— Всичко мина добре — започна той, преди да ги запознае с извършената процедура.

— Джаред ще е добре, нали? — подръпна ръкава му Анет.

— Да — усмихна се той и погали главата на момиченцето. — Брат ти ще оздравее.

— Кога ще го видим? — продължи да пита Анет.

— Може би след няколко часа.

— Тогава ли ще се събуди?

— Да — отвърна лекарят. — Тогава ще е буден.



Най-сетне им съобщиха, че могат да посетят оперирания. Франк кимна само с глава.

— Върви ти — каза той на Аманда. — Ние ще изчакаме. Ще отидем, когато ти се върнеш.

Аманда тръгна след сестрата по коридора. Доктор Милс я посрещна пред вратата на стаята.

— Вече е буден — кимна той и тръгна до нея. — Предупреждавам ви, че задава много въпроси и не приема новините твърде добре. Моля ви само да не го тревожите.

— Какво да му кажа?

— Просто говорете с него. Ще усетите сама какво да кажете. Негова майка сте все пак.

Пред самата врата Аманда пое дълбоко въздух и доктор Милс отвори вратата пред нея. Тя пристъпи в силно осветеното помещение и мигновено забеляза къде лежи Джаред с дръпнати назад завеси на параваните отстрани.

Лицето му беше призрачно бледо, бузите — още по-дълбоко хлътнали. Той изви глава и лека усмивка пробяга по лицето му.

— Здрасти, мамо — прошепна. Личеше, че действието на упойката не е отминало напълно.

Аманда докосна ръката му, като внимаваше да не бутне някоя от многобройните тръбички и кабели, прикрепени към тялото му.

— Здравей, скъпи. Как си?

— Изморен — промърмори той. — Боли ме.

— Знам, мили. — Тя прокара ръка по челото му и приглади косите назад, преди да седне на твърдия стол до него. — Сигурно още известно време ще изпитваш болка. Но не вярвам да лежиш тук дълго. Около седмица само.

Той примигна леко — клепачите му се движеха някак бавно. Познаваше това движение от най-ранното му детство. Така примигваше секунди преди тя да загаси лампата вечер.

— Имам ново сърце — промълви той. — Лекарят каза, че е било неизбежно.

— Така е — потвърди тя.

— Какво значи това? — неспокойно потрепна ръката му. — Ще мога ли да имам нормален живот?

— Естествено — успокои го тя.

— Смениха ми сърцето, мамо. — Пръстите му събраха чаршафа под тях. — Ще взимам лекарства до края на живота си.

По лицето му пробяга смесица от объркване и разбиране. Даваше си сметка, че от тук нататък нищо няма да е същото, и колкото и да й се искаше да го предпази от тази нова реалност, това беше невъзможно.

— Така е, трансплантираха ти сърце — рече Аманда с нетрепващ поглед. — Ще взимаш лекарства, но пък ще живееш.

— Колко време? Дори лекарите не могат да обещаят нищо.

— Точно сега това едва ли е толкова важно.

— Естествено, че е важно — остро възрази той. — Казаха, че чуждото сърце издържа средно петнайсет до двайсет години. След което ще ми трябва друго.

— Значи след това ще получиш друго. А междувременно ще живееш като всеки друг човек.

— Май не разбра какво се опитвам да ти кажа. — Джаред извърна лице към стената.

Видяла реакцията му, Аманда се опита да потърси верните думи, с които да стигне до него, така че той да приеме новата реалност и новия свят, в който се бе озовал.

— Докато седях в болницата последните няколко дни, знаеш ли за какво си мислех? — започна тя. — За това, че има толкова много неща, които още не си направил, които не си изпитал. Задоволството от завършването на колежа например, радостта да си купиш къща или вълнението да попаднеш на подходяща работа, да срещнеш момичето на своите мечти, да се влюбиш.

Синът й с нищо не показваше, че я чува, но по напрегнатия израз на лицето му тя разбра, че я слуша.

