— Не знам точно — изненадва се от въпроса ми Кейти. — Никога не съм се интересувала на колко е години. Защо питаш?

Лицето й буквално сияе от щастие. Господи, нима не забелязва колко е стар?

— Просто така. — Прокашлям се леко и добавям: — Ъъъ… припомни ми, моля те, къде по-точно се запозна с Филип?

— Много добре знаеш къде, глупчо! — закачливо ме смушква Кейти. — Нали ти самата ме посъветва да сменя мястото, където обядвам! Така попаднах на това доста необичайно заведение, закътано в една странична уличка. Между другото, горещо ти го препоръчвам.

— Какво представлява? Ресторант ли е? Кафене? Закусвалня?

— Ами… всъщност не е нищо такова — отговаря Кейти замислено. — Никога преди не съм била на подобно място. Влизаш и ти връчват табла, после минаваш покрай един щублер, където ти дават чинии с храна и сядаш да се храниш на едни такива дълги, дълги маси. И целият обяд струва само две лири! А после има безплатна забава! Понякога бинго… друг път игри на карти… или хората пеят, насъбрани около пианото. А веднъж имаше страхотно парти с чай и танци! Там завързах куп нови приятелства.

Няколко минути я зяпам невярващо.

— Кейти — най-сетне започвам внимателно, — това място… да не би случайно да е дневна столова и клуб за стари хора?

— О! — възкликва тя изненадано. — Ъъъ…

— Я помисли! Помисли дали всички там не са… малко нещо старички?

— Ха! — бавно отронва Кейти и сбръчква нос замислено. — Сега като го спомена… май наистина всички са… доста… зрели. Но, Ема, честно, трябва някой път да дойдеш! — Лицето й отново просиява. — Всеки път се заливаме от смях!

— А ти… често ли ходиш там? — поглеждам я изпитателно.

— Ами да! Всеки ден! — отговаря тя изненадано. — Аз съм в техния социален комитет.

— Ето ме и мен! — провиква се ведро Филип, като приближава с три чаши бяло вино в ръце.

Той някак целият светва, когато спира поглед върху Кейти, усмихва й се лъчезарно и нежно я целува по бузата, като й подава чашата. Тя също засиява насреща му. И изведнъж усещам прилив на топлота към този възрастен мъж. Добре де, шантаво е, знам, но двамата изглеждат наистина много мила и щастлива двойка.

— Младежът на масата за напитки изглежда напълно изтощен горкичкият — подхвърля Филип, докато отпивам първата си глътка вино, притворила очи, за да му се насладя по-пълно.

Мммм! Няма нищо по-хубаво в горещ летен ден от чаша студено…

О, не! Отварям ужасено очи. Напитките!

Мамка му! Май бях обещала да изкарам едно дежурство на масата за напитки заедно с Конър, нали?!? Поглеждам часовника си. По дяволите! Вече съм закъсняла десет минути. Нищо чудно, че е изтощен.

Извинявам се набързо на Кейти и Филип и хуквам през глава към масата за напитки, която е в дъното на моравата. Заварвам Конър сам-самичък да обслужва самоотвержено цяла тълпа прежаднели гости. Облечен е в костюм на Хенри Осми — елек с огромни ръкави, бричове и залепена на лицето червена брада. Сигурно е заврял в тази жега.

— Извинявай — подхвърлям, като се мушвам зад масата до него. — Трябваше да си облека костюма. Какво да правя?

— Наливай шампанско — нарежда ми той сухо, без да ме поглежда: — Лира и петдесет чашата. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Разбира се, че мога да се справя — отговарям озадачена.

Следващите десетина минути сме така заети, че не можем и дума да разменим. Слава Богу! После обаче тълпата оредява и скоро оставаме сами.

Конър мълчаливо мести чашите насам-натам, но толкова яростно, че ме е страх да не счупи някоя. Защо ли е в толкова кофти настроение?

— Добре де, Конър, извинявай, че закъснях.

— Няма проблем — отговаря той през зъби и затраква още по-яростно с чашите. — Е, добре ли прекара онази вечер?

Това било значи!

— Добре, благодаря — отвръщам след кратка пауза.

— С новия тайнствен мъж в живота ти, а?

— Да — отронвам и скришом се оглеждам за Джак.

— Някой от службата, нали? — изведнъж изтриса Конър и стомахът ми се свива на топка.

— Откъде накъде? — питам уж нехайно.

— Затова не искаш да ми кажеш кой е.

— Нищо подобно… Виж, Конър, не мисля, че ни е от полза подобен разговор.

— Е, сам ще се сетя кой е — стисва той челюсти. — И то много скоро.

— Конър, моля те, не смятам, че…

— Ема, не съм глупак — прекъсва ме той и ме оглежда изпитателно. — И те познавам много по-добре, отколкото си мислиш.

