Конър напълно пренебрегва опита ми да сменя темата.

— Ама не е ли страхотно! — възкликва той със светнало лице. — Като си помисля само… Джак Харпър!

— Да, предполагам — свивам рамене аз. — Както и да е…

— Ема! Ама наистина ли ти е все едно? — зяпва ме Конър удивено. — За Бога! Та това е основателят на компанията! Човекът, създал концепцията за „Кола Пантера“! Човекът, превърнал една никому неизвестна марка в световен хит! Джак Харпър превърнал една западаща малка компания в огромна, преуспяваща корпорация! И сега най-сетне имаме възможност да се запознаем с него. Не е ли вълнуващо!

— Да — съгласявам се с половин уста. — Ъъъ… вълнуващо е.

— За всички нас идването му тук може да се окаже шанс, който се среща веднъж в живота. Ей Богу, само като си помисля — да научим нещо от самия гений! Сама знаеш, той няма написана книга. И никога не е споделял мислите си с никой друг, освен с Пийт Лейдлър… — Конър изважда от хладилника кутийка „Кола Пантера“ и отваря капачето й.

Той навярно е най-лоялният служител на света. Веднъж бяхме излезли на пикник и аз си купих „Пепси“, а той за малко да получи удар.

— Знаеш ли какво ми се иска най-много? — пита Конър, като отпива от кутийката. — Разговор насаме с него! — заявява той с блеснали очи. — Среща насаме с Джак Харпър! Не би ли било това най-фантастичният професионален стимул, а?

Среща насаме с Джак Харпър. Ха!

Да бе, да, адски ми стимулира кариерата.

— Предполагам — отговарям уклончиво.

— Разбира се, че ще бъде! Достатъчно е дори само да го слуша човек! Да чуеш какво има да каже! Като си помисля само, та той е живял като отшелник цели три години. Какви ли гениални идеи са му хрумнали през това време?! Сигурно е стигнал до толкова много прозрения и теории не само за маркетинга, но и за бизнеса като цяло… за начина, по който работят хората… за самия живот!

Ентусиазираният глас на Конър ми действа като сол в раните. Защото ми показва повече от ясно колко ултраграндиозно съм си проиграла шанса!

Имах уникалната възможност да седя в самолета до великия Джак Харпър, творчески гений и извор на безценна мъдрост не само за маркетинга и за бизнеса като цяло, но и за мистериите на самия живот!

И какво направих? Да са му задавала прозорливи въпроси? Да съм завързала с него интелигентен разговор? Да съм научила поне нещичко от него?

Нищо подобно! През цялото време му разправях какви прашки нося!

Страхотен ход За професионален напредък, Ема! Едва ли има по-добър.


Рано на следващата сутрин Конър бърза за делова среща, но преди да тръгне, измъква отнякъде старо списание със статия за Джак Харпър.

— Прочети това тук — изломотва ми с пълна уста, дъвчейки припряно филийката, която си е препекъл за закуска. — Малко информация за професионалния му път.

Ще ми се да му се сопна, че не ми трябва никаква информация за този човек, но Конър вече е излетял през вратата.

Изкушавам се да зарежа списанието, без изобщо да го отварям, но си давам сметка, че от апартамента на Конър до службата ми се пътува доста дълго, а нямам нищо за четене, Така че го вземам със себе си и в метрото мрачно се зачитам в статията. Историята обаче се оказва доста интересна. Харпър и Лейдлър били близки приятели от деца. Като пораснали, решили да започнат съвместен бизнес. Джак бил творческа личност и затворен, интровертен тип, а Пийт — екстровертен плейбой. Много скоро двамата станали мултимилионери. Били изключително близки, като кръвни братя. А после Пийт загинал при автомобилна катастрофа. Джак бил буквално съсипан и се оттеглил напълно от света, като заявил, че се отказва от всичко.

Докато чета статията, започвам да се чувствам доста глупаво. Как така да не позная Джак Харпър?! Много добре си спомням как изглежда — изглеждаше — Пийт Лейдлър. Първо, защото приличаше на Робърт Редфорд. И второ, защото негови снимки бяха залели вестниците, когато почина. И сега виждам лицето му съвсем ясно, въпреки че по онова време нямах нищо общо с „Пантера Корпорейшън“. Претрепа се с мерцедеса си и всички казваха, че станало точно както с принцеса Даяна.

Статията толкова ме увлече, че за малко да пропусна спирката си. Наложи се в последния момент да скоча от мястото си и да се хвърля като побъркана към вратата, а хората ме гледаха и сякаш си мислеха: „Ама че разсеяна глупачка! Как може да не забележи, че спирката й наближава?“ Чак след като вратите на метрото се затвориха зад гърба ми, видях, че съм изпуснала списанието във вагона.