— Сега ще можеш да преживееш всичко това — продължи Аманда. — Ще правиш грешки и ще се бориш като всички останали и стига до теб да е правилният човек, ще изпиташ истинските радости като най-щастливия човек под слънцето. — Тя протегна ръка и погали неговата. — В крайна сметка трансплантираното сърце няма нищо общо с всичко това. Защото си жив. Това значи, че ще обичаш и ще бъдеш обичан… А нищо друго няма значение.

Джаред лежеше, без да мърда. Това трая толкова дълго, че Аманда реши, че отново се е унесъл в сън.

— Наистина ли вярваш във всичко, което каза? — попита той неочаквано.

За първи път, откакто чу за катастрофата, Аманда се сети за Досън Коул.

— До последната дума — наведе се тя леко напред.

23

Морган Танър седеше със скръстени ръце и оглеждаше пораженията по изпочупената кола. Сбърчил чело си мислеше, че няма начин собственикът да я приеме в този вид.

Повече от ясно беше, че някой съвсем скоро бе вилнял тук. От една от отпраните тенекии на бронята стърчеше метална шина и той бе убеден, че нито Досън, нито Аманда, ако го бяха видели, биха оставили стингрея в такова състояние. Едва ли бе тяхно дело и столът, очевидно запратен от вътрешността на къщата през прозореца, който бе разбил стъклото и сега лежеше натрошен на верандата. Всичко тук със сигурност бе дело на Тед и Аби Коул.

Морган живееше в Ориентъл от няколко години и постепенно бе навлязъл в историите на градчето. Беше разбрал, че ако се вслушва внимателно в разговорите на хората от съседните маси в „Ъруинс“, може да научи доста неща за живота на хората тук. Естествено, всяка информация, научена в „Ъруинс“, трябваше внимателно да се прецежда. Слухове, клюки и намеци се разменяха като реални случки. Така или иначе, вече знаеше за фамилията Коул много повече, отколкото много хора предполагаха. Включително и това-онова за Досън.

След като Тък сподели с него плановете си за Досън и Аманда, разтревожен за собствената си безопасност, Танър се зае да проучи семейство Коул. Тък бе гарантирал за Досън, но Танър реши да провери сам и говори с шерифа, арестувал момчето, както и с прокурора и служебния му защитник по време на делото. Правната гилдия в окръг Пимлико не бе голяма и беше лесно да открие колегите си, за да чуе мнението им за едно от най-обсъжданите дела в Ориентъл.

И прокурорът, и адвокатът на обвиняемия бяха убедени, че в онази нощ е имало и друга кола на пътя и Досън е бил принуден да направи резкия завой, убил доктора, за да избегне сблъсък с нея. Тъй като съдията и шерифът тогава са били приятели на семейството на Мерилин Бонър, нямало как да не действат в полза на пострадалия. Естествено, това никак не се хареса на Танър, но пък хвърли допълнителна светлина върху картината на правосъдието в малкия град. Той успя да издири и пенсионирания надзирател в затвора в Халифакс, който го увери, че Досън бил един от малкото образцови затворници. Свърза се и с някои от предприемачите, наели Досън на работа, и от тях също чу, че може да му се има доверие като на сериозен и стабилен мъж. Едва тогава Морган прие да стане изпълнител на завещанието на Тък.

А сега, след като приключи с подробностите около имота на стареца и оправи нещата с колата, задачата му бе завършена. Като се има предвид какво се случи, включително и арестите на Тед и Аби Коул, той се почувства късметлия, че името му така и не успя да бъде замесено в някой от ония разговори, които чуваше в „Ъруинс“. Най-вече защото, като всеки добър адвокат, не бе предприел нищо на своя глава.

Оказа се обаче, че историята го бе развълнувала по-силно, отколкото искаше да признае. Стигна дотам, че направи няколко неправомерни обаждания, поставяйки се извън своята обичайна зона на сигурност.

Извърна лице към тезгяха и потърси с поглед работния план за колата с надеждата да открие там телефонния номер на собственика. Намери папката и бързо научи това, което му бе необходимо. Докато оставяше папката, нещо познато привлече вниманието му.

