О, ето някаква автобусна спирка. Сред номерата на табелата разпознавам един, който отива до Айлингтън.

Прекрасно. Ще се прибера с автобуса. А вкъщи ще си сваря голяма чаша горещ шоколад. Може да хапна и малко сладолед пред телевизора.

Под навеса на спирката има пейка, на която се отпускам унило, благодарейки на Бога, че косата ми няма да се намокри още повече. Гледам тъпо в някаква реклама за коли, като се чудя каква ли щеше да е сладоледената торта, която Джак е поръчал да направят специално за мен в ресторанта, и дали в пълнежа щеше да има ядки или захаросани плодове… И точно тогава на паважа пред спирката спира плавно голяма сребриста лимузина.

Не, не мога да повярвам на очите си!

— Моля те — казва Джак, излизайки от колата, — нека те откарам до вас.

— Не — отговарям, без дори да извръщам глава към него.

— Не можеш да седиш и да чакаш тук под дъжда.

— Мога. Някои от нас живеят в реалния свят, а не се возят с лимузини.

Обръщам глава на другата страна и се втренчвам невиждащо в информационен плакат за предпазване от СПИН. В следващия миг Джак е вече под навеса и сяда до мен на пейката. Известно време мълчим.

— Знам, че тази вечер се държах ужасно — казва най-сетне той. — Моля те да ме извиниш. И наистина съжалявам, че в момента не мога да ти обясня защо стана така… Но напоследък животът ми е… доста усложнен. И някои неща в него са твърде деликатни. Разбираш ме, нали?

Ще ми се да му кажа, че изобщо не го разбирам. Ами да, как да го разбера, след като аз самата съм му казала и най-малките подробности за моя живот!

— Предполагам — свивам леко рамене.

Дъждът се усилва още повече, барабани по покрива на навеса, просмуква се в моите — тоест на Джемима — сребристи сандали. Надявам се да не ги съсипе.

— Съжалявам, че вечерта беше такова разочарование за теб — повишава глас Джак, за да го чуя през шума на дъждовните капки.

— Не че е била разочарование, ама… — чувам се да казвам изведнъж — …просто очаквах много повече! Искаше ми се да те опозная поне малко… и да се забавляваме, да се смеем… и исках един от онези розови коктейли, а не шампанско…

По дяволите. Мамка му! Изплъзна ми се, преди да успея да се възпра.

— Но… ти обичаш шампанско! — възкликва Джак явно озадачен. — Сама ми каза! В самолета ми каза, че за теб идеалната среща с мъж започва с шампанско.

Не, просто не мога да го погледна в очите.

— Да де, ама… тогава не знаех за розовите коктейли, нали?

Джак отмята глава назад и избухва в смях.

— Точно така. Абсолютно си права. И аз те лиших от правото ти на избор, нали? — Той тръсва силно глава. — Представям си как си си мислила: „Да го вземат мътните този надут глупак! Не можа ли да каже, че искам розов коктейл?“

— Не е вярно! — възкликвам на секундата, но усещам, че се изчервявам, а Джак ме гледа с толкова комичен израз на лицето, че ми се приисква да го прегърна.

— О, Ема! Извинявай! — Той поклаща глава със съжаление. — Аз също исках да те опозная по-отблизо. И също исках да се забавляваме и да се смеем. Изглежда и двамата сме искали едни и същи неща. Аз съм виновен, че нищо не се получи.

— Не, не си — измънквам унило.

— Съвсем по друг начин бях планирал всичко — казва Джак, поглежда ме сериозно и пита: — Ще ми дадеш ли втори шанс?

Червен двуетажен автобус приближава с рев към спирката и заковава пред нас. Двамата с Джак вдигаме стреснато глави и го поглеждаме.

— Трябва да тръгвам — казвам, ставайки. — Това е моят автобус.

— Стига де, Ема, ще те откарам с колата.

— Не, ще се прибера с автобуса!

Автоматичните врати се отварят и аз се качвам. Показвам на шофьора абонаментната си карта и той ми кимва.

— Наистина ли мислиш да пътуваш с това чудо? — пита Джак и се качва след мен, като оглежда с подозрение обичайната пъстра сбирщина от среднощни автобусни пътници. — Смяташ ли, че е безопасно!

— Говориш точно като дядо ми! Разбира се, че е безопасно. И автобусът спира почти пред дома ми.

— Побързай! — нетърпеливо поглежда към Джак шофьорът на автобуса. — Ако нямаш пари за билет, слизай!

— Имам „Американ Експрес“ — бръква в джоба си Джак.

— Не можеш да плащаш за градски транспорт с „Американ Експрес“, Джак! — врътвам очи към небето. — Ама ти нищо ли не знаеш за реалния живот?! Пък и… бих предпочела да пътувам сама, ако не възразяваш.

