— Надута крава! — изсъсква Лиси, докато свалям внимателно чашата. — Онзи ден цяла вечер записвах кой за какво я е търсил но телефона, а тя дори едно благодаря не ми каза.

Лиси ме изчаква да сваля чашата, преди да отвори вратите на гардероба.

— Готово ли е?

— Готово!

Лиси си поема дълбоко дъх и предпазливо отворя гардероба. В същия миг се разнася пронизителен вой на аларма.

— Мамка му! — изругава Лиси и припряно затваря вратите на гардероба. — Мамка й! Как е успяла да я монтира?!?

— Не спира! — само дето не викам от вълнение. — Изключи я! Изключи я!

— Не знам как! Сигурно има специален код!

Двете опипваме трескаво гардероба.

— Не откривам никакъв бутон, ключ или каквото и да било…

Воят на алармата рязко спира. Двете с Лиси се споглеждаме, леко задъхани.

— Всъщност… — обажда се тя след дълга пауза — май беше аларма на кола отвън.

— О! О, да. Може би си права.

Леко поуплашена, Лиси протяга ръка към вратите на гардероба и предпазливо ги отваря. Тишина.

— Добре. Готово — въздъхва тя успокоено.

— Уаууу! — възкликваме и двете в един глас, когато вратите се отварят.

Гардеробът на Джемима прилича на приказна пещера със съкровища. Пълен е с какви ли не новички, блестящи, секси дрехи — грижливо сгънати и подредени по рафтовете или окачени на закачалки, с торбички ароматни сухи цветчета между тях, също като в луксозен бутик. Най-долу са подредени обувките — всеки чифт в съответната му кутия, със залепена отпред полароидна снимка. На кукичките от вътрешната страна на вратите висят коланите. На отделен рафт са грижливо подредени чантите. Доста отдавна не съм заемала нищо от гардероба на Джемима и сега имам чувството, че той е изцяло подновен.

— Тя сигурно отделя поне един час дневно, за да подрежда нещата си — отбелязвам с лека въздишка при мисълта за пълния хаос в собствения ми гардероб.

— Дори повече — подхвърля Лиси презрително. — Виждала съм я. Тотално е вманиачена на тази тема.

Истината е, че гардеробът на Лиси — ако изобщо може да се използва тази дума — е в още по-лошо състояние дори от моя. Защото нейният гардероб всъщност се състои от един стол в стаята й, върху който всичките и дрехи са отрупани на огромна купчина. Лиси твърди, че от сгъването и подреждането им я заболявало глава, пък и било съвършено излишно — щом дрехите са чисти, нищо друго нямало значение.

— И така… — ухилва се Лиси и сваля от закачалката една бяла рокля от блестяща материя. — Как би искала да изглежда мадам тази вечер?


В крайна сметка се отказвам от блестящата бяла рокля. Но след като я премервам, разбира се. Всъщност, двете с Лиси премерваме повечето от тоалетите на Джемима, а после много внимателно ги оставяме обратно по местата им. В един момент откъм улицата отново писва аларма на кола и в първия миг двете с Лиси неволно подскачаме ужасено, но веднага се преструваме, че изобщо не сме се стреснали.

Най-сетне се решавам и обличам нова червена блузка със секси смъкнатите рамене (на Джемима), черни копринени панталони с престижната марка „DKNY“ (мои собствени, купени само за двадесет и пет лири от магазин за дрехи втора употреба) и сребристи сандали с високи токчета от „Прада“ (на Джемима). А после, в последната минута, дори без да се замислям, грабвам от рафта малка черна чантичка на „Гучи“.

— Изглеждаш страхотно! — възкликва Лиси, докато се въртя пред нея. — Абсолютно потресаващо!

— Не съм ли много натруфена?

— Не, разбира се! Стига де, излизаш на вечеря с мултимилионер, в края на краищата!

— Млъквай! — изписквам нервно и стомахът ми отново се свива от притеснение.

Поглеждам часовника си. Вече е почти осем.

О, Господи! В цялата тази забавна суматоха с меренето на дрехи почти бях забравила за какво всъщност го правя.

Спокойно! Спокойно! Спокойно! Та това е само една най-обикновена вечеря. Нищо специално. Нищо, което да е извън рамките на…

— Божичко! — извиква Лиси откъм прозореца в хола. — Ела да видиш каква страхотна кола е спряла пред нас!

— Какво? Къде? — изтичвам до прозореца с разтуптяно сърце.

Когато поглеждам накъде ми сочи, дъхът ми буквално спира. Пред къщата е спряла огромна луксозна лимузина. Ама наистина огромна! Сребриста, блестяща, подозрително баровска за нашата тясна уличка. Забелязвам, че някои съседи от отсрещната къща също я оглеждат любопитно от прозорците си.

