Защо иска да ме види Джак Харпър? Ако е само за да ми каже, че от самото начало е бил прав за Конър, то може да си… по дяволите, може да… Изведнъж се сещам за тягостната атмосфера към края на пътуването ни с асансьора и усещам стомахът ми да се свива от паника. Ами ако се държи ужасно с мен? Ами ако ми е сърдит?

Всъщност, напомням си аз, не съм длъжна да ходя, нали така? Той самият ми е оставил вратичка за измъкване. Спокойно мога да се обадя на секретарката му и да кажа: „Съжалявам, ноне можах да открия досието «Леополд».“ И това ще е всичко.

За момент спирам разколебано, стиснала здраво папката с несъществуващото досие. После обаче продължавам нагоре.


Когато стигам пред вратата на офиса на Джак, виждам, че на стража пред нея е не някоя от секретарките, а Свен.

О, Господи. Добре де, Джак ми каза, че той е най-старият му приятел, ама все пак… тръпки ме побиват от този тип.

— Здравейте — измънквам нерешително. — Ъъъ… мистър Харпър е помолил да му донеса досието „Леополд“.

Свен ме поглежда втренчено и за секунда ми се струва, че и двамата сме наясно за какво става дума. Той знае. Няма начин да не знае. Вероятно и той също използва тази парола. Свен вдига слушалката на интеркома и след миг мълчание съобщава:

— Джак, Ема Коригън е тук с досието „Леополд“. — Затваря телефона и без следа от усмивка казва: — Влизайте направо.

И аз влизам, препъвайки се от неудобство. Офисът е огромен, целият в дървена ламперия. Джак седи зад голямо дървено бюро. Когато вдига поглед към мен, от очите му блика топлота и дружелюбие. Мъничко се поотпускам.

— Здрасти — поздравява ме Джак.

— Здравейте — отговарям.

Настава кратко мълчание.

— Ъъъ… хм… нося ви досието „Леополд“ - измънквам, обзета от неудобство, и му протягам папката.

— Досието „Леополд“! — разсмива се той. — Чудесно. — Отваря небрежно папката и изумено се втренчва в изписания лист хартия, който съм пъхнала в нея. — Какво е това?

— Ами… писмо до „Пантера Корпорейшън“ от мистър Леополд от „Леополд и къмпани“.

— Написала си писмо от името на мистър Леополд…? — пита той с безкрайна изненада и изведнъж започвам да се чувствам като абсолютна глупачка.

— Помисли си, че… може случайно да изпусна папката на пода и… и някой да види, че е празна — мънкам засрамено. — Затова го написах. Няма значение.

Опитвам се да измъкна папката от ръцете му, но Джак бързо я дръпва встрани.

— „От офиса на Ърнест Р. Леополд…“ — започва да чете той на глас писмовното ми творение, а лицето му се сбръчква от сдържан смях. — О! Виждам, че той иска да ни поръча 6000 каси „Кола Пантера“! Солиден клиент е този мистър Леополд.

— За някакво корпоративно събиране — обяснявам припряно. — Обикновено купували „Пепси“, но наскоро един техен служител опитал „Кола Пантера“ и толкова му харесала, че…

— …че решили занапред да поръчват само от нас — довършва изречението ми Джак, а после продължава да чете писмото на глас: — „И ще добавя, че съм толкова доволен от всички аспекти на произвежданите от вашата компания продукти, че вече почти не свалям от гърба си анцуга с марка «Пантера», защото, да ви призная, това е най-удобното спортно облекло, което изобщо някога съм носил.“ — Миг-два Джак остава загледан в писмото, после ме поглежда с усмивка. С изненада виждам, че очите му са леко навлажнени. — Знаеш ли, Ема, това страшно би допаднало на Пийт.

— На… на Пийт Лейдлър ли? — уточнявам колебливо.

— Аха. Именно на Пийт му хрумна паролата с досието „Леополд“. Непрекъснато измисляше разни такива номера. — Потупва лекичко писмото с ръка и пита: — Мога ли да го задържа?

— Разбира се — отговарям, леко сащисана.

Джак сгъва листа на четири и го пъхва в джоба си. Известно време и двамата мълчим.

— И така… — най-сетне заговорва Джак, като вдига глава и ме поглежда с безизразна физиономия, — …скъсала си сКонър.

Стомахът ми се преобръща. Не знам какво да кажа.

— И така… — вирвам брадичка предизвикателно, — …отложили сте заминаването си.

— Да, защото… — Той изпъва пръстите на ръцете си и един миг ги разглежда съсредоточено. — Помислих си, че е добре да проуча по-отблизо някои от европейските ни клонове. — Поглежда ме кратко. — Ами ти защо?

