— Мисля, че общата картина е ясна — прекъсва го Пол. — Казвайте какво мислите по въпроса.

През цялото време докато Конър говореше, бях събирала кураж да се изкажа, така че сега си поемам дълбоко дъх и казвам:

— Знаете ли, моят дядо страхотно харесва тези блокчета на „Пантера“!

Всички се извъртат на столовете си и отправят погледи към мен. Усещам, че се изчервявам.

— Не виждам каква е връзката — смръщва се Пол и ме поглежда мрачно.

— Мислех си, че… — преглъщам смутено, преди да продължа. — Може би да го попитам какво е неговото мнение за тях.

— Моето уважение към твоя дядо, Ема — казва Конър с донякъде снизходително-пренебрежителнаусмивка, — но той едва ли попада в нашата целева група!

— Освен ако още от пелените не е започнал да прави бебета — подхвърля Артемис ехидно.

Това ме кара да се почувствам адски глупаво. Изчервявам се още по-силно и се заемам да пренареждам пакетчетата чай в кутията върху количката за сервиране.

Да си призная, стана ми болно и обидно от забележката на Конър. Защо трябваше да го казва? Добре де, знам, че иска да се държим един към друг стриктно професионално, докато сме на работа, ама пък това не значи, че трябва да ме унижава, нали така? Аз самата винаги заставам на негова страна.

— Според мен — казва Артемис, — ако шоколадовите блокчета „Пантера“ не се изявяват добре на пазара, трябва да се откажем от тях. Повече от ясно е, че пазарната им изява е проблемна.

Вдигам стреснато поглед. Как така ще се откажат от тях?!? Не, невъзможно! Че какво ще носи дядо на турнирите си по боулинг, ако ги спрат от производство?!?

— Смятам, че ако предприемем ценово и потребителско репозициониране на продукта… — започва друг специалист от отдела, но Артемис го прекъсва рязко, като се привежда силно напред.

— Не, не съм съгласна! Ако искаме да извлечем максимума от нашата иновационна концепция по функционален и логистичен начин, то трябва категорично да се фокусираме върху нашите стратегически компетенции…

— Извинете… — обажда се Джак Харпър, като вдига ръка като ученик в час.

От началото на съвещанието досега той не бе казал нито дума. Всички се обръщат към него. Атмосферата се нажежава от тръпно очакване. Артемис се усмихва самодоволно и го подканя:

— Да, мистър Харпър?

— Изобщо не разбирам за какво говорите — казва той.

Цялата зала осезаемо потръпва от шок, а пък аз неволно прихвам и бързо затулвам уста с ръце.

— Както знаете, аз се бях оттеглил от бизнеса за известно време и явно има неща, които съм пропуснал — усмихва се Джак. — Така че, Артемис, бихте ли ми превела на обикновен английски онова, което казахте току-що?

— О! — възкликва Артемис, явно смутена. — Ами… казах, че от стратегическа гледна точка, ако не отстояваме нашата корпоративна визия…

И млъква, когато вижда недоумението, изписало се по лицето на Джак.

— Опитайте пак — любезно я насърчава той. — Без да използвате думата „стратегически“.

— О! — отново възкликва Артемис, като потърква нервно носа си. — Ами аз… казах, че… че трябва да… да се съсредоточим върху… върху онова, което правим добре.

— Аааа! — Очите на Джак светват. — Сега вече разбрах. Продължавайте, моля.

Джак ме поглежда, намигва ми и дискретно ми се усмихва. Не успявам да се въздържа и също му се усмихвам лекичко.


След края на съвещанието хората се разотиват, като продължават да разговарят, а аз тръгвам покрай масата, за да събера чашите.

— Щастлив съм, че можах да се запозная с вас, мистър Харпър — чувам трептящия от вълнение глас на Конър. — Ако желаете, бих могъл да ви предоставя транскрипция на презентацията си, за да…

— Не, не смятам, че ще е необходимо — отговаря Джак сухо и делово. — Мисля, че схванах за какво става дума.

О, Господи! Ама Конър не загрява ли, че прекалява с умилкването си?!?

Натрупвам чашите върху количката, после започвам да събирам опаковките от бисквитите.

— Буквално след минутки трябва да съм в студиото на дизайнерите — чувам да казва Джак Харпър, — но не си спомням къде беше…

— Ема! — подвиква ми Пол рязко. — Би ли завела Джак до студиото на дизайнерите, ако обичаш. По-късно ще довършиш разчистването тук.

Замръзвам с ръка над масата, протегната към едно оранжево станиолче.

О, не! Не пак, моля ви!!!

