Аманда знаеше, че майка й я очаква, но не беше готова да се изправи лице в лице с нея, или поне не още. Трябваха й още няколко минути и тъй като започна да се спуска мрак, тя тръгна по обраслата пътека в двора към работилницата, където Тък прекарваше деня си в реставриране на стари модели автомобили. Вътре видя „Стингрей корвет“, вероятно модел 1960 година. Докато прокарваше ръка по капака на мотора, не беше трудно да си представи, че всеки момент ще види на прага попрегърбения силует на Тък, очертал се на фона на залязващото слънце. С неизменния изцапан с масло и боя гащеризон, оплешивяла глава и бръчки на лицето, толкова дълбоки, че приличаха по-скоро на белези от порязване.

Въпреки настоятелните въпроси на Франк тази сутрин какъв е този Тък, тя държеше, че е стар семеен приятел. Което не беше съвсем вярно, но пък и какво друго да каже? Чудесно знаеше, че приятелството й със стареца бе доста необичайно. Познаваха се от времето, когато тя беше в гимназията, но го видя отново едва преди шест години, когато бе вече на трийсет и шест. Беше пристигнала в Ориентъл да посети майка си и докато пиеше кафе в „Ъруинс Дайнър“, чу разговор между група възрастни хора от съседната маса, които обсъждаха Тък.

— Тък Хостетлър все така го бива много със старите коли, но иначе съвсем е откачил — смееше се един мъж от групата. — Това, че говори с починалата си жена мога да го приема, но и да я чува как му отговаря…

— Винаги е бил особняк — промърмори събеседникът му.

Всичко това й прозвуча доста странно и след като плати сметката си, Аманда се качи в колата си и пое по отдавна забравения път към дома на стареца. Прекараха целия следобед на люлеещите се столове на почти разрушената му веранда и оттогава всеки път, когато идваше в града, тя се отбиваше да го види. В началото го правеше един или два пъти в годината — не можеше да отдели повече време за майка си тогава — но по-късно пристигаше в Ориентъл, за да се види с Тък, дори когато майка й отсъстваше от града. От време на време оставаше и за да му сготви нещо. Тък старееше с годините и макар тя да предпочиташе да се залъгва, че идва просто да види възрастния мъж, и двамата знаеха истинската причина за посещенията й.

Мъжът в кафенето се бе оказал прав до голяма степен. Тък се беше променил. Не беше вече мълчаливият, загадъчен и често пъти намусен мъж, когото тя помнеше, но и не беше загубил разсъдъка си. Даваше си сметка за разликата между измислица и реалност, както и че жена му отдавна не е сред живите. Имаше обаче и способността да приема желаното за реалност. Поне за него то наистина бе реално. Веднъж тя го попита за „разговорите“ му с покойната му жена и той съвсем спокойно заяви, че Клара е край него и винаги ще бъде. Призна, че не само разговарят, но и че я вижда.

— Искаш да кажеш, че е дух? — попита Аманда.

— Не. Просто казвам, че тя не иска да съм сам.

— Тук ли е сега?

Тък бе погледнал през рамо.

— Не я виждам в момента, но я чувам да трополи из къщата.

Аманда се заслуша, но освен поскърцването на люлеещия се стол върху дъските, не чу нищо друго.

— Беше ли тук… И преди?

— Не — въздъхнал бе тежко Тък. — Но тогава не се опитвах да я видя.

Имаше нещо твърде трогателно, почти романтично в убеждението му, че се обичат достатъчно силно, за да намерят начин да останат заедно и след нейната смърт. Всеки би го признал. На кого не му се иска безкрайната обич да е възможна. Тя самата го вярваше преди години. Тогава бе на осемнайсет. Знаеше също така, че любовта създава и проблеми, като самия живот. Понякога поема в посока, която хората не могат да предвидят или дори да разберат, оставя дълбока следа след себе си. А както знаем, съжалението за някои стъпки неизменно води до въпроси като какво щеше да стане, ако…? Отговор на които никога не можеш да дадеш. Ако Беа не беше починала? Ако Франк не бе станал алкохолик? Ако се беше омъжила за истинската си любов? Щеше ли да познае себе си в жената, която я гледаше сега от огледалото?