Обзема ме неувереност. Може би през цялото време съм подценявала Конър, а? Може би той наистина ме познава! О, Господи! Ами ако се досети?

Започвам да режа един лимон, като оглеждам под око тълпата на моравата. Къде е Джак, по дяволите?

— Сетих се! — изведнъж възкликва Конър и го виждам да ми отправя триумфален поглед. — Пол е, нали?

— Какво? — зяпвам го аз и едва се сдържам да не се разсмея. — Не, не е Пол! Откъде, за Бога, ти хрумна подобна глупост?

— Непрекъснато го гледаш — махва Конър с ръка към Пол, който стои мрачно на няколко метра от нас с кутия бира в ръка. — На всеки две минути.

— Не го гледам него — отричам припряно. — Гледам… хората.

— А защо тогава той виси тук, а?

— Стига, Конър! Честно, не излизам с Пол!

— Мислиш ме за глупак, така ли? — изсъсква Конър, гневно стиснал зъби.

— Не те мисля за глупак! Просто смятам, че това е… безсмислено занимание. Никога няма да…

— Ник е! — присвива очи Конър. — Двамата с него открай време се разбирате подозрително добре.

— Не! — тръсвам нетърпеливо глава. — Не е Ник.

Мамка му! Не трябваше да се съгласявам да дежурим заедно!

— О, Боже! — изведнъж възкликва Конър, като понижава глас до шепот. — Виж!

Поглеждам и усещам коленете ми да омекват. През моравата към нас идва Джак, облечен като каубой — с кожени панталони, карирана риза, каубойски ботуши и шапка.

Изглежда толкова абсолютно, върховно секси, че свят ми се завива.

— Идва насам! — изсъсква Конър. — Бързо! Разчисти обелките от лимона! — Здравейте, сър! — повишава глас той. — Чаша вино?

— Много благодаря, Конър — усмихва му се Джак. После поглежда към мен. — Здрасти, Ема. Забавляваш ли се?

— Здравейте — отговарям с няколко нотки по-висок глас от обичайното. — Да… чудесно е!

С треперещи ръце наливам чаша вино и му я подавам.

— Благодаря — усмихва ми се той и отпива.

Всичко ми се струва абсолютно нереално. Двамата с Джак не можем да откъснем очи един от друг. Сигурно за всички е очевидно какво става. Няма начин Конър да не забележи. Бързо отклонявам поглед и се правя на страшно заета с ваденето на лед от формичките.

— Между другото, Ема — подхвърля Джак небрежно, — налага се да поговорим накратко по работа. За онзи извънреден материал, който ти поръчах да набереш. Досието „Леополд“.

— Ъъъ… да? — усещам, че се изчервявам и изпускам няколко кубчета лед върху масата.

— Удобно ли ще е да разменим няколко думи по въпроса, преди да си тръгна? — Очите му срещат и задържат погледа ми. — Отделили са ми един апартамент тук за кабинет, на втория етаж.

— Ами добре — измънквам, а сърцето ми бие оглушително.

— Да речем в… един часа?

— Добре, в един.

Той ни кимва и си тръгва, с чашата вино в ръка, а аз така се зазяпвам след него, че изпускам формичката с лед на тревата.

Апартамент. Господи! Това означава само едно.

Джак и аз ще правим секс.

И изведнъж, най-неочаквано, ме обзема паническа нервност.

— Ама че съм глупак! — възкликва изведнъж Конър и плясва силно с длан по масата. — Бил съм напълно сляп! — Той се обръща и вторачва в мен очи, горящи със син пламък — Ема, вече знам кой е тайнственият ти приятел.

Усещам спазъм на страх.

— Не, не знаеш! — заговорвам припряно. — Изобщо не е от службата. А е един мъж, който живее в Западен Лондон. Не го познаваш. Никога не си го виждал. Казва се… казва се… хм… Гари. И е пощаджия.

— Не ме лъжи! Много добре знам кой е! — изръмжава Конър, скръства ръце пред гърдите си и ми отправя пронизителен поглед. — Тристан от дизайнерското студио! Той е, нали?


Веднага след като изтича дежурството ми при масата за напитки, аз се спасявам с чаша вино в ръка, сядам на тревата под едно дърво и се отдавам на размисъл, като през минута-две поглеждам часовника си. Просто не мога да повярвам колко съм нервна. Джак сигурно знае какви ли не сексуални трикове. Може би ще очаква от мен да съм изтънчена. Или пък да владея техники, за които не съм и чувала.

О, Господи! Въпреки че… всъщност не мисля, че съм зле в леглото.

Така де. Най-общо казано.