Май иска да чуе, че съм скъсала с Конър заради него, нали? Е, хубаво, ама аз пък няма да му кажа нищо подобно. За нищо на света.

— Поради същата причина — кимвам решително. — Заради европейските клонове.

По устните на Джак се изписва лека усмивка.

— Разбирам. А ти… добре ли си?

— Прекрасно. Всъщност, отново се радвам на свободата си. — Ръкомахам импулсивно, за да подчертая думите си. — Нали разбирате… да не зависиш от никого, да правиш каквото си поискаш…

— Страхотно. Е, в такъв случай сега сигурно не е най-подходящото време за… — Джак спира колебливо.

— За какво? — питам някак прекалено нетърпеливо.

— Знам, че в момента не ти е до това… — продължава той внимателно, — …но просто се чудех… — Отново замълчава, а сърцето ми забива още по-лудо. — …Искаш ли да излезем да вечеряме заедно някой път?

Господи, той ме кани на среща! Джак Харпър ме кани на среща!!!

Устата ми е като залепнала от удивление.

— Да — отговарям най-сетне. — С удоволствие.

— Чудесно! — Нова пауза. — Само че точно сега животът ми е доста усложнен… И бих искал да… да не го разгласяваме из офиса.

— О, съгласна съм, разбира се — отвръщам припряно. — Трябва да сме дискретни.

— Ами в такъв случай… какво ще кажеш за утре вечер? Удобно ли ти е?

— Напълно.

— Ще дойда да те взема. Прати ми по имейла адреса си. В осем става ли?

— Идеално. В осем!

— И, Ема, ще те помоля за още нещо… Не се обръщай към мен толкова официално.

— Разбира се… Джак.

Когато излизам от офиса му, Свен ме поглежда и вдига въпросително вежди, но аз си премълчавам. Отправям се надолу към отдела по маркетинг, като се старая да изглеждам безразлична и спокойна. Но вътрешно цялата треперя от вълнение, а на лицето ми непрекъснато се промъква широка усмивка.

О, Господи! О, Боже мой! Джак Харпър ме покани на вечеря… Просто не мога да го повярвам!

О, я стига! Какво се правя на интересна? Знаех си, че така ще стане. Още като чух, че не си е заминал за Америка. Знаех си!

XII

Никога не съм виждала Джемима толкова отвратена.

— Какво?!? Той знае всичките ти тайни?!? — зяпва ме тя втрещено, сякаш току-що съм я информирала гордо, че ще ходя на среща с някой масов убиец. — Как така?!?

— Ами двамата седяхме един до друг в самолета и аз му казах всичко за себе си.

Смръщвам се леко срещу отражението си в огледалото и изскубвам поредното косъмче от веждата си. Вече е седем вечерта. Приключила съм с банята. Изсушила съм си косата. И сега съм на етап гримиране.

— И ето че той я е поканил на вечеря — доволно заявява Лиси, която седи на пода, прегърнала колене, и наблюдава с интерес приготовленията ми за срещата. — Не е ли адски романтично?

— Шегуваш се, нали? — пита Джемима, явно тотално поразена. — Кажи, че се шегуваш.

— Нищо подобно! Разбира се, че не се шегувам. Защо? Какъв е проблемът?

— Отиваш на среща с мъж, който знае всичко за теб!

— Е, и?

— И ме питаш какъв е проблемът?!? — невярващо извисява глас Джемима. — Да не си се побъркала!

— Не, разбира се!

— Знаех си аз, че си падаш по него! — заявява Лиси за хиляден път. — Знаех си! Още от първия миг, когато заговори за него. — Тя поглежда отражението ми в огледалото и добавя: — Стига се скуба вече. Добре си.

— Мислиш ли? — вглеждам се във веждите си аз.

— Ема, никоя разумна жена не казва на мъжете всичко за себе си! — назидателно натъртва Джемима. — Винаги трябва да оставаш загадка за тях! Мама все ми повтаря, че един мъж никога, ама абсолютно никога не трябва да знае какво има в сърцето и в дамската ти чантичка.

— Е, късно е вече — казвам леко предизвикателно. — Джак вече знае всичко.

— В такъв случай нямаш никакъв шанс — категорично заявява Джемима. — Той никога няма да те уважава.

— Глупости! — отсичам аз.

— Ема! — възкликва Джемима снизходително и почти с нещо като съжаление към мен. — Как не разбираш?! Ти вече си загубила битката!

— Не е вярно! Никаква битка не съм губила!

Понякога си мисля, че за Джемима мъжете не са човешки същества, а някакви извънземни роботи, които трябва да бъдат сразени с цената на всичко.

— Знаеш ли, Джемима, по този начин с нищо не й помагаш — намесва се Лиси. — А ти си излизала със сума ти богати бизнесмени. Сигурно можеш да я посъветваш нещо, което ще й е от полза!

