Както и да е. Няма значение. Ще бъде идеално. Вече е идеално!

Хубаво. Дай сега да завържем някакъв разговор.

— И така, Джак, какво обичаш да правиш в свободното си време? — питам ведро.

Той свива рамене.

— Ами излизам насам-натам. Гледам мачове по бейзбол. Оправям колите си…

— Имаш колекция от ретроавтомобили! Ясно. Уауу! Аз наистина… ъъъ…

— …мразиш ретроавтомобилите — довършва Джак с усмивка. — Да, помня.

По дяволите! Надявах се да е забравил.

— Не мразя колите като такива — бързам да поясня. — Но ненавиждам хората, които… които…

Мамка му! Май не звучи много добре. Припряно отпивам глътка шампанско, но се задавям и започвам да кашлям. О, Господи, гърдите ми се дерат от кашлица. От очите ми се стичат сълзи.

Останалите шестима души в салона са спрели да се хранят, всички са се обърнали към нашата маса и зяпат.

— Добре ли си? — пита Джак разтревожено. — Пийни малко вода. Обичаш „Евиан“, нали?

— Ъъъ… да. Благодаря.

Мътните го взели! Макар да ми е неприятно да го призная, но Джемима май имаше право. Колко по-безпроблемно би било всичко, ако бях възкликнала лъчезарно: „О, обожавам ретроколите!“

Както и да е. Няма значение.

Докато отпивам от водата си, на масата пред мен като по вълшебство се материализира чиния с печени чушки.

— Уаууу! — почти изписквам от удоволствие. — Обичам печени чушки.

— Да, помня — подхвърля Джак, който изглежда адски доволен от себе си. — В самолета ми каза, че любимото ти ядене били печените чушки.

— Така ли? — зяпвам го леко изненадана.

Ха! Не помня такова нещо! Искам да кажа, че наистина обичам печени чушки, ама чак пък да съм му го казала…

— Ето защо се обадих предварително в ресторанта и поръчах да ги приготвят специално за теб. Аз самият не ям чушки — добавя Джак, когато поставят пред него чиния с миди, — инак с удоволствие бих ти правил компания.

Само дето не се облизвам, втренчила поглед в чинията му. О, Господи! Тези миди изглеждат фантастично. Обожавам мидите!

— Добър апетит! — пожелава ми Джак с лъчезарна усмивка.

— Ъъъ… да! Добър апетит.

Отхапвам парченце печена чушка. Ммм! Великолепно! Корко мило от негова страна, че се е сетил какво обичам.

Но очите ми непрекъснато лепнат по мидите в неговата чиния. При вида им устата ми се изпълва със слюнка. И този зеленикав плътен сос! Боже, сигурно са сочни и идеално приготвени…

— Искаш ли да опиташ една мида? — предлага Джак, забелязал погледа ми.

— Не! — само дето не извиквам стреснато. — Не, благодаря. Чушките са абсолютно… върхът! — Усмихвам му се широко и пъхвам в устата си поредното парченце.

Изведнъж Джак се потупва по джоба.

— Мобилният ми телефон — пояснява той. — Ще имаш ли нещо против, ако отговоря? Може да е нещо важно.

— Разбира се, че не — махвам с ръка. — Говори си спокойно.


Когато Джак се отдалечава към фоайето, за да проведе разговора си на спокойствие, не успявам да се въздържа, присягам се и си бодвам една от неговите миди. Лапвам я и дъвча, притворила очи, за да се насладя най-пълноценно на вкуса й. Просто… божествено! Най-вкусното нещо, което съм опитвала през целия си живот! Точно се чудя дали не мога да си хапна още една мида, като поразместя останалите в чинията, за да не си личи, когато усещам да ме лъхва на джин. Платиненорусата жена със златистия жакет е надвиснала над ухото ми.

— Казвай бързо! — прошепва ми тя. — Какво става?

— Ами… вечеряме.

— Това ми е повече от ясно — изсъсква непознатата нетърпеливо. — Но Джереми? Той подозира ли?

О, Боже мили!

— Вижте — свивам безпомощно рамене, — аз не съм жената, за която ме мислите…

— Това ми е повече от ясно! Никога обаче не съм допускала, че го носиш в себе си — възкликва непознатата и одобрително ме потупва по ръката. — Но ако питаш мен, браво, миличка, забавлявай се! Виждам, че си свалила халката си — добавя жената, като хвърля поглед към лявата ми ръка. — Умница… Опа! Идва! Изчезвам!

И тя припряно се отдалечава с олюляване. Когато Джак сяда на мястото си, аз се привеждам към него, вече почти разкикотена на глас. Сигурна съм, че това недоразумение ще му хареса.