Е, все едно, успях все пак да прочета най-същественото.

Навън е ярка слънчева утрин и аз се отправям с бодра крачка към бара за сокове, където обикновено се отбивам преди работа. От известно време съм си създала навика всяка сутрин да си вземам за офиса по чаша пресен нектар от манго. Защото е здравословно.

И защото барманът е един много сладък новозеландец на име Ейдън. (Истината е, че мъничко си падах по него, преди да почна да излизам с Конър.) Освен че работи в бара за сокове, Ейдън води и курс по здравословен начин на живот — хранителни режими, спортуване и други такива — и непрекъснато ми разказва разни интересни неща, примерно кои са жизненонеобходимите за организма витамини и минерали.

— Здрасти — посреща ме той с широка усмивка. — Как върви кикбоксът?

— О! — изчервявам се лекичко. — Страхотно, благодаря.

— Пробва ли ритника с извъртане, който ти показах?

— Да! Наистина върши добра работа!

— Знам си аз — подхвърля Ейдън със задоволство и отива да ми приготви нектара от манго.

Чудничко! Истината е, че изобщо не тренирам кикбокс. Пробвах веднъж, в кварталния спортен център, но да си призная, бя истински шокирана! И представа си нямах, че кикбоксът е толкова зверски спорт! Но Ейдън е така запален по него и непрекъснато ми повтаря как това щяло да промени коренно живота ми… хм, просто нямаше начин да си призная, че съм се отказала още след първата тренировка. Защото щеше да ме помисли за ужасно… несериозна. За… кекава. Пък и все едно, той няма да разбере. Виждаме се само тук, в бара, така че…

— Нектар от манго, заповядай — поднася ми високата чаша Ейдън.

— И една голяма шоколадова меденка — добавям, сякаш едва сега съм се сетила. — За… колежката ми.

Ейдън взема от тавата една меденка и я пъха в хартиен плик.

— Да ти кажа, тази твоя колежка трябва да се замисли за нивата на захарта си — смръщва се загрижено той. — Тази е вече… четвъртата й голяма меденка за тази седмица.

— Знам — отговарям припряно. — Ще й кажа. Благодаря, Ейдън.

— Няма защо — кимва ми той. — И помни: рит-рит-врът!

— Рит-рит-врът — повтарям ведро. — Помня го!


Когато влизам в отдела, Пол се появява на вратата на своя офис, щраква пръсти към мен и подвиква:

— Оценката!

Стомахът ми изведнъж се свива и за малко да се задавя с последната хапка от шоколадовата меденка. О, Господи! Край. Не, не съм готова!

Глупости, готова съм! Хайде, Ема! Започвай да излъчваш увереност. Аз съм уверена в себе си млада жена, поела по пътя към… така де, поела нанякъде.

Изведнъж се сещам за Кери и нейната „походка на успеха“. Добре де, знам, че Кери е една надута патка, ама пък има собствена туристическа агенция и изкарва милиарди лири годишно. Значи… предполага се, че прави все пак нещо така, както трябва. Може би пък трябва да я пробвам тази нейна походка. Предпазливо изпъчвам бюст, вирвам брадичка, лепвам на лицето си маска на хладно безразличие, вторачвам се в далечината и вдървено поемам към офиса на Пол, като се старая да си полюшвам задника като Кери.

— Да нямаш менструални болки? — пита грубо Пол, когато стигам до вратата му.

— Не! — отговарям шокирано.

— Изглеждаш много шантаво. Сядай.

Пол затваря вратата, настанява се зад бюрото си и отваря голяма папка с надпис „Годишна оценка на служителите“.

— Съжалявам, че вчера се наложи да го отложим. Но с това посещение на Джак Харпър всичко се обърна надолу с главата.

— Няма проблем.

Опитвам да се усмихна, но безуспешно, защото устата ми изведнъж пресъхва и се сковава. Адски съм нервна. Това е по-кофти и от матура.

— Хубаво… Я да видим… Ема Коригън. — Той се вторачва в листа, който е измъкнал от папката, и започва да отбелязва с хиксчета квадратчетата по него. — Като цяло се справяш добре. Обикновено не закъсняваш… разбираш задачите, които ти се поставят… доста си ефективна… сработваш се добре с колегите си… бла, бла… бла… Някакви проблеми? — изведнъж пита той, като ме поглежда.

— Ъъъ… не.

— Да се чувстваш расово тормозена?

— Ъъъ… не.

— Хубаво — слага хиксче той в поредното квадратче. — Е, това е, свършихме. Браво, Ема. Би ли казала на Ник да дойде?

Каквооо? Ама той да не е забравил?

— Ъъъ… ами повишението? — питам, като се старая въпросът ми да не прозвучи прекалено тревожно.