— Разбира се — успявам все пак да кажа. — С… удоволствие. Оттук моля.

Припряно извеждам Джак от заседателната зала и двамата тръгваме рамо до рамо по коридора. Усещам лицето ми да се напряга в маска на привидно спокойствие, когато виждам как хората, с които се разминаваме, се стараят да не ни зяпат. Забелязвам, че всички се сковават като роботи от притеснение в мига, в който го видят. Хората в остъклените офиси от двете страни на коридора се смушкват развълнувано едни други и току чувам някой да прошепва високо: „Идва!“

Така ли е навсякъде, където се появява Джак Харпър?

— Та значи… — подема той след малко — …с Кен ще се местите да живеете заедно, така ли?

— Името му е Конър — натъртвам аз. — Да.

— И ти очакваш с нетърпение този момент, а?

— Да. Наистина.

Стигаме до асансьора и натискам бутона, за да го извикам. Усещам изпитателния му поглед. Чувствам го съвсем осезаемо.

— Какво? — питам с отбранителен тон и се обръщам да го погледна.

— Да съм казал нещо? — вдига той вежди.

Когато виждам израза на лицето му, цялата изтръпвам от пристъп на паника.

— Знам какво си мислите — вирвам предизвикателно брадичка. — Но грешите.

— Така ли?

— Да. Не сте схванали правилни смисъла.

— Смисъла?

Изглежда така, сякаш всеки момент ще се разсмее и едно тъничко гласче в главата ми настойчиво ми нашепва да си затварям устата. Ама не мога. Трябва да му обясня как стоят нещата!

— Вижте… Знам, че сигурно съм ви наговорила кой знае какво в самолета — започвам, като стисвам здраво юмруци. — Но трябва да знаете, че каквото и да съм казала, то е било под влияние на стреса… от извънредните обстоятелства. И че всъщност изобщо не мисля много от нещата, които съм ви казала тогава. Почти всичко не го мисля. Направо всичко… така де… не го мисля!

Готово! Сега вече всичко му е ясно!

— Разбирам — кимва Джак замислено. — Значи… ясно, не харесваш шоколадов сладолед.

Поглеждам го объркано.

— Ъъъ… някои неща, естествено… ги мисля.

Асансьорът спира и вратите му се отварят. Двамата се обръщаме стреснато.

— Джак! — долита гласът на Сирил откъм коридора. — Чудех се къде се бавиш.

— Ами говорехме си с Ема. Тя беше така любезна да ме доведе дотук.

— Аха — хвърля ми снизходителен поглед Сирил. — Е, да вървим, хората те чакат в студиото.

— Ами… ъъъ… аз си тръгвам тогава — измънквам притеснено.

— Ще се видим по-късно, Ема — усмихва ми се Джак. — Беше ми много приятно да си поговорим.

IX

Когато си тръгвам от работа, все още цялата треперя и имам чувството, че всичко ми се върти — сякаш съм попаднала в някоя от онези вълшебни стъклени топки. О, колко щастлива си бях, докато си живеех като най-обикновено, потънало в дрямка селце! А сега какво? Идва Джак Харпър, разтърсва ме, навсякъде се разлетяват снежинки, всичко се замъглява и вече изобщо не знам какво да мисля.

Добре де, добре! Освен снежинките има и звездички. Мънички искрящи звездички на тайничко вълнение и тръпна възбуда.

Всеки път, когато уловя погледа или чуя гласа на Джак, в сърцето ми сякаш се забива стрела.

Което е смешно. И тъпо.

Конър е моето гадже. Конър е моето бъдеще. Конър ме обича и аз също го обичам. И двамата ще се местим да живеем заедно. И в апартамента си ще имаме паркет. И дървени капаци на прозорците. И кухненски шкафове с гранитен плот. Това е!

Това е.

Когато се прибирам вкъщи, заварвам Лиси коленичила на пода в хола да помага на Джемима да се напъха във възможно най-тясната черна кадифена рокля на света.

— Уаууу! — възкликвам, като изпускам чантата си. — Страхотно!

— Готово! — казва Лиси и се отпуска на пети. — Най-сетне успях да затворя проклетия й цип. Можеш ли да дишаш?

Джемима стои неподвижно като истукан. Двете с Лиси се споглеждаме.

— Джемима! — извиква Лиси разтревожено. — Можеш ли да дишаш?

— Май да — прошепва най-сетне Джемима. — Ще се оправя.

Много, много бавно, със сковано като бастун тяло, тя се отправя със ситни крачки към стола, на който е оставила чантата си — „Луи Вюитон“, естествено.

— Ами ако ти се припишка? — гледам я със зяпнала уста аз.