Подпря се на колата и се запита какво ли би казал Тък за разсъжденията й. Онзи Тък, който всяка сутрин ядеше яйца с булгур в „Ъруинс“ и пускаше черупките от печените фъстъци в чашата, в която е пил пепси; който бе живял в една и съща къща близо седемдесет години и бе напуснал щата един-единствен път по време на службата си във Втората световна война. Тък, който слушаше радио и грамофон, вместо да гледа телевизия, защото просто така беше свикнал. За разлика от нея той сякаш беше приел ролята, която му бе предопределена. Вероятно в това имаше някаква мъдрост, която, за съжаление, бе непостижима за нея.

Естествено, Тък имаше своята Клара и сигурно това също имаше значение. Бяха се оженили едва седемнайсетгодишни, бяха живели заедно цели четирийсет и две години и докато си бъбреше с Аманда, Тък полека-лека разкри историята на техния живот. Клара бе преживяла три спонтанни аборта, последния със сериозни усложнения. По думите на стареца след заключението на лекарите, че няма да може да има деца, в продължение на една година тя плачела всяка нощ, преди да заспи. Аманда научи, че Клара имала зеленчукова градина и дори веднъж спечелила щатското състезание за най-голяма тиква. Синята лента на наградата още висеше закачена над огледалото в спалнята им. След като бизнесът на Тък потръгнал, си построили малка къща на брега на река Бей, недалеч от Вандъмиър — градче, благодарение на което Ориентъл изглежда истински град. Там прекарвали седмици наред всяка година. Според Клара нямало по-красиво място на света. Тък описваше как тя си тананикала, докато почиствала къщата, как я водел от време на време на танци в „Ред Лийс Грил“, място, което Аманда познаваше от младежките си години.

Това беше живот, с който тя бе приключила, но и познаваше добре — в него радостта и любовта се търсеха в малките неща. Живот на достойнство и чест, в който не липсваше мъка, но бе пълноценен по свой начин. Убедена беше, че Тък го разбира по-добре от всеки друг.

— Когато Клара беше тук, всичко беше наред — обобщи той веднъж.

Може би причината бе в искреността на неговите истории или във все по-нарастващата й самота. С течение на времето Тък стана неин довереник. Не би повярвала, че ще се случи някога. С него сподели мъката и болката си по повод смъртта на Беа и само на неговата веранда даде воля на гнева си срещу Франк, призна за тревогите си, свързани с децата, дори нарастващото си убеждение, че някъде по пътя на своя живот е поела в грешна посока. Разказа и за множеството си срещи с изпълнените с болка родители и абсурдно оптимистичните хлапета, които срещна в центъра за деца, болни от рак, за своеобразното облекчение да работи като доброволец. През повечето време той мълчеше, предимно държеше ръката й с възлестите си, загрубели от работа пръсти и я успокояваше с мълчанието си. В крайна сметка се превърна в най-добрия й приятел, единствения, който я познаваше по-добре от всички заобикалящи я в момента.

Ето че сега и него го нямаше. Вече й липсваше. Докато прокарваше ръка по автомобила, се питаше дали му е хрумвало, че това е последната кола, върху която работи. Не беше казал нищо за това, но сега, като се връщаше назад към последните им разговори, Аманда си мислеше, че подобна мисъл вероятно не му е била чужда. При последното й посещение й беше дал ключ от дома си с леко намигване.

— Гледай да не го загубиш, за да не се налага да чупиш прозореца — бе поръчал.

Тя го прибра тогава в джоба си, без много да се замисля, защото Тък бе подхвърлил и други любопитни неща същата вечер. Беше търсила из шкафовете и чекмеджетата, за да открие някакви продукти, от които да му приготви вечеря, докато той седеше на масата и пушеше.

— Червено или бяло вино харесваш? — внезапно попита Тък без никакъв повод.

— Зависи — отвърна тя, подреждайки консервите. — Понякога изпивам една чаша с вечерята.

— Държа тук няколко бутилки. В онзи шкаф там.

— Искаш ли да отворя една?

— Не, никога не съм изпитвал такова желание. Предпочитам си пепсито и фъстъците. — Тръсна пепелта от цигарата си в стара чашка за кафе. — Имам винаги и пресни пържоли. Всеки понеделник ми носят от магазина. Държа ги на най-долния рафт в хладилника. Скарата е отвън.

