Изведнъж ми поолеква и започвам да се чувствам малко по-добре.

Великият Джак Харпър е клинчил от работа?!? Аз пък си мислех, че той непрекъснато е бил блестящ и неуморен генератор на гениални творчески идеи!

Асансьорът спира на третия етаж и вратите му се отварят, но в коридора няма никой.

— Колегите ти изглеждат много мили и дружелюбни хора — подема Джак, когато асансьорът отново потегля нагоре. — И безкрайно отзивчиви и любезни един към друг. Винаги ли са такива?

— Абсолютно! — изстрелвам на секундата. — С удоволствие си сътрудничим и винаги… оперираме… в духа на екипната работа. — Чудя се какво още да кажа, което да прозвучи солидно и отговорно, когато улавям погледа му.

О, Господи! Той знае, че това са пълни глупости!

Няма никакъв смисъл да продължавам да му хвърлям прах в очите, нали така?

— Добре де… — подемам, като се облягам на стената на асансьора, — …в реалния живот изобщо не се държим така един към друг. Пол обикновено ми крещи поне шест пъти дневно, а Ник и Артемис се ненавиждат от дън душа. И досега не е имало случай да обсъждаме литературни произведения… нито каквото и да било друго. Преструвахме се… за пред вас.

— Прав съм бил, значи. Атмосферата в административния отдел също ми се стори доста фалшива. И подозренията ми се усилиха още повече, когато двама от служителите там изведнъж запяха хорово химна на „Пантера Корпорейшън“. А аз дори не знаех, че има такава песен.

— Нито пък аз! — възкликвам изненадано. — Готина ли е?

— А ти как мислиш?

Джак сбръчква лице в комична гримаса на ужас. Не издържам и се разсмивам.

Странно, но напрежението между нае изведнъж е изчезнало. Имам чувството, че сме стари приятели или нещо подобно.

— А какво ще кажеш за Корпоративния ден на семейството? — пита Джак. — Очаквате ли го с нетърпение?

— Да бе, да! Все едно чакаме да ни вадят зъб без упойка! — изтрисам, без да се замисля.

— И на мен така ми се стори — кимва той с развеселен израз на лицето. — Ами какво… — продължава той, но изведнъж спира леко разколебано. После тръсва глава. — Какво мислят хората за мен? — С неволен жест на неудобство разрошва косата си и добавя: — Не е нужно да ми отговаряш, ако това те притеснява.

— Нищо подобно. Всички ви харесват! — възкликвам аз. Замислям се за секунда. — Въпреки че… някои хора… ъъъ… се стряскат от приятеля ви.

Няколко секунди той ме гледа неразбиращо, после отмята глава и се разсмива.

— От кого, от Свен ли? О, Свен е един от най-старите и най-близките ми приятели и мога да те уверя, че нямате никакво основание да се стряскате от него. Той всъщност е…

Джак млъква рязко, защото асансьорът спира и вратите му започват да се отварят. На секундата двамата си лепваме сериозни и делови изражения и леко се отдръпваме един от друг. Когато вратите се отварят докрай, стомахът ми се свива на топка.

В коридора пред асансьора стои Конър.

Когато вижда Джак Харпър, лицето на Конър засиява в щастливо удивление — сякаш е видял Господ Бог и не може да повярва на късмета си.

— Здрасти! — подхвърлям колкото се може по-естествено.

— Здрасти — отговаря ми той и влиза в асансьора, а очите му блестят от възторг.

— Здравейте — поздравява и Джак любезно. — За кой етаж сте?

— За девети, моля. — Конър преглъща тежко и подема с леко разтреперан от вълнение глас, като подава ръка за поздрав: — Мистър Харпър, позволете ми да ви се представя. Конър Мартин от отдела за изследователска и развойна дейност. Казаха ни, че днес следобед ще наминете и при нас.

— Радвам се да се запознаем, Конър — стисва любезно ръката му Джак. — Изследователската и развойна дейност е жизненоважна за компания като нашата.

— О, напълно сте прав! — възкликва Конър въодушевено. — Аз всъщност с нетърпение очаквам възможността да обсъдя с вас някои наши открития във връзка със спортните облекла на „Пантера Корпорейшън“. Получихме много интересни резултати относно предпочитанията на потребителите за плътността на тъканите. Направо удивителни!

— Да… сигурно ще е… интересно — отговаря учтиво Джак. Конър ми хвърля възторжена усмивка.

— Познавате Ема Коригън от нашия отдел по маркетинг, нали?

— Да, вече сме се срещали — поглежда ме кратко Джак.

Няколко секунди пътуваме в неудобно мълчание.

