Джак само свива рамене.

— Кажи де, страх ли те е от нещо? — настоявам аз.

— Истинските мъже не изпитват страх — отговаря той шеговито.

Неволно ме жегва леко раздразнение. Джак явно е от типа мъже, които не обичат да говорят за себе си.

— А от какво ти е този белег? — продължавам да питам, като посочвам китката на ръката му.

— О, това е дълга и скучна история — усмихва ми се той. — Сигурно не би искала да я чуеш.

Ще ми се да извикам: „Искам и още как!“ Но само му се усмихвам мълчаливо и отпивам от коктейла си.

Господи, сега Джак пак се е загледал в далечината, сякаш изобщо ме няма.

Ама той какво… забравил ли е, че иска да ме целуне?

Дали пък не трябва аз да го целуна? Не. Не.

— Пийт обичаше паяците — изведнъж казва Джак тихо. — Отглеждаше си няколко като домашни дюбимци. От онези огромните и космати. А също и змии.

— Наистина ли? — сбърчвам лице ужасено.

— Шантава работа. Той беше доста ексцентричен човек — въздъхва тежко Джак.

— Все още… ти липсва — отронвам колебливо.

— Да. Все още ми липсва.

Настава мълчание.

— Той имаше ли семейство? — питам предпазливо и в същия миг забелязвам, че лицето на Джак сякаш се затваря.

— Аха — изсумтява неопределено той.

— Виждаш ли се с близките му?

— От време на време — все така лаконично и безизразно отговаря Джак. После изведнъж се обръща към мен и ми се усмихва. — Имаш кетчуп на брадичката си.

Протяга ръка да ме избърше и очите му срещат моите. Бавно се навежда към мен. О, Господи! Ей сега ще… ей сега ще ме…

— Джак!

Двамата се отдръпваме стреснато един от друг. Изпускам чашата си на земята. Обръщам се по посока на гласа и зяпвам изумено. Свен стои край ниската ограда на градината.

По дяволите, какво прави Свен тук?

— Съжалявам — прошепва Джак. — Здрасти, Свен.

— Но… какво прави той тук? — поглеждам го аз удивено. — Как е разбрал къде сме?

— Обади ми се, докато ти беше за пицата — въздъхва Джак и разтрива лице с длан. — Не предполагах, че ще дойде толкова бързо. Ема… налага се да поговоря за нещо с него. Важно е. Обещавам, че бързо ще свършим. Нали не възразяваш?

— Не, разбира се — свивам рамене.

Какво друго бих могла да кажа? Но вътрешно кипя от разочарование, граничещо с яд. Опитвам се да запазя самообладание, вземам шейкъра, изсипвам остатъка от коктейла в чашата си и отпивам голяма глътка.

Джак и Свен стоят от двете страни на оградата и тихо разговарят оживено. Отново вдигам чашата към устните си и лекичко се извъртам на пейката, за да чувам по-ясно какво си говорят.

— …какво да правим оттук нататък…

— …план „Б“…обратно в Глазгоу…

— …спешно…

Поглеждам към тях и срещам погледа на Свен. Бързо свеждам очи и се преструвам, че разглеждам нещо на земята. Гласовете им притихват още повече и вече нищичко не чувам. После Джак се обръща и бързо приближава към мен.

— Ема… наистина съжалявам, но се налага да си тръгна.

— Да си тръгнеш ли? — впервам невярващ поглед в него. — Какво, веднага ли?

— Налага се да замина за няколко дни. Съжалявам — казва той и сяда до мен на пейката. — Но… много е важно.

— О! Разбирам.

— Свен е поръчал кола да те закара до вас.

Страхотно. Направо съм бясна. Много ти благодаря, Свен.

— Много… предвидливо от негова страна — измънквам, загледана във върха на обувката си, с който чертая някаква фигура в пръстта.

— Ема, действително се налага да замина — настойчиво повтаря Джак, забелязал израза на лицето ми. — Но ще се срещнем веднага, щом се върна. На Корпоративния ден на семейството. Пак ще се видим, Ема.

— Добре. — Опитвам се да се усмихна. — Чудесно.

— Много ми беше приятно тази вечер.

— И на мен също — отговарям, забила поглед в пейката. — Много.

— Ще имаме още много приятни вечери. — Джак повдига нежно брадичката ми, докато не го погледна право в очите. — Обещавам ти, Ема.

Навежда се към мен, този път без никакво колебание. Устните му покриват моите. Целува ме! Джак Харпър ме целува на пейка в квартална градинка!