Изведнъж ме обзема панически страх. Какво правя аз всъщност?!? Та това е свят, за който нищо-нищичко не знам. Когато седяхме един до друг в самолета, Джак и аз бяхме двама души на едно и също ниво. Но сега… Виж само в какъв свят живее той… и в какъв живея аз.

— Лиси — прошепвам със свито гърло, — не искам… няма да отида.

— Ще отидеш! — казва Лиси, но си личи, че и тя е уплашена не по-малко от мен.

В следващата секунда звънецът иззвънява и двете подскачаме стреснато.

Имам чувството, че ще повърна от ужас. Добре де, спокойно!

— Здравей — казвам по домофона. — Ей сега слизам.

Оставям слушалката и поглеждам уплашено Лиси.

— Ами… — измънквам с разтреперан глас — …отивам.

— Ема — сграбчва ръцете ми Лиси, — хич и не мисли какви ти ги наприказва Джемима. Просто се отпусни и си прекарай приятно вечерта. — Прегръща ме здраво и добавя: — Звънни ми, ако ти се отдаде възможност, да кажеш как си.

— Добре.

Поглеждам се за последен път в огледалото, отварям вратата и поемам надолу по стълбите.

Джак ме чака пред входа на къщата, облечен със сако и вратовръзка. Усмихва ми се и изведнъж всичките ми страхове се изпаряват. Не е права Джемима. Това изобщо не е битка — аз срещу Джак. По-скоро е танц — аз с Джак.

— Здравей — усмихва ми се топло той. — Изглеждаш прекрасно!

— Благодаря.

Протягам ръка към дръжката на вратата на лимузината, но униформеният шофьор изтичва и я отваря вместо мен.

— Ама че съм глупава! — позасмивам се нервно.

Направо не мога да повярвам, че се качвам в такава кола! Аз, Ема Коригън! Чувствам се като принцеса. Като кинозвезда!

Отпускам се на кожената тапицерия, като се старая да не мисля колко по-различно е усещането, отколкото в която и да било друга кола, в която съм седяла през живота си.

— Добре ли си? — пита Джак.

— Да! Прекрасно! — отговарям с леко писклив и треперещ от вълнение глас.

— Ема, ще бъде забавно. Обещавам — успокоява ме Джак. — Пийна ли си и чашка сладко шери преди срещата?

За Бога, откъде знае, че…

О, нали му го казах в самолета.

— Да, пийнах си — признавам смутено.

— Искаш ли още малко? — предлага ми Джак и отваря барчето, където виждам бутилка от любимото ми шери върху сребърен поднос с две кристални чащи.

— Специално заради мен ли си го взел? — питам невярващо.

— Не, това е любимата ми напитка — отговаря той с толкова комично сериозно изражение, че не издържам и се разсмивам. — Ще ти правя компания — добавя и ми подава едната чаша. — Никога преди не съм го опитвал. — Сипва по един пръст шери в двете чаши, отпива от своята и почти се задавя, когато преглъща. — Ей, ама ти наистина ли го харесваш това нещо?

— Да, страхотно е! Има вкус на… на Коледа!

— Има вкус на… — Джак поклаща озадачено глава. — Дори не искам да ти казвам на какво има вкус. Ще мина на уиски, ако не възразяваш.

— Както искаш — свивам рамене аз.

Отпивам голяма глътка от чашата си и му се усмихвам широко. Вече няма и помен от страховете и притесненията ми. Това ще бъде идеалната среща!

XIII

Спираме пред някакъв ресторант в Мейфеър, където никога преди не съм влизала. Всъщност, дори не съм сигурна, че изобщо някога съм стъпвала в този баровски квартал. Ами да, всичко тук е толкова луксозно и скъпо, че и през ум не ми е минавало да…

— Това е нещо като частен клуб — обяснява ми тихичко Джак, докато приближаваме към входа. — Много малко хора знаят за съществуването му.

— Мистър Харпър. Мис Коригън. — Някакъв мъж в скъп костюм се материализира сякаш от нищото пред нас и ни отваря вратата. — Оттук, моля.

Уаууу! Тук знаят името ми!

Минаваме през луксозно обзаведено фоайе с колонади и влизаме в богато орнаментиран салон, където вече седят три други двойки. Когато минаваме покрай едната от тях, жената — на средна възраст, с платиненоруса коса и облечена в златист жакет — вдига поглед към мен.

— О, здравей, мила! — възкликва тя. — Рейчъл!

— Какво? — оглеждам се озадачено. На мен ли говори?

Жената се надига от стола си, приближава с леко олюляване и ме целува.