Кофти работа.

Не. Защо пък да е кофти? Всичко си е наред.

— Не закъсняваме ли за съвещанието? — подхвърля по едно време Конър и поглежда часовника си.

Изтръпвам от ужас. Забелязвам, че и Джак поглежда неволно часовника на Конър.

Ад!

„…подарих му един стилен часовник с кожена каишка, ама той продължава да си носи своя оранжев дигитален кич…“

— А, да! Вие сте Кен! — възкликва Джак спонтанно, в очите му проблясват весели искрици и той се втренчва в Конър така, сякаш едва сега го забелязва.

О, не!

О, не! О, не! О, не! О, не! О, не! О…

— Не, не съм Кен — отговаря Конър озадачено. — Казвам се Конър Мартин.

— Извинете ме! — плясва се Джак по челото. — Конър. Разбира се. И вие двамата… — леко кимва с глава към мен — …сте гаджета, нали?

Конър се изчервява от неудобство.

— Уверявам ви, сър, че в службата нашите взаимоотношения са стриктно професионални. Но в личен план… ние с Ема… имаме връзка.

— Но това е прекрасно! — възкликва Джак насърчително и лицето на Конър светва от удоволствие.

— Всъщност — добавя Конър гордо, — наскоро двамата с Ема решихме да се преместим да живеем заедно.

— Така ли? — поглежда ме Джак с искрена изненада. — Това е… чудесна новина. Кога го решихте?

— Само преди два дни — отговаря Конър. — Когато я посрещах на летището.

— На летището… — повтаря Джак след секунда мълчание. — Много интересно.

Няма сила, която да ме накара да го погледна в този момент. Стоя, отчаяно забила поглед в пода. Ама защо не се движи по-бързо този проклет асансьор?!?

— Е, убеден съм, че двамата ще бъдете много щастливи заедно — обръща се Джак към Конър. — Изглежда си подхождате.

— Да, наистина! — възкликва ентусиазирано Конър. — И двамата сме луди по джаза, например.

— Така ли? — отронва Джак замислено. — Според мен едва ли има нещо по-прекрасно на света от споделената любов към джаза.

Доста иронично го казва. И някак с раздразнение. Но Конър изобщо не се усеща. Ужас! Положението става нетърпимо.

— Наистина ли така смятате? — въодушевено пита Конър.

— Абсолютно — кимва Джак. — Джазът и… филмите на Уди Алън.

— Ние и двамата обожаваме филмите на Уди Алън! — Конър само дето не подскача от удоволствие. — Нали, Ема?

— Да — измърморвам с пресъхнало гърло, — обожаваме ги.

— Всъщност, Конър, би ли споделил с мен… — доверително снижава глас Джак — … дали изобщо някога си намирал…

О, не! Ако сега каже „G-точката“, ще умра! Ще умра! Ще умра!!!

— …присъствието на Ема тук за разсейващо? Защото на твое място аз едва ли бих могъл да работя спокойно! — завършва Джак, като се усмихва дружелюбно на Конър, който обаче не отвръща на усмивката му.

— Както вече ви казах, сър — отговаря той сковано, — когато сме на работа, двамата с Ема се държим стриктно професионално. И през ум не би ни минало да злоупотребяваме с времето на компанията за… наша лична употреба. — Конър изведнъж се изчервява и започва да мънка смутено: — Под „лична употреба“ имам предвид… нямам предвид… имам предвид…

— Радвам се да го чуя — казва Джак, който, изглежда, искрено се забавлява.

Боже мили, Конър не усеща ли, че се излага?! Защо се старае винаги и на всеки да прави добро впечатление?!

Асансьорът спира и усещам да ме залива вълна на облекчение. Слава Богу, най-сетне мога да се измъкна и да…

— Май и тримата отиваме на едно и също място — ухилва се Джак Харпър. — На съвещанието, нали? Ти водиш, Конър.


Не, не издържам. Просто не издържам! Докато наливам кафе и чай по чашите на участващите в съвещанието членове от отдела по маркетинг, външно изглеждам спокойна, усмихвам се на всеки и дори разговарям любезно с хората. Вътрешно обаче съм адски объркана и разтревожена. Колкото и да не ми се иска да си го призная, дори пред себе си, истината е, че изведнъж видях Конър през очите на Джак Харпър и гледката никак, ама никак не ми хареса.

Какво става, за Бога?!? Та аз обичам Конър, нали така? И всъщност нямах предвид нищо от всичко онова, което казах в самолета, нали? Ами да, обичам го. Забивам поглед в лицето му, за да си вдъхна увереност. Няма никакво съмнение, че го обичам. Както и да го погледнеш, Конър е красив. От него буквално струи добро здраве. Косата му е руса и блестяща, очите — яркосини, а когато се усмихва, на едната му буза се появява много сладка трапчинка.