— Да ти опека ли една? — попита тя и пристъпи към хладилника.

— А, не. Вадя ги обикновено към края на седмицата.

— Значи… — колебливо започна Аманда — просто ми съобщаваш къде стоят, така ли?

Тък само кимна мълчаливо и тя реши, че той е просто изморен стар човек. В крайна сметка приготви яйца с бекон, разчисти съдовете и подреди, доколкото можа, докато Тък седеше в креслото пред огъня, наметнат със старото одеяло и слушаше радио. Нямаше как да не забележи колко се е смалил — толкова по-дребен от човека, когото познаваше като момиче. Приготви се да си върви и решила, че е заспал, само го загърна по-добре с одеялото. Дишането му беше дълбоко и някак затруднено. Аманда се наведе и го целуна по бузата.

— Обичам те, Тък.

Старецът се размърда в стола си насън и когато тя вече беше при вратата, го чу да прошепва:

— Липсваш ми, Клара.

Това бяха и последните думи, които го чу да произнася. В тях имаше толкова болка и самота. Едва тогава й хрумна и защо Тък задържа Досън толкова дълго до себе си. Бил е страшно самотен.



Обади се на Франк, за да съобщи, че е пристигнала — чу го как вече заваля думите и побърза да приключи разговора. Добре че децата не бяха вкъщи този уикенд.

Видя на пейката работния календар на работилницата и го погледна, за да види има ли данни за собственика на колата. Оказа се, че човекът е работил за ликвидиране на последиците от урагана Катрина. Трябваше да съобщи тази подробност на адвоката. Мислите й се насочиха към Досън. Той също беше част от нейната тайна. Ако бе разказала по-подробно за Тък на Франк, неизбежно щеше да спомене и Досън, а точно това не искаше. Тък беше разбрал, че Досън е причината тя да го посещава, поне в началото. Нямаше нищо против, защото тъкмо той разбираше най-добре силата на спомена. Понякога, когато слънчевите лъчи проникваха през платнището на сенника и окъпваха със светлина двора на стареца, тя имаше непреодолимото усещане, че Досън е наоколо, сигурен знак за нея, че Тък е всичко друго, но не и луд. Също както духът на Клара, и духът на Досън беше навсякъде тук.

Разбираше, че няма никакъв смисъл да се пита как би протекъл живота й, ако двамата с Досън бяха останали заедно, но в последно време изпитваше все по-голяма необходимост да се връща тук. Колкото по-често го правеше, толкова по-силни ставаха спомените, отдавна потънали в паметта събития и усещания изплуваха от миналото. Само тук й бе лесно да си спомни колко силно беше чувството й към Досън, колко красива и специална я караше да се чувства той. Съвсем ясно и с все по-голяма убеденост се оформяше убеждението й, че никой друг на този свят не я разбира истински. Помнеше най-вече колко много го обичаше и страстта и смелостта, с която той отговаряше на това чувство.

По своя мълчалив начин Досън я бе убедил, че всичко е възможно. Аманда продължи да обикаля работилницата, претрупана с вещи и части, пропита с миризмата на бензин и масло, усещайки тежестта на стотиците вечери, прекарани тук. Прокара пръсти по тезгяха, на който бе прекарала часове да наблюдава наведения над мотора на фастбека Досън, докато той човъркаше вътре, омазан с масло. Още тогава по лицето му нямаше нищо от мекотата и наивността на техните връстници и когато покритата с възлести мускули ръка посягаше към някой инструмент, Аманда виждаше формите и крайниците на бъдещия мъж. И тя като всички в Ориентъл знаеше, че баща му го бие редовно и ако работеше без риза, по гърба му личаха следи и белези от катарамата на неговия колан. Не беше сигурна дали момчето знае за тях и това по някакъв начин ги правеше още по-драматични.

Още тогава той беше висок и слаб, тъмната коса падаше над черните му очи и тя си даваше сметка, че с течение на времето ще стане много хубав мъж. По нищо не приличаше на роднините си от семейство Коул. Веднъж не се сдържа и го попита дали прилича на майка си. Седяха в колата му, по предното стъкло трополяха дъждовни капки.

— Няма как да знам — отговори той и обърса влагата от вътрешната страна на стъклото. Също като Тък, Досън обикновено говореше тихо. — Баща ми изгори всичките й снимки.