— Разбирам — кимва Джак с променен тон на гласа. — Май е по-добре да сляза — подхвърля на шофьора. После ме поглежда и добавя: — Не ми отговори. Може ли пак да излезем заедно? Утре вечерта, примерно. И този път ще правим каквото ти поискаш.

— Добре — опитвам се да прозвучи безразлично, но когато срещам погледа му, не издържам и се усмихвам.

— Пак в осем ли да те взема?

— В осем. И без колата — добавям твърдо. — Този път аз ще организирам нещата.

— Чудесно! Горя от нетърпение. Лека нощ, Ема.

— Лека нощ.

Джак слиза, а аз се качвам на втория етаж на автобуса. Настанявам се на предната седалка — любимото ми място, където винаги сядах като малка — и се вглеждам през прозореца в тъмната, дъждовна лондонска нощ. Ако се взираш достатъчно дълго, светлините на уличните лампи се сливат и заиграват като в калейдоскоп. Сякаш попадаш в приказна страна.

В ума ми се въртят различни картини от вечерта — жената в златистия жакет, розовия коктейл, лицето на Джак, когато казах, че си тръгвам, келнерът с палтото ми в ръце, приближаващата към автобусната спирка кола на Джак… Всъщност не съм наясно какво точно си мисля. Седя, загледана през прозореца, заобиколена от успокоително познатите шумове наоколо ми. Бученето и хъркането от двигателя на старомодния автобус. Свистенето при отварянето и затварянето на вратите. Трополенето на хората, които се качват и слизат.

Усещам лашкането на автобуса при завоите, но почти не си давам сметка накъде пътуваме. След известно време обаче до съзнанието ми започват да достигат познати гледки от външния свят и осъзнавам, че наближаваме моята улица. Тръсвам глава, вземам чантата си и тръгвам по пътеката към стълбите за долния етаж.

Изведнъж автобусът завива рязко наляво. Вкопчвам се в облегалката на близката седалка, за да не падна. Защо завиваме наляво, по дяволите? Поглеждам през прозореца, като си мисля, че ще е адски гадно, ако ми се наложи да вървя по-дълго пеша под дъжда заради някаква тъпа промяна на маршрута. И буквално зяпвам от изумление.

Не, не може да бъде!

Няма начин да сме…

Няма, няма, ама сме! Вглеждам се изумено през прозореца. Ами да! Автобусът е навлязъл в нашата тясна уличка.

И спира точно пред входната ми врата!

Толкова бързо се втурвам надолу по стълбите, че за малко да си счупя глезена. Втренчвам се изумено в шофьора.

— Елърууд Роуд, номер четиридесет и едно — оповестява той тържествено.

Не, невъзможно.

Сащисано се оглеждам из автобуса. Двама подпийнали тийнейджъри ме зяпат тъпо.

— Каква е тази работа? — поглеждам отново шофьора, — Да не би да ви е платил?

— Петстотин кинта — отговаря шофьорът, като ми намигва. — Който и да е този мъж, миличка, на твое място не бих го изпуснал.

Петстотин лири?! Господи!

— Благодаря — казвам замаяно. — Така де, благодаря, че ме докарахте.

Имам чувството, че сънувам. Слизам и пристъпвам към входната врата. Но Лиси вече я отваря със замах.

— Това автобус ли е? — извиква тя изумено. — Какво прави тук?

— Това е моят автобус — отговарям невъзмутимо. — Просто ме докара до вкъщи.

Махвам с ръка на шофьора, който отново ми намигва и потегля.

— Не, невъзможно! — отронва бавно Лиси, загледана след изчезващия зад ъгъла автобус. После се обръща и ме поглежда изпитателно. — Значи… в крайна сметка всичко е… наред, а?

— Да! — отговарям. — Да, всичко е… наред.

XIV

Да не казвам на никого. Да не казвам на абсолютно никого!

Да не казвам на абсолютно никого в службата, че снощи съм била на среща с Джак Харпър.

Така де, не че имам намерение да казвам на когото и да било, ама… почти съм убедена, че ще го изтърся по погрешка.

Или че някой ще се досети къде съм била снощи. Така де, положително ми личи… по израза на лицето, по дрехите, по походката… Имам чувството, че всичко в мен сякаш крещи: "Хей! Знаете ли къде бях снощи?!?"

— Здрасти — изненадва ме Каролин пред автомата за кафе. — Как си?

— Чудесно, благодаря — отговарям, като изтръпвам виновно. — Снощи си прекарах една спокойна вечер вкъщи. Беше… наистина спокойно! Бяхме само двете със съквартирантката ми. Изгледахме три филма на видеото. „Хубава жена“, „Нотинг Хил“ и „Четири сватби и едно погребение“. Само двете с нея. Нямаше никой друг.