— Ами хубаво — въздъхва Джемима. — То си е изгубена кауза, но ще се постарая. — Започва да брои на пръстите си, като се обръща към мен: — Първото и най-важно нещо е да изглеждаш колкото се може по-добре поддържана.

— Че защо, мислиш, си скуба веждите, а? — правя й гримаса в огледалото аз.

— Чудесно. Следващото важно нещо е да проявяваш интерес към неговите любими занимания. Той какви хобита има?

— Откъде да знам. Коли, предполагам. Говори се, че на ранчото си има куп адски скъпи ретроавтомобили.

— Великолепно! — Лицето на Джемима се прояснява. — Идеално. Преструваш се, че си падаш по коли. Предлагаш му да посетите някоя специализирана изложба за ретроавтомобили.

— Не става! — отсичам, като отпивам от коняка, който съм си сипала за кураж. — В самолета му казах, че мразя ретроколите.

— Какво си направила?!? — възкликва изумено Джемима и ме поглежда така, сякаш изгаря от желание да ме удари. — Казала си на мъжа, с когото излизаш, че мразиш любимото му хоби?!?

— Тогава изобщо не знаех, че ще ме покани на вечеря и че ще излизам с него! — заемам отбранителна позиция аз и протягам ръка към тубичката с фон дьо тен. — Пък и това си е чистата истина. Мразя ретроколите! Типовете, дето ги карат, винаги изглеждат адски самодоволни и нафукани. Направо отвратително!

— Че какво общо има истината с цялата тази работа? — извисява глас Джемима. — Съжалявам, Ема, но не мога да ти помогна! Положението ти е катастрофално. Ти си неспасяем случай. То е все едно да тръгнеш на бой по нощница.

— Джемима, не отивам на бой! — отвръщам остро, като врътвам очи към небето. — Нито на турнир по шахмат. Просто излизам на вечеря с един приятен мъж!

— Ужасно цинична си, Джемима — намесва се и Лиси. — Според мен е много романтично дори! Ще си прекарат идеално, защото няма да го има цялото онова неудобство, че не се познават. Той вече знае всичко за Ема. Знае какво й харесва, от какво се интересува… Предварително е ясно, че си подхождат.

— Изгубена кауза — отново поклаща глава Джемима. — Какво ще облечеш? — пита тя, като присвива очи. — Къде ти е тоалетът?

— Черната си рокля — отвръщам невинно и посочвам към вратата, на която виси закачалка с черната ми рокля. — И черните сандали с високите токчета и връзките.

Очите на Джемима се присвиват още повече. Често си мисля, че от нея би излязъл чудесен есесовец.

— Надявам се, че няма да отмъкваш нищо от моя гардероб.

— Не, разбира се! — възкликвам възмутено. — Какви ги говориш, Джемима! Та аз си имам свои дрехи, за Бога!

— Хубаво. Е, аз излизам. Приятно прекарване.

Двете с Лиси изчакваме в напрегнато мълчание, докато стъпките на Джемима заглъхнат по коридора и чуем затварянето на входната врата.

— Готово! — възкликвам въодушевено, но Лиси вдига ръка предупредително.

— Чакай!

Замръзваме неподвижно за няколко минути. По едно време чуваме входната врата да се отваря много тихичко.

— Опитва се да ни излови в крачка — прошепва Лиси, после извисява глас и пита: — Кой е? Джемима, ти ли си?

— О, забравих си червилото. — Джемима се появява на прага и зорко оглежда хола.

- Едва ли ще го откриеш тук — подхвърля Лиси невинно.

— Май си права — казва Джемима и повторно оглежда стаята. — Е, тръгвам. Още веднъж приятно прекарване.

Стъпките й отново заглъхват по коридора. Входната врата се затръшва. Двете с Лиси пак замръзваме, напрегнато заслушани.

— Готово! — щраква с пръсти тя след малко. — Да вървим!


Внимателно отлепяме прозрачната лентичка скоч от външната страна на вратата към стаята на Джемима. Лиси драсва лекичко с нокът по боята, за да отбележи точното й място.

— Чакай! Сложила е още една в долния край — спира ме тя, когато вече се каня да отворя вратата.

— Родена си за шпионин — отбелязвам, докато я наблюдавам как внимателно отлепва почти невидимата лентичка скоч.

— Готово — подхвърля Лиси, смръщила съсредоточено вежди. — Но внимавай, положително ни е заложила и други капанчета.

— Вратите на гардероба също са залепени със скоч — отбелязвам, а после вдигам поглед нагоре и възкликвам: — Боже мили!

Посочвам на Лиси закрепената върху гардероба чаша с вода, готова да ни залее в мига, в който отворим вратите му.