Една привечер в края на първото им лято заедно слязоха до малкото пристанище в залива. Досън бе чул, че същата вечер ще може да се наблюдава метеоритен дъжд, и след като постлаха едно одеяло, се загледаха потънали в мълчание в пробягващите по нощното небе светлини. Аманда знаеше колко ще се ядосат родителите й, ако разберат къде е в този момент, но тогава нищо нямаше значение, освен стрелкащите се звезди и топлината на тялото му, освен нежността, с която я бе прегърнал, сякаш не можеше да си представи бъдещето без нея.

Дали всяка първа любов е такава? Неясно защо, тя се съмняваше. С изненада установяваше, че тяхната връзка и досега си оставаше най-реалното нещо за нея. Понякога се натъжаваше, че никога повече не й се случи да преживее подобно нещо. Разбра, че животът може и да унищожи такава страст. Знаеше, че тя невинаги е достатъчна.

Загледана в двора и пространството отвъд оградата, се запита дали Досън е преживял отново любов като тяхната и дали е щастлив. Щеше й се да вярва, че е така. Животът на бивш затворник никога не е лесен. Доколкото знаеше, той бе излязъл от затвора, но може би беше започнал да взима наркотици или беше умрял. Все едно, в нейното съзнание подобна възможност не се покриваше с представата й за него. Ето защо никога не попита Тък за Досън. Боеше се от онова, което щеше да чуе, а и мълчанието му на тази тема само засилваше опасенията й. Предпочиташе неизвестността, само и само да запази спомена за него такъв, какъвто беше. Понякога се питаше какво мисли той за годината, в която бяха заедно, за общите им преживявания и дали изобщо се сеща за нея.

3

Самолетът на Досън кацна в Ню Берн часове след като слънцето бе поело бавния си път към хоризонта на запад. Той се качи в колата под наем и пое към река Нюс, която прекоси при Бриджтаун, откъдето се качи на шосе петдесет и пет. От двете страни на пътя навътре в равнината се нижеха разпръснати ферми и тук-там в дворовете им се виждаха полуразрушени складове за сушене на тютюн. Над равнинния пейзаж се стелеше едва забележима мъгла и му се стори, че нищо не се е променило, откакто преди много години бе напуснал този край, а вероятно и от столетие насам. Мина покрай Грантсбъро и Алайънс Бейбъро и Стоунуол — градчета по-малки дори от Ориентъл. Окръг Пимлико му се стори загубен във времето, забравена страница от хвърлена в ъгъла книга.

В същото време тук беше неговият дом. Много от спомените бяха болезнени, но пък тук се бе сприятелил с Тък, тук беше срещнал Аманда. Започна да различава места, които помнеше от дете, и в тишината на колата се запита какво ли щеше да стане от него, ако не бяха Тък и Аманда. По-важното беше как би се развил животът му, ако доктор Дейвид Бонър не бе излязъл да тича в нощта на 18 септември 1985 година.

Докторът се бе заселил с жена си и двете си деца в Ориентъл през декември предишната година. Дълго време в града нямаше никакъв доктор. Последният се бе пенсионирал и замина за Флорида през 80-те и управата на града напразно се опитваше да намери специалист. Нуждата беше наистина голяма, но въпреки множеството постъпки в тази посока все не се намираше приличен кандидат, който да приеме предложението на затънтеното градче. Голям късмет бе и обстоятелството, че съпругата на доктор Бонър, Мерилин, бе израснала в региона и също като Аманда принадлежеше към тукашното висше общество. Родителите й бяха собственици на големи овощни градини край града — ябълки, праскови, грозде и боровинки. След като завърши специализацията си, доктор Бонър се премести с жена си в родния й град и отвори своя практика.

Пациентите заприиждаха от самото начало. Изтощени от непрестанното пътуване до Ню Берн, хората се трупаха пред кабинета му. Той не хранеше илюзии, че ще забогатее тук. Това бе невъзможно в такъв малък град със сравнително бедни жители. Никой друг не знаеше, че семейните градини бяха отдавна ипотекирани и още с идването му в града тъст му поиска заем от него. Лекарят, естествено, помагаше с пари на роднините на жена си, но тъй като животът бе сравнително евтин тук, той успя скоро да купи къща в колониален стил с четири спални и изглед към Смит Крийк. Жена му беше във възторг, че отново е у дома. За нея Ориентъл беше чудесно място за отглеждане на деца и бе права в голяма степен.