— Или ако после отидеш в дома му? — изкикотва се Лиси.

— Абсурд! — процежда Джемима. — Това е едва втората ни среща! Никакво ходене в дома му! — явно иска да възкликне ужасено Джемима, но едва-едва успява да си поема дъх. — Не се прави така… ако искаш диамант на пръста си.

— Добре де, ами ако пламнете от страст? — питам с интерес.

— Ами ако те награби в таксито? — хихика Лиси.

— Той не е такъв — изсъсква Джемима. — И ако искате да знаете, той всъщност е първи асистент на втория секретар на секретаря на държавната хазна.

С Лиси се споглеждаме. Не издържам и започвам да се кикотя.

— Не се смей на човека, Ема — скастря ме Лиси с пресилено сериозна физиономия. — Няма нищо лошо в това да си секретар. Винаги може да се издигне, да придобие квалификация…

— Ха-ха, много смешно — свива презрително устни Джемима. — Някой ден Кралицата ще го посвети в рицарство. Ще видим тогава дали ще се смеете.

— О, надявам се и тогава да се смея — отвръща Лиси. — Дори още повече. — Изведнъж забелязва, че Джемима стои до стола и напразно се опитва да докопа чантата си. — Божке! Ама ти изобщо не можеш да се прегънеш!

— Мога! — процежда Джемима и прави поредно отчаяно усилие да се наведе. — Разбира се, че мога! Ето, стигнах я! — Тя успява някак си да подхване дръжката с един от дългите си изкуствени нокти с ярък маникюр и триумфално мята чантата си на рамо. — Видя ли?!

— Ами ако ти предложи да идете да потанцувате някъде? — пита Лиси ехидно. — Тогава какво ще правиш, а?

По лицето на Джемима се изписва паника, но само след секунда тя отново се усмихва безметежно.

— Няма да ми предложи подобно нещо — натъртва Джемима. — Англичаните никога не го правят.

— Вярно — ухилва се Лиси. — Е, приятно прекарване.

Джемима се изнизва със ситни стъпчици през вратата, а аз се отпускам на дивана и се присягам да си взема някакво списание от масичката за кафе. Поглеждам Лиси, но тя се е вторачила пред себе си с напрегнат израз на лицето.

— Кондиционер! — изведнъж възкликва Лиси. — Ами да! Как може да съм толкова глупава!

Лиси започва да рови под дивана, измъква няколко листа с кръстословици от стари вестници и припряно търси тази, която й трябва.

Ама честно, на какво прилича това, а?!? Сякаш да си топ адвокат не натоварва достатъчно мозъка! През цялото си свободно време Лиси решава кръстословици, играе сложни партии шах чрез кореспонденция и решава някакви много специални шаради, с които редовно я захранва онова откачено общество на свръхумните, където членува. (Организацията им, естествено, не се казва така, ами нещо от сорта на „Нагласа на ума — за хора, които обичат да мислят“. А най-долу на брошурата им между другото небрежно се споменава със ситнички буквички, че коефициентът ти на интелигентност трябва да е минимум шестстотин, за да бъдеш приет за член.)

Когато не се сеща някоя дума, Лиси не вика „тъпа кръстословица“ и не я изхвърля, както бих направила аз, например. Тя си я запазва. И да речем след около три месеца, докато гледаме „Приятели“ или нещо подобно, изведнъж отговорът й идва. И Лиси буквално изпада в транс от щастие! Само защото е успяла да се сети последната дума от някоя кръстословица или каквото и да е там.

Лиси е най-старата ми приятелка, знаем се още от деца и аз много си я обичам. Ама понякога наистина не мога да я разбера.

— Какво е това? — питам, докато тя вписва отговора в квадратчетата. — Някоя кръстословица от 1993 г. ли?

— Ха-ха — отвръща ми тя разсеяно. — Та какво, казваш, ще правиш довечера?

— Ами… мисля да си седя тихо и кротко вкъщи — отговарям, прелиствайки списанието. — И да си прегледам дрехите, примерно — добавям, когато погледът ми попада върху статия, озаглаве на „Основна поддръжка на гардероба“.

— В смисъл?

— Да ги огледам за липсващи копчета и разпрани подгъви — казвам, четейки написаното в статията. — И да изчеткам всичките си сака с четка за дрехи.

— Ама ти имаш ли четка за дрехи?

— Добре де, с четка за коса в такъв случай.

— Аха, ясно — свива рамене Лиси. — Е, щом така си решила… Защото точно се чудех дали няма да искаш да излезем заедно.

— О! — възкликвам въодушевено и захвърлям списанието на пода. — Къде?

— Я виж какво имам тук!