беше видял в „Тайдуотър“?

— Добре — съгласи се той. — Но после ще искам да ми помогнеш за една работа.



Канди погледна телефона, докато стоеше на паркинга пред „Тайдуотър“. Две позвънявания от телефона на Аби, на които не беше отговорила. Това не беше добре. Трябваше да му се обади, да помърка, да се поглези, да каже каквото трябва. Ами ако побърза да дойде да я види в заведението? Тя не искаше това. Той със сигурност щеше да види, че колата й е пълна с багаж, и да се сети какво е замислила. Един господ знае какво ще направи този перко.

Може би трябваше да прибере нещата си по-късно след работа и да тръгне от квартирата. Не беше се сетила, а и смяната й започваше. Парите щяха да й стигнат само за около седмица за мотел и храна, така че бакшишите от тази вечер й трябваха.

Значи най-добре да остави колата другаде, за да не я види Аби. Тя даде на заден, заобиколи и се насочи към центъра на Ориентъл. Намери място зад един от антикварните магазини в предградието, който не се виждаше от пътя. Така беше по-разумно. Нищо че щеше да се наложи да повърви малко пеша.

Ами ако Аби се появи и не види колата й? Това също можеше да е проблем. Не искаше да чува въпросите му и да се мъчи да измисля отговори. Ето защо реши, ако той отново позвъни, да вдигне и да му каже, че е имала проблем с колата и е била заета с това да я оправя. Все пак оставаха й само пет часа, преди да изчезне от града. Довечера ще може да загърби всичко в Ориентъл.



Джаред спеше дълбоко в пет и петнайсет, когато мобилният му телефон иззвъня. Събуди се и взе апарата. Защо ли го търси баща му?

Оказа се, че е Роджър, приятелят на Франк, който го молеше да отиде да прибере баща си от клуба. Пил и не бивало да кара.

Не може да бъде, саркастично мина през ума на момчето. Моят баща? Да е пил?

Естествено, не го каза на човека, колкото и да му се искаше. Обеща да бъде там след двайсет минути. Измъкна се от леглото, нахлузи късите си панталони и фланелката и потърси с поглед чехлите си. Взе ключовете за колата и портфейла, които бе оставил на бюрото. Докато слизаше по стълбите и се разсънваше, отново се сети за Мелъди и че трябва да й се обади.



На Аби дори не му мина през ума да скрие колата край дома на Тък и да продължат пеша, както бяха направили предишната вечер. Продължи напред по разровения път със скорост, на която би завидял всеки рейнджърски отряд, наби спирачки пред вратата на къщата. Слезе от пикапа с извадено оръжие, преди Тък да се измъкне навън. Като се имаше предвид лошият му вид, беше доста бърз. Синините под очите му бяха започнали да почерняват и приличаше на енот.

Както се очакваше, наоколо нямаше жива душа. Къщата беше празна, в работилницата нямаше и следа от Досън. Братовчед им беше доста пъргаво копеле. Жалко, че не остана в града. Аби можеше добре да го използва в бизнеса си.

Тед също не се изненада много от отсъствието на Досън, но това не успокои ни най-малко яда му. Аби видя как мускулите на челюстта му се свиват и разпускат ритмично, а пръстът на ръката, стиснала глока, леко поглаждаше спусъка. Тед постоя напрегнато на тясната алея, след което пое с решителни крачки към къщата и с мощен шут отвори вратата.

Аби опря гръб на пикапа и реши да остави брат си да прави каквото ще. Чуваше го да сипе ругатни, да хвърля вещи. По едно време стар стол излетя с трясък през прозореца и парчета стъкло се разлетяха във всички посоки. Не мина много и Тед се появи отново на прага. Тръгна без колебание към работилницата.