— Ясно — отговаря Каролин с леко озадачен израз на лицето. — Прелест!

О, Господи! Изпускам си нервите. Сама се издавам! Всеки знае, че точно така се прецакват престъпниците. Започват да трупат прекалено много подробности в свое оправдание и сами се набутват.

Край! Никакво дърдорене! Само едносрични отговори!

— Здрасти — подхвърля Артемис, когато сядам на бюрото си.

— Здрасти — отговарям и здраво стисвам устни, за да не изтърся още нещо.

Въпреки че на езика ми е цяла една грижливо нагласена история за това как снощи двете с Лиси сме си останали вкъщи и сме си поръчали за вечеря пица със сладки зелени чушки, а са ни донесли пица със зелени люти чушлета, ха-ха, какво недоразумение.

Тази сутрин имам да вкарвам в компютъра разни рекламни материали, вместо това обаче измъквам лист хартия и започвам да нахвърлям идеи къде бих могла да заведа Джак Харпър тази вечер.

1. На кръчма. Не. Банално и досадно.

2. На кино. Не. Ще трябва да седим и да мълчим два часа, вместо да си говорим и да се опознаваме взаимно.

3. На пързалката за зимни кънки. Това пък откъде ми хрумна?!? Та аз изобщо не карам зимни кънки! А, да… преди време гледах един готин филм и там той и тя се свалиха на пързалката. Беше адски романтично. Както и да е.

4. …

Господи, нищо друго не ми хрумва. Ама че идиотска работа! Седя тъпо загледана в листа, заслушана с половин ухо в разговорите край мен.

— …наистина работи над някакъв таен проект или това са само слухове?

— …компанията в нова посока, но никой не е наясно какви са намеренията му.

— …този Свен? Каква всъщност е ролята му в компанията?

— Ами той и Джак са си близки, нали така? — отговаря Ейми, която работи във финансовия отдел, но си пада по Ник, така че непрекъснато си намира поводи да виси при нас. — Той е любовник на Джак.

— Какво?!? — възкликвам и рязко вдигам глава. За щастие всички са толкова заети с клюкарстване, че никой не ми обръща внимание.

Джак е хомо? Джак е хомо?!?

О, затова значи снощи не ме целуна на сбогуване! Явно го интересувам само като приятел. И сигурно в най-скоро време ще дойде на някоя от срещите ни със Свен и тогава ще трябва да се преструвам, че това си е в реда на нещата, сякаш от първия миг съм го знаела…

— Ама Джак Харпър хомосексуален ли е? — пита удивено Каролин.

— Предполагам — свива рамене Ейми. — Поне на такъв прилича, не мислиш ли?

— Нямам такова впечатление — замислено сбръчква нос Каролин. — Не е достатъчно изтупан и поддържан.

— Изобщо не прилича на хомо! — подхвърлям възможно най-нехайно и безразлично.

— Не е хомо! — авторитетно заявява Артемис. — В „Нюзуийк“ открих публикуван преди време материал за него и там се казваше, че излизал с президентката на „Ориджин Софтуер“. И че преди нея ходел с една от най-известните манекенки.

Залива ме вълна на облекчение.

Знаех си аз, че не е хомо. Ами да, знаех си. И през ум не ми е минавало, че може да е хомо.

Пълна дивотия! Тези хора нямат ли си друга работа, ами са седнали да клюкарстват тъпо и безсмислено за някого, когото изобщо не познават?!?

— Добре де, ами в момента има ли си гадже? — най-неочаквано се чувам да питам.

— Кой го знае — подхвърля някой.

— Ама е адски секси, не мислите ли? — ухилва се многозначително Каролин. — Аз лично не бих имала нищо против.

— Сигурно — намесва се Ник. — Не би имала нищо против и частния му самолет, нали?

— Изглежда, не е имал интимна връзка от смъртта на Пийт Лейдлър — свива устни Артемис. — Съмнявам се, че ще ти се отвори парашутът.

— Кофти късмет, Каролин — разсмива се Ник.

Става ми адски неудобно да ги слушам да говорят така. Може би е добре да изляза и да не се връщам, докато не приключат темата. Но пък, от друга страна, това може да привлече вниманието им към мен и да…

За секунда си представям какво би станало, ако стана и заявя: „Всъщност Джак Харпър ми определи среща и снощи ме заведе на вечеря.“ Всички ще ме зяпнат сащисано, някой сигурно ще възкликне от удивление и…

О, ама че съм глупачка! Та те сигурно изобщо няма да ми повярват. Ще кажат, че се правя на интересна или че съм откачила.