Взе го и го огледа внимателно. Обмисли възможните последствия, преди да потърси мобилния си телефон. Прерови списъка с контакти и откри търсеното име. Натисна бутона за връзка с човека.

Телефонът отсреща започна да звъни.



Аманда беше прекарала по-голямата част от последните два дни с Джаред и се надяваше тази нощ да спи в собственото си легло. От една страна, столът в стаята му беше изключително неудобен, а от друга и Джаред бе настоял да се прибере през нощта.

— Искам да остана за малко сам — рече той.

Тя слезе в малката терасирана градина да подиша чист въздух, докато Джаред провежда първата си среща с психолога на болницата. Аманда отдавна чакаше тази среща. Знаеше, че физически организмът му ще се справи, но нещата не стояха така с емоционалното му състояние. Искаше й се да вярва, че разговорът им е открехнал поне малко вратата към нов начин на мислене, свързано с новото му състояние. Джаред имаше усещането, че са му отнети години от живота. Искаше си предишния живот, предишното здраво тяло и сравнително безпроблемното си бъдеще, но това беше вече немислимо. Той взимаше имуносупресанти, за да не отхвърли организмът му новото сърце, и тъй като те пък намаляваха имунната му защита, му бяха предписани високи дози антибиотици, както и диуретици, за да се предотврати задържането на течности в организма му. Щяха да го изпишат следващата седмица, но щеше да посещава редовно клиниката, за да следят състоянието му поне една година. Налагаше се да мине и курс на физиотерапия, да спазва специална диета и да се среща задължително поне веднъж седмично с психолог.

Труден път очакваше цялото семейство, но поне надеждата вече беше заменила отчаянието. Джаред беше по-силен, отколкото сам подозираше. Просто имаше нужда от време, за да преодолее всичко това. През изминалите два дни тя видя първите признаци на неговата устойчивост, нищо че той самият нямаше как да ги усети. Убедена бе, че психологът ще му помогне.

Франк и Евелин водеха Анет до болницата и после я прибираха, Лин идваше сама с колата си и майка й започна да се тревожи, че момичето е твърде заето, за да се вижда с приятелки, но нямаше как, за всички бе трудно.

Реши тази вечер по пътя към вкъщи да купи пица, а после да изгледат заедно някой филм. Не беше кой знае какво, но в момента силите й стигаха само дотук. Изпишат ли Джаред, постепенно животът на семейството щеше да се върне в предишния си ритъм. Трябва да се обади на майка си, за да сподели с нея плановете си…

Извади мобилния си телефон от чантата и забеляза, че са я търсили от непознат номер. Иконата на гласовата поща също премигваше.

Тя включи гласовата си поща и се заслуша в съобщението на Морган Танър, който я молеше да му се обади, когато й е удобно.

Аманда набра телефона и отсреща веднага вдигнаха.

— Благодаря ви, че върнахте обаждането ми — чу тя характерния глас на възрастния мъж, наситен с професионална сърдечност. — Преди да споделя причината за обаждането си, искам да ви уверя, че много съжалявам за безпокойството в толкова тежък за вас момент.

— Благодаря ви — примигна Аманда. Нямаше представа какво знае адвокатът от Ориентъл. — Джаред вече е добре, за наше облекчение.

Танър мълча известно време, сякаш не знаеше как да продължи.

— Всъщност обаждам се, за да ви съобщя, че рано тази сутрин бях в дома на Тък и докато оглеждах колата…

— Прав сте — прекъсна го тя. — Исках да ви позвъня по този повод. Досън приключи с поправките, преди да си тръгне, така че тя е завършена.

Поредно мълчание отсреща.

— Исках да кажа, че намерих там писмото на Тък до Досън — продължи мъжът най-сетне, — и се питах дали не искате да ви го изпратя.

Аманда премести телефона от едното на другото си ухо. Не разбираше защо съобщава на нея този факт.

— То е на Досън и е най-добре да се обадите на него.

— Доколкото разбирам, не сте в течение на събитията тук — след кратка пауза рече мъжът. — За случилото се в неделя вечер в „Тайдуотър“.

— Какво е станало? — сбърчи вежди Аманда.