Устните му разтварят моите. Наболата му брада драска лицето ми. Прегръща ме и ме притегля към себе си. Дъхът ми замира. Мушвам ръка под сакото му, усещам мускулите на гърдите му под ризата, иска ми се да я разкъсам. О, Господи, искам да не спира да ме целува. Искам… още.

Изведнъж Джак се отдръпва и това сякаш ме изтръгва от вълшебен сън.

— Ема, трябва да тръгвам.

Устните ми са влажни от целувката му. Продължавам да усещам допира на лицето му до моето. Цялото ми тяло тръпне от желание за близост. Не, не искам това да е краят. Не искам.

— Не си отивай! — прошепвам дрезгаво. — Само половин час.

Какво намеквам, за Бога? Да го направим в храстите ли?

Да си призная… да. Където и да е. Никога, през целия си живот, не съм желала толкова силно някой мъж.

— И аз не искам да си тръгвам. — Тъмните му очи не се откъсват от моите. — Но се налага.

Хваща ръката ми и аз се вкопчвам в неговата, за да удължа колкото се може повече момента на близост.

— Джак!

Обръщаме стреснато глави към Свен.

— Идвам — извиква му Джак и двамата неохотно ставаме от пейката.

Когато излизаме на кръстовището, виждам да ни чакат две сребристи лимузини. До едната стои Свен, а другата явно е за мен. Боже Господи! Имам чувството, че сякаш изведнъж съм станала член на кралското семейство или нещо подобно.

Докато шофьорът ми отваря вратата, Джак погалва леко ръката ми. Иска ми се да го прегърна и целуна за сбогом, но се овладявам.

— До скоро — прошепва той.

— До скоро — прошепвам и аз.

После сядам в колата, вратата се затваря и потегляме.

XVI

„Пак ще се видим.“

Това би могло да означава, че… Или пък, че…

О, Господи! Всеки път, когато се замисля за това, в стомаха ми запърхват пеперудки от вълнение. Не мога да ее съсредоточа в работата си. За нищо друго не мога да мисля.

И непрекъснато ми се налага да си напомням, че Корпоративният ден на семейството е фирмено мероприятие, а не интимна среща. И че сигурно двамата с Джак едва ли ще можем да си кажем нещо повече, освен да разменим формален поздрав, като шеф и служителка. Най-многото да си стиснем ръцете. Нищо повече.

Да де, ама… човек никога не знае какво може да се случи, нали така?

„Пак ще се видим.“

О, Господи! О, Боже!

В събота сутринта ставам още по тъмно, щателно се обезкосмявам, изкъпвам и втривам в кожата си от най-скъпия ароматизиран крем, който имам, а после грижливо лакирам ноктите на краката си.

Така де, човек винаги трябва да е добре поддържан. Не за друго.

Обличам си луксозните сутиен и бикини от фина дантела, а върху тях — любимата си лятна рокля с дълбоко деколте.

С леко изчервяване мушвам в чантата си няколко презерватива. Не за друго, ами защото човек трябва да е винаги подготвен за всякакви евентуалности, нали така? Това е урок, който научих още в първи клас. Е, вярно, че учителката говореше за носни кърпички и за несесерче с игла и конец, а не за презервативи, ама принципът е един и същ, нали така?

Поглеждам се за последно в огледалото, начервявам си втори път устните и се напръсквам щедро с „Алюр“. Готово! Готова съм за секс.

Грешка на езика. Искам да кажа… за Джак.

Имам предвид… О, Господи. Както и да е.

Корпоративното парти се провежда в огромното извънградско имение, собственост на „Пантера Корпорейшън“ — внушителна и луксозно обзаведена стара сграда, истинско архитектурно бижу, разположена насред приказно красив парк.

Когато пристигам, купонът вече се вихри с пълна сила из цялата къща, но най-вече вън на моравата, където са опънати големи шатри. На специално издигнат подиум малък оркестър свири танцова музика. Въздухът се цепи от крясъците на гонещите се деца.

— Ема!

Оглеждам се и виждам към мен да приближава Сирил, облечен като шут, с островърха шапка на червени и жълти ивици.

— Къде ти е костюмът? — пита той строго.

— Костюм ли? Какъв костюм? — правя се на изненадана аз. — О… хм… не знаех, че трябва да сме костюмирани.

Добре де, знаех. Вчера, малко преди края на работното време, Сирил разпрати до абсолютно всички в сградата спешен имейл със следното съдържание: „Напомняне: всички служители са длъжни да се явят с карнавални костюми на КДС!“

Абсурд! Точно пък днес няма сила на света, която да ме накара да облека някакъв грозен найлонов карнавален костюм!

Пък и нищо не могат да ми направят, нали така?