— Знаеш ли какво? — възкликвам шепнешком. — Аз имам съпруг на име Джереми! Приятелката ми ей там току-що дойде да ми го съобщи. Е, как предполагаш? Дали Джереми също кръшка?

Настава мълчание. Джак ме гледа неразбиращо.

— Моля?

Явно изобщо не ме е чул.

Няма начин да му повторя дума по дума казаното. Това би ме накарало да се почувствам адски глупаво. Всъщност, вече се чувствам глупаво.

— Няма значение — отговарям с пресилена усмивка.

Ново мълчание. Оглеждам се наоколо, като се чудя какво да кажа.

— Трябва да ти призная нещо — подхвърлям най-сетне, — отмъкнах една от твоите миди.

Очаквам да се престори на шокиран или ядосан. Изобщо да прояви някаква реакция, за да завържем разговор.

— Няма проблем — отговаря Джак разсеяно и започва бързо да набожда и дъвче останалите в чинията му миди.

Не, просто не разбирам! Какво се е случило? Къде изчезни ведрото му настроение? Джак изведнъж е станал неузнаваем.


Докато привършим печеното пиле със зелена салата и пържени картофи, цялото ми тяло вече ме боли от напрежение и тотална мизерия. Не, тази среща е пълен провал! Абсолютна катастрофа! Положих какви ли не усилия да водя лек разговор, да се шегувам и да бъда забавна. Но телефонът на Джак звъня още на два пъти, а след проведените разговори той ставаше все по-мрачен и разсеян. Да си кажа честно, имах чувството, че изобщо не забелязва присъствието ми.

Направо ми се плаче от разочарование. Наистина не разбирам какво става! Всичко вървеше толкова добре. Всъщност… фантастично! Какво се обърка?

— Ще ида да се поосвежа — подхвърлям, след като келнерите раздигат чиниите от основното ни ястие.

Джак само кимва мълчаливо.

Дамската тоалетна прилича повече на палат, отколкото на клозет — с позлатени огледала, тапицирани в плюш столове и униформена служителка, която да подава ароматизираните меки кърпи. За един миг ми става неудобно да звъня на Лиси пред жената, но после си казвам, че сигурно е чувала къде-къде по-неудобни разговори.

— Здрасти — казвам, когато Лиси вдига слушалката. — Аз съм.

— Ема! Как вървят нещата?

— Отвратително — отговарям мрачно.

— Какво искаш да кажеш? — възкликва Лиси ужасено. — Как така отвратително? Какво стана?

— Направо е ужасно — простенвам, като се отпускам тежко на един стол. — Всичко започна великолепно. Смеехме се, шегувахме се… Ресторантът е потресаващ… и той беше поръчал фантастично меню специално за мен, с най-най-любимите ми яденета…

Преглъщам мъчително. Като се чувам как описвам началото на вечерта, срещата ни изглежда направо съвършена.

— Звучи прекрасно — отбелязва Лиси озадачена. — Защо в такъв случай казваш, че…

— Защото точно по средата на вечерята някой му се обади по мобилния телефон… — подсмръквам и издухвам носа си в книжна кърпичка — …и оттогава изобщо не ми е продумал нито дума. После пак му звъняха и той непрекъснато излиза във фоайето да говори и ме оставя да вися сама на масата, а когато се връща, разговорът изобщо не върви и си личи, че въобще не ме слуша.

— Може би е разтревожен за нещо, но не иска да те натоварва с грижите си — предполага Лиси след миг размисъл.

— Вярно — съгласявам се бавно. — Наистина изглежда силно притеснен.

— Може би се е случило нещо ужасно, но той не иска да ти разваля настроението. Опитай се да поговориш с него. Да споделиш тревогите му!

— Добре — отговарям леко обнадеждена. — Ще опитам. Благодаря, Лиси.


Връщам се на масата донякъде по-позитивно настроена. Появилият се изневиделица келнер придържа стола ми. Сядам и поглеждам Джак възможно най-топло и съчувствено.

— Джак, всичко наред ли е?

Той смръщва вежди.

— Защо питаш?

— Ами, тези телефонни обаждания явно те разстройват. Питах се дали няма нещо, за което… би искал да поговорим.

— Не, всичко е наред — отговаря сухо Джак. — Благодаря.

Тонът му издава, че не желае да говори на тази тема, но когато си наумя нещо, аз не се отказвам така лесно.

— Някакви лоши новини ли ти съобщиха?

— Не.

— Нещо свързано с… бизнеса ли? — настоявам аз. — Или… или може би е лично…

Джак ме поглежда и по лицето му неочаквано се изписва гняв.

— Вече ти казах, че няма проблем. Престани да питаш.

Страхотно. С това май великият Джак Харпър иска да ме постави на мястото ми, а?

— Ще желаете ли нещо за десерт?