Добре де, ама въпросът е според какви стандарти? Чувствам се така, сякаш до този момент съм се изявявала в малки мести състезания, а сега изведнъж се хвърлям в олимпийската надпревара. Джак Харпър е международно известен мултимилионер. Сигурно е ходил с манекенки… и с гимнастички… жени с едри стегнати гърди… умеещи да правят разни откачени секси неща с мускули, за които и представа си нямам дали притежавам…!

О, Боже! Възможно ли е изобщо да се покажа на висота? Или поне да не се изложа тотално? Прилошава ми от нерви. Как можах! Как можах да се съглася на подобно нещо!

Добре де, Ема, хайде, успокой се! Та това е смешно! Всичко ще е наред. Сигурна съм, че ще е наред. То е същото като да се явяваш на изпит по балет — затанцуваш ли веднъж, забравяш да се притесняваш. Някогашната ми учителка по балет непрекъснато ни повтаряше: „Достатъчно е да държите краката си добре разтворени и усмивката да не слиза от лицето ви и ще се справите чудесно.“

Което, предполагам, е валидно и за секса, нали така?

Отново поглеждам часовника си и тялото ми се сгърчва от страх. Станало е един часа!

Време е да отивам да правя секс. Ставам и набързо правя няколко упражнения за разгряване — за всеки случай. Поемам си дълбоко дъх и с биещо до пръсване сърце тръгвам бавно към къщата. Вече съм стигнала края на моравата, когато до слуха ми долита пронизителен глас:

— Ето я! Емааа! Ехооо!

Ха! Звучи точно като гласа на мама. Шантава работа. Поспирам и крадешком се озъртам. Няма я, естествено. Явно имам халюцинации от нерви. Сигурно подсъзнателно изпитвам чувство за вина, което се опитва да ме възпре или нещо подобно.

— Емааа! Обърни се! Насам, насам!

Чакай малко! Това сега пък ми се счу като гласа на Кери.

Взирам се озадачено в тълпата на моравата, присвивайки очи срещу яркото слънце. Не, нищо не виждам. Ето, оглеждам навсякъде и пак нищо не…

И в същата секунда те се материализират сякаш от въздуха пред смаяния ми поглед. Кери, Нев, мама и татко! Идват насреща ми. В карнавални костюми. Мама е облечена в ярко японско кимоно и носи кошница за пикник. Татко е с костюм на Робин Худ и с два сгъваеми стола в ръце. Нев е облечен като Супермен и размахва бутилка вино. А Кери се е превъплътила в Мерелин Монро — включително платиненоруса перука и невъобразимо високи токчета — и доволно се фръцка под възторжените погледи на тълпата.

Какво става, за Бога?!

Какво правят те тук?!

Изобщо не съм им казала за Корпоративния ден на семейството. Много добре знам, че и думичка не съм им споменала. Абсолютно съм сигурна!

— Здрасти, Ема! — подвиква Кери, когато наближават. — Харесва ли ти костюмът ми? — пита и започва да се върти насам-натам, като разбухва с ръце перуката си.

— А ти кой герой представляваш, миличка? — предпазливо пита мама, като оглежда озадачено раздърпаната ми найлонова рокля. — Пепеляшка ли?

— Ъъъ… — разтривам нервно очи с ръка. — Мамо… Какво правите тук? Аз изобщо не съм ви… така де, забравих да ви кажа за…

— Естествено, че си забравила — натъртва Кери. — Но твоята приятелка и колежка Артемис ми каза за днешното събиране, когато те търсих по телефона преди няколко дни.

Гледам я мълчаливо.

Ще я убия тази Артемис! На парченца ще я разкъсам!

— Е, в колко часа започва конкурсът за карнавален костюм? — пита Кери и намигва на двама тийнейджъри, които са спрели встрани от нас и я зяпат. — Не сме го изпуснали, нали?

— Няма… няма да има конкурс — измънквам.

— Наистина ли? — възкликва съкрушено Кери.

Невероятно! Само за това е дошла! Да парадира и да спечели някакъв тъп конкурс.

— Какво? Били сте целия този път само заради конкурса за костюми, така ли? — не се въздържам аз.

— Не, разбира се! — възвръща високомерното си изражение Кери. — Двамата с Нев ще водим майка ти и баща ти на вечеря в курорта Хенууд Манър. Не е далеч оттук, така че решихме да наминем.

Усещам да ме обзема надежда. Слава Богу. Ще побъбрим малко и ще си тръгнат.

— Донесохме разни неща да си направим пикник — съобщава мама. — Хайде да намерим някое удобно местенце да се разположим.

— Мислиш ли, че имате време за пикник? — питам уж небрежно. — Може после да попаднете в задръстване и да закъснеете. Няма ли да е по-добре веднага да тръгнете, за да сте сигурни, че…