Доктор Бонър харесваше живота сред природата. Плуваше, караше сърф и велосипед, обичаше и да тича. Хората свикнаха да го виждат да се носи вечер след работа с бодра крачка по Брод стрийт, а оттам и към крайните квартали на града. Често му махаха или натискаха клаксони, той отвръщаше с вдигната ръка и продължаваше. Случваше се след особено натоварен ден в кабинета да излезе да тича малко преди мръкване — точно такъв беше случаят на 18 септември 1985 година. Излезе от вкъщи по мръкнало. Пътищата бяха мокри, но той нямаше как да го знае. По-рано през деня бе валяло, но само колкото да се разкисне маслото, покапало от колите върху настилката.

Пое по обичайния си маршрут, който му отнемаше около трийсет минути, но така и не се прибра у дома. Когато луната изгря, Мерилин започна да се тревожи, помоли съседка да наглежда децата и тръгна с колата да търси съпруга си. Веднага след завоя в края на града, недалеч от малка група дървета, видя линейка, шерифа и нарастваща тълпа хора. От тях научи, че мъжът й е бил убит от подхлъзнал се на мократа настилка камион.

Казаха й, че пикапът принадлежал на Тък Хостетлър. Шофьорът, който много скоро щеше да бъде обвинен в углавно престъпление и непредумишлено убийство, бил осемнайсетгодишен и дори вече бил задържан.

Името му било Досън Коул.



На два километра от Ориентъл Досън видя завоя, който никога нямаше да забрави. Видя и черния път за семейния имот и спонтанно се замисли за баща си. Докато беше в ареста в очакване на процеса, полицай от охраната дойде и му каза, че има посетител. Минута по-късно пред него застана баща му с неизменната клечка за зъби в устата.

— И к’во? Видя ли докъде я докара, като избяга от къщи и започна да се срещаш с онази богаташка? До пандиза. — На лицето на мъжа грейна злобна усмивка. — Мислиш си, че си нещо повече от мен, ама не си. Като две капки вода сме.

Досън мълчеше, изпълнен с чувство, близко до омразата, наблюдавайки баща си от ъгъла на килията. Беше си дал дума никога и по никакъв повод да не говори с него. Въпреки съветите на защитника си той се призна за виновен и независимо от препоръката на прокурора му дадоха максимална присъда. В институцията за излежаване на наказанията в Халифакс, Северна Каролина, той работи през цялото време във фермата на затвора, където отглеждаха царевица, пшеница, памук и соя, поти се здраво под изгарящите лъчи на слънцето по време на жътва и мръзна като куче зиме под напорите на силния северен вятър. Пишеше си от време на време с Тък, но за четирите години, които прекара в затвора, никой не дойде да го види.

След като го освободиха, той остана под наблюдение и се върна в Ориентъл. Работеше за Тък и чуваше как съгражданите му си шушукат зад гърба му, когато отскачаше до магазина за резервни части. Отдавна знаеше, че е бедняк, поредният изпаднал непрокопсаник от семейство Коул, но сега към това се прибави и фактът, че е убил зетя на Бенет, единствения лекар в града. Чувството за вина му идваше много. В такива моменти купуваше цветя в Ню Берн, а оттам — на гробището в Ориентъл при гроба на доктор Бонър. Оставяше ги или рано сутрин, или късно вечер, когато нямаше никого. Случваше се да остане близо час, мислеше за жена му и децата, които докторът бе оставил. През останалото време правеше всичко възможно да не се мярка пред очите на съгражданите си.

Семейството му обаче не искаше да скъса с него. Когато баща му дойде за поредната сума от сина си, доведе и Тед със себе си. Старецът носеше пистолет, Тед — бейзболна бухалка, но беше грешка, че не доведоха Аби. Досън им каза да напуснат и Тед пристъпи, но не достатъчно бързо. Четирите години тежък труд не бяха отишли напразно. Досън беше заякнал и напълно готов да им даде отпор — счупи носа и челюстта на Тед и отне оръжието на баща си. Едва не потроши и ребрата му. Докато двамата лежаха на земята, насочи пистолета към тях и ги предупреди да не стъпват повече в гаража. Виещ от болка, Тед се зарече да го пречука, а баща му само бърчеше чело. От тази вечер Досън спеше с пистолет до главата и гледаше да излиза възможно най-рядко. Знаеше, че те всеки момент може да дойдат отново, и то с подкрепление. Съдбата обаче обикновено предлага изненади. По-малко от седмица след сблъсъка Лудия Тед намушка с нож посетител в един бар и беше хвърлен в затвора. Неясно защо, баща му не се появи повече. Досън не се поинтересува за причината. Броеше дните до датата, когато щеше да има право да напусне Ориентъл. Щом дойде краят на пробацията му, той уви пистолета в намаслен парцал, прибра го в кутия и я зарови между корените на дъба до къщата на Тък. Приготви колата си, сбогува се с Тък и пое по магистралата към Шарлот. Там си намери работа като механик, а вечер посещаваше курс за заварчици в щатския колеж. Това прокара пътя му към Луизиана, където постъпи на работа в рафинериите, а оттам — на петролните платформи.