Гласът на изневиделица появилия се келнер прекъсва мрачните ми размисли и аз му отправям скована усмивка.

— Не, благодаря.

Преситена съм от цялата тази скапана вечер. Мечтая да свьршва по-скоро и да си отида вкъщи.

— Може би кафе? — предлага ми с усмивка келнерът.

— Дамата иска десерт — изведнъж се обажда Джак.

Какво? Какво каза той току-що? Келнерът ме поглежда нерешително.

— Не, не искам — заявявам твърдо.

— Стига де, Ема! — подхвърля Джак и в гласа му отново се прокрадват предишните топли и закачливи нотки. — Не е нужно да се преструваш пред мен. В самолета ми каза, че винаги правиш така. Казваш, че не искаш десерт, но всъщност искаш.

— Е, този път наистина не искам.

— Десертът е предварително поръчан, специално за теб. Сладоледена торта с карамел…

Изведнъж възприемам поведението му като обидно снизходително. Откъде накъде пък ще знае какво искам?!? Може да искам някакъв плод, например. Или пък нищо. Та той въобще не ме познава. Ама изобщо!!!

— Не съм гладна — отсичам и отдръпвам стола си назад.

— Ема, много добре те познавам. Знам, че всъщност го искаш…

— Не ме познаваш! — извиквам гневно, преди да успея да се възпра. — Знаеш само някои отделни факти за мен. Но това изобщо не значи, че ме познаваш!

— Какво искаш да кажеш? — отправя ми озадачен поглед Джак.

— Ако ме познаваше — продължавам с разтреперан глас, — щеше да знаеш, че когато излизам на вечеря с някого, искам този човек да ме слуша, когато му говоря. И да се отнася с мен поне с мъничко уважение, а не да ми се сопва да престана да задавам въпроси, когато всъщност се опитвам единствено да завържа разговор с него…

Джак ме гледа изненадано.

— Ема, добре ли си?

— Не, не съм добре! Та ти ме пренебрегваше почти през цялата вечер.

— Не си справедлива.

— Пренебрегваше ме! Караше на автопилот. Откакто първия път звънна мобилният ти телефон…

— Виж, Ема — подхвана Джак, като разтърка лице с длани, — точно сега в живота ми стават някои неща, които са изключително важни за мен…

— Хубаво, нека си стават, само че без мен.

Очите ми са замъглени от сълзи, когато се изправям и посягам за чантата си. Толкова исках да прекараме една чудесна вечер! Толкова големи надежди имах. Направо не ми се вярва как се обърка всичко.

— Точно така! Дай му да се разбере! — провиква се одобрително от другия край на салона жената със златистия жакет, а после се обръща към Джак: — И да знаеш, че това момиче си има прекрасен съпруг. Изобщо не си й притрябвал!

— Благодаря ти за вечерята — казвам, забила поглед в покривката на масата, когато един от келнерите изниква до мен с палтото ми в ръце.

— Ема — гледа ме невярващо Джак и също става, — не мислиш сериозно да си тръгнеш, нали?

— Напротив, тръгвам си.

— Не го прави. Моля те. Седни и изпий поне едно кафе. Обещавам да разговарям…

— Не искам кафе — отсичам, докато келнерът ми държи да си облека палтото.

— Един ментов чай тогава. Или хапни няколко бонбона. Специално за теб съм поръчал една кутия „Годива“. (Прочута (и скъпа) марка шоколадови бонбони с различен пълнеж. - Бел. прев.)

Тонът на гласа му е умолителен и за секунда се поколебавам. Обожавам бонбоните „Годива“!

Но не! Решила съм и край! Тръгвам си!

— Не! — Преглъщам тежко. — Отивам си. Много ви благодаря — обръщам се към келнера. — Как разбрахте, че искам палтото си?

— Стараем се да забелязваме тези неща — отговаря ми той дискретно.

— Ето, виждаш ли?! — казвам на Джак. — Тези хора ме познават!

Един миг двамата се гледаме напрегнато.

— Добре — въздъхва най-сетне Джак и свива примирено рамене. — Чудесно. Даниел ще те откара до вас. Той чака вън в колата.

— Няма да използвам колата ти! — възкликвам ужасено. — Сама ще се прибера, благодаря.

— Ема, не прави глупости.

— Довиждане. И много благодаря — добавям към келнера. — Вие всички бяхте много внимателни и мили с мен.


Изхвърчавам от ресторанта. И откривам, че навън вали. А аз нямам чадър.

Много важно, не ми пука! Тръгвам си и това е! Поемам почти тичешком по улиците, като леко се подхлъзвам по влажния паваж, а по лицето ми се стичат дъждовни капки, примесени със сълзи. Нямам никаква представа къде се намирам. Нито къде е най-близката станция на метрото… нито пък къде…