От друга страна, едва ли би могло да се каже, че Джак Харпър е красив, изглежда някак… и аз не знам как. Има тъмни сенки под очите си, косата му е рошава. И има дупка на дънките си!

Въпреки това обаче той ми действа като магнит. Уж съм съсредоточила цялото си внимание върху количката за сервиране на кафе и чай, а не мога да откъсна очи от него.

Сигурно е заради самолета. Ами да! Защото сме преживели заедно една силно травмираща ситуация. Само заради това и нищо друго… нали така? Абсолютно!

— Трябва да си размърдаме мозъците, хора! — казва Пол точно в този момент. — Тонизиращото шоколадово блокче на „Пантера“ няма толкова голям пазарен успех, колкото очаквахме. Конър, носиш последните маркетингови статистики, нали?

Конър се изправя и аз усещам сърцето ми да трепва от съчувствие към него. Познавам, че се притеснява по това, че непрекъснато подръпва маншетите си.

— Разбира се, Пол — отговаря Конър, вдига от масата пред себе си няколко листа и леко се прокашля, преди да заговори. — Проведохме маркетингова анкета, при която 1000 тийнейджъри отговориха на серия въпроси за различни аспекти във връзка с тонизиращото шоколадово блокче на „Пантера“. За съжаление получените данни не навеждат на ясни и категорични изводи относно промените, които би следвало да се направят в продукта, за да се подобри пазарната му изява.

Конър щраква дистанционното и на екрана зад гърба му се появява някаква графика. Всички послушно втренчваме очи в нея.

— Седемдесет и четири процента от децата между десет и четиринадесетгодишна възраст смятат, че консистенцията на блокчето трябва да е по-еластична. Но пък шестдесет и седем процента от групата на петнадесет-осемнадесетгодишните младежи смятат, че консистенцията трябва да е по-хрупкава, докато двадесет и два процента са на мнение, че тя трябва да е по-малко хрупкава…

Надниквам през рамото на Артемис и виждам, че тя е записала в бележника си: „Еластично-хрупкава??“

Конър отново щраква дистанционното и на екрана се появява друга графика.

— Четиридесет и шест процента от групата на десет-четиринадесетгодишните смятат, че ароматът на продукта е прекалено остър. Но пък тридесет и три процента от групата на петнадесет-осемнадесетгодишните са на мнение, че ароматът не е достатъчно силен, докато…

Боже мили! Добре де, знам, че това е Конър. И аз го обичам и изобщо. Ама не може ли все пак да говори поне малко по-интересно?

Хвърлям поглед към Джак Харпър, за да видя как възприема нещата, и той на секундата ми прави дискретна физиономия на смъртна скука. На секундата се изчервявам, обзета от чувството, че проявявам нелоялност към Конър.

Той ще си помисли, че и на мен Конър ми е скучен. А това не е истина. Не е истина!

— Деветдесет процента от тийнейджърките смятат, че продуктьт трябва да съдържа по-малко калории — продължава Конър. — В същото време обаче същият процент от тях искат по-плътна шоколадова обвивка! — Конър свива безпомощно рамене.

— Не знаят какво искат — подхвърля някой.

— В анкетата взеха участие тийнейджъри от различни раси, вероизповедания и прослойки, включително и…ъъъ… — Конър надниква в листовете, които държи — …рицари на джедаите. (Така се наричат тийнейджърите, членуващи във фенклубовете на героите от филмите „Междузвездни войни“. — Бел прев.)

— Хлапешка работа! — снизходително врътва очи Артемис.

— Напомни ни накратко характеристиките на нашия целеви пазар, Конър — казва Пол, като смръщва вежди.

— Нашият целеви пазар… — Конър надниква в друг лист — са подрастващите на възраст между десет и осемнадесет години, с цялостно или частично завършено образование. Те пият „Кола Пантера“ четири пъти седмично, ядат бъргъри три пъти седмично, ходят на кино два пъти седмично, четат списания и комикси, но не и книги и, най-общо казано, одобряват начина на живот, чиято квинтесенция е изразът „По-важно е да си готин, отколкото богат“. — Конър вдига поглед от листовете в ръката си и пита: — Да продължавам ли?

— Знае ли се какво ядат на закуска? — обажда се някой замислено. — Тост или овесени ядки?

— Ммм… не съм сигурен, че… — Конър прехвърля един след друг листовете, които държи. — Но можем да проведем допълнителни изследвания, за да…