След освобождаването си от затвора той се научи да бъде незабележим и през повечето време живееше сам. Не ходеше у приятели, защото нямаше такива. Не беше излизал с жена след Аманда, защото не спираше да мисли за нея. Всяко сближаване неизменно щеше да доведе до споделяне, а оттам и до това другият да научи за миналото му. Той беше бивш затворник от семейство на престъпници и бе причинил смъртта на един добър човек. Бе излежал присъдата си, изкупваше вината си, но никога нямаше да си прости за случилото се.



Приближавайки града, Досън стигна мястото, където загина доктор Бонър. С периферното си зрение забеляза, че дърветата бяха заместени от ниска постройка с паркинг отпред. Продължи да следи пътя, за да не гледа мястото. След по-малко от минута бе в Ориентъл. Прекоси центъра, мина по моста, свързващ заливите Грийн Крийк и Смит Крийк. Като дете, за да се скрие от роднините си, обичаше да седи в подножието на моста и да наблюдава корабите, представяйки си далечните пристанища, от които идваха, и мечтаейки да отиде там.

Забави скоростта, привлечен от гледката, която винаги му беше харесвала. Пристанището бе оживено, хора се движеха около лодките, теглеха въжетата, с които ги привързаха към пристана. Ако съдеше по движението на клоните на близките дървета, лесно можеше да се досети, че вятърът е достатъчно силен, за да изпълни платната.

Скоро наближи пансиона, в който бе запазил легло за престоя си, но не се чувстваше още готов да спре. Паркира колата недалеч от моста и излезе, разкършвайки с облекчение гърба и краката си. Сети се за цветята, които бе поръчал в цветарския магазин, но реши, че няма защо да бърза. Скоро щеше да разбере дали са пристигнали. Пое към речния бряг, припомняйки си, че Нюс е най-широката река в страната в отрязъка си преди Пимлико Саунд, факт, известен на малцина. Доста басове бе спечелил с тази информация, докато беше на платформата. Повечето хора твърдяха, че е Мисисипи. Дори хората от Северна Каролина не го знаеха. Аманда бе първата, която го сподели с него.

Отново се замисли за нея: с какво ли се занимава, къде живее, как изглежда един неин ден. Без съмнение беше омъжена и той много пъти се бе опитвал да си представи какъв мъж беше избрала. Колкото и добре да я познаваше, не можеше или по-скоро не искаше да си представи как тя спи или се смее с друг мъж. Човек може да се спаси от миналото си само като се впусне в нещо по-добро, и той си представяше, че тя е сторила точно това. Това беше стъпка, която мнозина успяваха да направят. Всеки имаше своите колебания, всеки правеше грешки, но тази на Досън бе различна. Беше го дамгосала завинаги. Мисълта за доктор Бонър и съсипаното му семейство го връхлетя с нова сила.

Загледан във водата под себе си, неочаквано съжали за решението да се върне в града. Знаеше, че Мерилин Бонър продължава да живее тук, но не искаше да я срещне, макар и случайно. Семейството му със сигурност щеше да разбере, че е пристигнал, а той и тях не искаше да вижда.

Нищо нямаше вече за него тук. От една страна, разбираше, защо Тък бе поръчал адвокатът да му се обади след неговата смърт, но защо бе пожелал той да пристигне в Ориентъл? Откакто получи съобщението, мислеше за това, но така и не намираше отговор. Старецът никога не го беше викал, защото по-добре от всички на света знаеше какво изпитва Досън към това място. Не прояви желание и да го посети в Луизиана. Досън редовно му пишеше, но Тък отговаряше рядко. Очевидно е имал причина, все едно каква, но засега тя оставаше напълно неясна.