— Как си, скъпа? От цяла вечност не сме те виждали тук!

Ясно, от нея се носи на талази дъх на алкохол. Хвърлям поглед към партньора й на масата — и той не изглежда по-трезвен.

— Грешите — отговарям любезно. — Не съм Рейчъл.

— О! — Един миг жената остава загледана в мен. После поглежда към Джак и по лицето й се изписва разбиране. — О! Разбирам. Не, ти не си Рейчъл, естествено — казва най-сетне тя, като ми намига.

— Не! — възкликвам ужасено. — Грешите. Аз наистина не съм Рейчъл. Казвам се Ема.

— Ема. Да, разбира се — кима жената съзаклятнически. — Е, приятна вечеря. Обади ми се някой път.

Тя се връща с олюляване на мястото си, а Джак ме поглежда изпитателно и пита:

— Да имаш да ми казваш нещо?

— Да — отговарям. — Тази жена е напълно пияна.

Той прави пресилено шокирана физиономия. Не издържам и тихичко се изсмивам. Неговите устни също потрепват в усмивка, когато пита:

— Е, ще сядаме ли? Или може би тук имаш и други отдавна изгубени приятели, с които би искала да се поздравиш?

Оглеждам помещението, като се преструвам на замислена.

— Не. Това май беше всичко.

— Сигурна ли си? Не е нужно да бързаш. Убедена ли си, че онзи престарял джентълмен ей там не е дядо ти?

— Не, не мисля…

— И да ти кажа, нямам нищо против псевдонимите — добавя Джак. — Аз самият често се представям под името Егбърт.

Неволно избухвам в смях, който бързам да потуша. Така де, не върви да се хиля като побъркана в такъв баровски ресторант. Хората вече ни поглеждат озадачено.

Настаняват ни на маса в ъгъла, близо до камината. Един келнер придържа стола ми, докато сядам, а после разгръща на скута ми голяма платнена салфетка. Друг ми сипва вода в чашата, а трети ми предлага сусамено хлебче. Точно същото се случва и с Джак. Шестима души се въртят край нас в някакъв шантав келнерски танц! Иска ми се да уловя погледа на Джак и да се разсмея, но той изглежда абсолютно сериозен, сякаш всичко това е съвършено нормално.

Изведнъж ми хрумва, че може пък наистина да е нормално за него. Ами да! Той може би си има иконом, който му поднася чай и дори му глади вестника всеки божи ден!

Добре де, ами ако действително е така? Не, не бива да издавам колко необичайно е всичко това за мен!

— И така… — подемам, когато шестимата келнери привършват уводния си танц и сякаш се изпаряват. — Какво ще пием?

Вече съм си харесала питието на онази жена в златистия жакет. Нещо розовко, с тънки резенчета пъпеш като украса на чашата, изглеждаше потресаващо примамливо.

— Вече е поръчано — отговаря Джак с усмивка и в същия момент един от келнерите се материализира от нищото край нас и отваря бутилка шампанско. — В самолета ти ми каза, че за теб идеалната среща започва с бутилка шампанско, която се появява като по вълшебство на масата.

— О! — възкликвам, като се опитвам да потуша лекото си разочарование. — Ъъъ… да, наистина!

— Наздраве — казва Джак и чуква чашата си в моята.

— Наздраве — отговарям и отпивам от шампанското.

А то е чудесно. Наистина е чудесно. Сухо и… чудесно. Какъв ли е вкусът на розовата напитка с пъпеша?

Стига, Ема! Шампанското е върхът! Джак е прав — шампанското е идеалното начало за интимна среща!

— За първи път опитах шампанско, когато бях шестгодишна… — започвам аз.

— В дома на леля ти Сю — прекъсва ме Джак с усмивка. — После си съблякла всичките си дрехи и си ги хвърлила в езерцето пред къщата.

— Точно така — преглъщам разочаровано, — Май и това също съм ти го казала в самолета, а?

Хубаво, няма да му досаждам повторно с тази случка. Отпивам от шампанското си, като мисля на бързи обороти какво друго да кажа. Нещо, което да не знае.

Има ли изобщо такова?

— Избрал съм едно много специално ястие, което, вярвам, ще ти хареса — усмихва ми се Джак. — Поръчах го предварително, специално за теб.

— Уаууу! — възкликвам изненадана. — Това е… върхът!

Специално поръчано за мен ястие! Боже мили! Невероятно!

Само дето… ами всъщност голяма част от удоволствието да се храниш на ресторант е именно да си избираш от менюто с екзотични названия какво ти се иска да опиташ в момента, нали така? Хм… това е почти най-любимата ми част от ходенето на ресторант.