— Съжалявам — подхвърлям неопределено към Сирил, като се оглеждам за Джак. — Както и да е.

— Ех, че сте разсеяни всичките. Сто пъти ви напомнях и пак… — Сирил ме сграбчва здраво за рамото и добавя: — В такъв случай ще трябва да си избереш някой от резервните.

— Какво? — поглеждам го тъпо. — Какви резервни?

— Предчувствах, че така ще стане — обяснява Сирил триумфално, — така че взех мерки.

Усещам да ме облива студена пот. Не, невъзможно е да иска да каже, че…

Абсурд е да иска аз да…

— Имаш доста голям избор — отбелязва самодоволно Сирил.

Не! Няма начин! Трябва да избягам! Веднага!

Отчаяно се опитвам да се измъкна, но Сирил ме държи здраво и безапелационно ме помъква към една от шатрите. Вътре виждам две гардеробиерки пред купчина отвратителни, абсурдно грозни карнавални костюми, нескопосано шити на ръка. От къде ли ги е изкопал, за бога?

Правя още по-отчаяни усилия да се измъкна, но безуспешно.

— Ема, събрали сме се тук да се забавляваме — изсъсква Сирил. — И част от забавлението е да видим колегите и близките си, облечени в смешни костюми. Което ми напомня да те питам… къде е семейството ти?

— О! — на секундата опъвам лице в унилата физиономия, която съм упражнявала цяла седмица. — Ами те… възпрепятствани са и… няма да могат да дойдат.

Така де, защото изобщо не съм им казала.

— Нали си им казала? — подозрително присвива очи Сирил. — И си им пратила брошурата ни, надявам се?

— Да! — отговарям светкавично, като заключвам пръсти зад гърба си. — Разбира се! И те много съжаляват, че няма да могат да дойдат!

— Е, в такъв случай, ще се забавляваш с колегите си и техните роднини. Хайде, обличай това. Ще бъдеш Снежанка — заявява Сирил и напъхва в ръцете ми някаква кошмарна найлонова рокля с буфан ръкави.

— Не искам да бъда Снежанка… — започвам аз, но в същия миг прехапвам език, защото виждам гардеробиерките да напъхват разплаканата Мойра от счетоводството в размъкнат костюм на горила. — Добре! — Сграбчвам роклята. — Ще бъда Снежанка.


Унило се измъквам от шатрата и само дето не плача с глас. Само след няколко крачки се сблъсквам с Пол, облечен като пират. За крачолите на панталона му се държат три малки хлапенца и всяко го дърпа на различна страна.

— Здрасти, Пол — поздравявам мрачно. — Забавляваш ли се?

— Който е измислил Корпоративния ден на семейството, трябва да бъде разстрелян! — изръмжава в отговор той, без и следа от хумор, а после отминава, като безуспешно се опитва да отърси от краката си хлапетата, които пищят от удоволствие.

— Но, мамче, не съм гладна! И не искам сладкиши! — чувам облечената като русалка Артемис да скимти жално, докато минава покрай мен, помъкната за ръката от едра, властна жена с огромна широкопола шапка, натруфена с цветя, пера, птички и какво ли не още.

Откачена работа! Когато са с роднините си, хората стават съвсем различни. Слава Богу, че моите ги няма.

Чудя се къде ли е Джак. Вероятно е вътре в къщата. Може би е добре да…

— Ема! — чувам да ме вика някой.

Вдигам поглед и виждам Кейти да бърза към мен, облечена в някакъв шантав костюм на морков и хванала под ръка стар мъж със снежнобели коси. Баща й, предполагам.

Странно, тя не каза ли, че ще дойде с…

— Ема, запознай се с Филип! — казва с лъчезарна усмивка Кейти. — Филип, това е приятелката ми Ема. Благодарение на нея сме заедно!

— Ка…какво!?! — заеквам насреща им аз. Не! Абсурд!

Това е новото гадже на Кейти, така ли? Това е Филип? Господи, но той е поне седемдесетгодишен!

Успявам някак си да се ръкувам с него — кожата му е суха и тънка, също като на дядо — и да подхвърля нещо за времето, но съм в тотален шок.

Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против старите хора. Изобщо не страдам от каквито и да било предразсъдъци. За мен хората са еднакви — просто хора, — независимо дали черни или бели, мъже или жени, млади или…

Но той е старец, за Бога! Истински старец!

— Не е ли прелестен? — изгуква нежно Кейти, когато Филип отива за напитки. — Толкова е мил и внимателен. Готов е на всичко за мен. Никога преди не съм излизала с такъв невероятен мъж като него!

— Не мога да повярвам! — подхвърлям леко задавено. — Колко е разликата между вас впрочем?