— Повишение ли? — вторачва се Пол в мен. — Какво повишение?

— Ами… в специалист по маркетинг — измънквам аз.

— За какво говориш, по дяволите?

— Там пишеше… в обявата ви за работа пишеше… — започвам и измъквам намачканата вестникарска страница от джоба на дънките си, където тя отлежава от вчера сутринта. — Ето, туй пише: „Възможност за служебно повишение след изтичането на една година.“

Побутвам страницата с оградената обява към него, той я поглежда свъсено и казва:

— Ема, това се отнася само до служители, които са се изявили изключително добре. Ти още не си готова за повишение! Първо трябва да докажеш на какво си способна.

— Но аз се старая толкова много! И ако само ми дадете шанс да…

— Дадохме ти шанс с „Глен Петрол“ — отбелязва сухо Пол и вдига подигравателно вежди. Прерязва ме остро чувство на унижение. — Ема, истината е, че засега все още не си готова за по-висок пост. След една година ще видим.

— След една година…?

— Разбра ме, нали? Хайде сега, изчезвай.

Главата ми ври и кипи. Но не, трябва да го приема спокойно и достойно. Трябва да кажа нещо от рода на: "Зачитам решението ти, Пол." Да му стисна ръката и гордо да напусна офиса му. Да, точно така трябва да постъпя!

Хубаво. Само дето не мога да помръдна от стола си.

След няколко мига Пол ме поглежда озадачено.

— Приключихме, Ема.

Като парализирана съм. Знам, че веднъж, изляза ли оттук — край, надежда всяка остави.

— Ема?

— Моля те, моля те, Пол, повиши ме! — простенвам отчаяно. — Много те моля! Трябва да получа повишение, за да впечатля родителите и роднините си. Това е единственото нещо на света, което желая от цялото си сърце и душа. Ще работя още по-усилено, обещавам. Ще оставам след работа… ще идвам и през уикенда, и ще… ще нося делови костюми…

— Каквооо? — Пол ме е зяпнал така, сякаш изведнъж съм се превърнала в златна рибка.

— Не е нужно да повишаваш заплатата ми! Ще работя за същите пари като сега. Дори ще платя от джоба си за новите визитки, след като ме повишиш. Искам да кажа, ти изобщо няма да усетиш разлика. Изобщо няма да забележиш, че си ме повишил!

Млъквам рязко, като едва си поемам дъх.

— Надявам се в най-скоро време да осъзнаеш, че не това е смисълът на повишението, Ема — отбелязва Пол саркастично. — Боя се, че отговорът ми е отрицателен. Не, Ема. Още повече, че…

— Но…

— И един съвет от мен. Ако искаш да се издигнеш в службата, трябва сама да създаваш шансовете си за напредък. Трябва ти самата да си градиш възможности за изява. Добре, а сега би ли се измела от офиса ми, по дяволите? И кажи на Ник да дойде.

На излизане забелязвам Пол да извърта очи към небето с подигравателен израз и да вписва още нещо в досието ми.

Страхотно! Сигурно е написал: „Побъркана лунатичка. Да се прати на психиатър.“


Докато влача покрусено крака към бюрото си, Артемис ме поглежда любопитно и подхвърля:

— О, Ема, току-що те търси братовчедка ти Кери.

— Така ли? — питам изненадано. Кери абсолютно никога не ми звъни в службата. Всъщност, не помня изобщо някога да ме е потърсила по телефона където и да било. — Каза ли нещо?

— Да. Пита какво става с повишението ти.

Чудничко! Сега вече всички знаят. Мразя я! Мразя я тази подла и злобна гадина Кери.

— О, ясно — отронвам, като се опитвам да прозвучи така, сякаш това е някакъв досаден, ежедневен въпрос от страна на братовчедка ми. — Благодаря.

— Повишиха ли те, Ема? Не знаех! — нарочно високо и пронизително пита Артемис. Забелязвам няколко от колегите ни да вдигат глави и да се заслушват с интерес. — Значи сега вече си специалист по маркетинг, така ли?

— Не — прошепвам едва-едва, пламнала от унижение. — Не съм.

— О! — прави подигравателно смутена физиономия Артемис. — Но защо в такъв случай братовчедка ти…

— Млъквай, Артемис — срязва я Каролин.

Аз й отправям благодарен поглед и се свличам на стола си.

Още цяла една година! Боже мили, да прекарам още цяла една година като асистентка в отдела и всеки да си мисли, че от мен няма никаква полза! Още цяла една година да не мога да изплатя дълга си към татко, Кери и Нев да ми се подиграват и да се чувствам като пълно нищожество! Отварям някакъв файл на компютъра си и разсеяно натраквам няколко думи.