— Здрасти, Лиси! — извиквам, но с адско чувство на неудобство, сякаш съм пред кинокамера. — Ха! Къде ли е? Я да види дали не е… хм… в стаята си!

Тръгвам по коридора, като се опитвам да вървя естествено, спирам пред вратата на Лиси и тихичко почуквам, ама почти без да докосвам дървото.

Никакъв отговор. Трополенето е престанало. Секунда гледам замислено вратата, обзета от нерешителност.

Готова ли съм наистина да го направя?

Да, готова съм! Трябва да разбера какво правят!

Хващам дръжката, отварям вратата и… надавам писък на ужас.

Разкрилата се пред погледа ми картина е толкова странна, че въобще не мога да осъзная какво виждам. Лиси е гола. И двамата са голи. И са преплели телата си във възможно най-шантавата поза, която изобщо някога съм виждала… която изобщо някога съм предполагала, че би могло да… Седят на земята, извили тела под някакъв невъзможен ъгъл. Краката на Лиси са вирнати във въздуха, а неговите са усукани около нея. Дишат тежко с аленочервени лица.

— Извинявайте! — изломотвам. — О, Боже, извинявайте!

— Ема, чакай! — виква след мен Лиси, но аз влетявам в моята стая, затръшвам вратата и се хвърлям на леглото.

Сърцето ми бие до пръсване. Имам чувството, че ще повърна. Никога, през целия си живот, не съм изживявала по-голям шок. Изобщо не трябваше да отварям вратата. Ама изобщо!

Значи не ме е лъгала. Наистина са правели секс! Но що за разкривена и откачена поза. По дяволите! Не съм и предполагала. Дори не съм допускала, че…

Някаква ръка се отпуска на рамото ми и надавам нов писък.

— Ема, успокой се! Аз съм! — казва Лиси. — Жан-Пол си тръгна.

Абсурд да вдигна глава и да я погледна в очите. Няма начин.

— Лиси, извинявай — мънкам, забила поглед в пода. — Страшно съжалявам! Аз без да искам… изобщо не трябваше да… твоят сексуален живот си е твоя лична работа.

— Ема, не правехме секс, глупчо!

— Правехте! Видях ви! Бяхте съблечени.

— Нищо подобно. Облечени бяхме. Ема, погледни ме!

— Не! — извиквам панически. — Не искам да те гледам!

— Погледни ме, за Бога!

Предпазливо вдигам очи от пода и ги насочвам към изправената пред мен Лиси.

О! О… ясно. Облечена е в някакво трико с телесен цвят.

— И какво правехте, щом казваш, че не сте правили секс? — почти обвинително я питам аз. — И защо си облечена така?

— Танцувахме — отговаря Лиси, пламнала от смущение.

— Какво? — зяпвам я сащисано.

— Танцувахме. Това правехме.

— Танцували сте? Но… защо сте танцували?

Пълна безсмислица! Лиси и някакъв французин на име Жан-Пол танцуват в нейната стая? Имам чувството, че изведнъж съм попаднала насред абсолютно откачен сън.

— Присъединих се към една група — пояснява Лиси след миг мълчание.

— О, Господи! Някакъв култ…

— Не, не е култ. Това е… това е… — Лиси прехапва смутено устни. — Ами… група адвокати, които са си сформирали балетен състав.

Балетен състав?

На секундата в главата ми изниква представата как внушителни адвокати и съдии, с перуки и папки дела в ръце, но облечени в балетни роклички, се носят насам-натам под звуците на „Лебедово езеро“. Гледката е толкова комична, че не издържам и се разсмивам.

— Ето, видя ли! — възкликва Лиси. — Затова го пазех в тайна! Знаех си, че ще ми се смееш!

— Ох, извинявай, Лиси! — заливам се от смях аз. — Извинявай, ама само като си представя…

— Изобщо не е смешно! — възкликва възмутено Лиси. — Просто група хора със сериозни професии искат да изразят съкровената си същност чрез танц.

— Да де, но не знаех, че умееш да танцуваш.

— Изобщо не умея — веднага отрича Лиси. — Страшно съм скована. Но е забавно. Искаш ли кафе?


На влизане в кухнята Лиси ме поглежда с приповдигнати вежди и подхвърля:

— Доста нагло от твоя страна да ме обвиняваш мен, че правя секс. Ти къде беше цяла нощ, а?

— С Джак — признавам с мечтателна усмивка. — Правихме секс. Цяла нощ.

— Знаех си!

— О, Лиси! Луда съм от любов към него!

— Любов ли? — натъртва Лиси и включва чайника. — Ема, сигурна ли си, че става дума за любов? Та ти го познаваш само от няколко дни!

— Това няма абсолютно никакво значение! Ние сме създадени един за друг. С него няма нужда да се преструвам на такава, каквато не съм… И сексът е… върхът!… В него откривам всичко, което ми е липсвало в Конър. Всичко! И той наистина се интересува от мен. Непрекъснато ми задава разни въпроси и действително слуша и помни какво му отговарям. Двамата си казваме всичко един на друг.

— Добре де, и къде е сега този твой Джак? — пита Лиси и сипва кафе в чайника.

— Налага му се да замине за известно време. Да обсъди някакъв нов проект с творческия си екип.

— Какво по-точно?

— Ами не знам. Не ми каза. Ще работят много усилено и вероятно няма да има възможност да ми се обажда по телефона. Но ще ми праща имейли всеки ден! — добавям щастливо. — И знаеш ли, Лиси, благодарение на Джак разбрах смисъла на нещата. Толкова е просто да бъдем щастливи! Достатъчно е хората да са откровени един с друг. И да си споделят всичко! Мъжете и жените да си споделят, семействата да си споделят, политическите лидери да си споделят!

— Хм. — Лиси ме гледа мълчаливо няколко мига. — Ема, Джак всъщност каза ли ти къде е трябвало да замине толкова спешно посред нощите, когато излязохте онази вечер?

— Не — отговарям, изненадана от въпроса й. — Нещо във връзка с бизнеса му, предполагам.

— А каза ли ти за какво са били всички онези телефонни разговори по време на първата ви среща?

— Ами… не.

— Разказал ли ти е нещо повече за себе си, за живота си, освен най-минималните сведения?

— Достатъчно ми е разказал — сопвам й се аз. — Лиси, какъв ти е проблемът?

— Никакъв — отвръща Лиси мило. — Просто се чудех… дали споделянето не го правиш само ти?

— Какво?

— Дали и той споделя с теб всичко? — Лиси залива кафето с вряща вода. — Или само ти споделяш всичко с него?

— И двамата си споделяме всичко един с друг — отговарям, извила поглед встрани.

Точно така! Абсолютно вярно! Джак ми е споделил страшно много неща! Каза ми, че…

Каза ми всичко за…

Добре де, както и да е. Вероятно просто не е бил в настроение за споделяне. Какво пък толкова?!

— Пий си кафето — подава ми Лиси пълната чаша.

— Благодаря — казвам намусено.

Лиси въздъхва.

— Виж, Ема, не си мисли, че искам да… Той наистина изглежда много мил…

— Такъв е! Честно, Лиси, той е невероятен. Толкова е романтичен. Знаеш ли какво ми каза тази сутрин? Каза, че бил тотално запленен от мен в мига, когато съм го заговорила в самолета!

— Наистина ли? — поглежда ме Лиси. — Така ли ти каза? Права си, много е романтично.

— Ами да! — засиявам насреща й. — Лиси, Джак е… върхът!

XIX

През следващите две седмици абсолютно нищо не е в състояние да помрачи щастието ми. Абсолютно нищо. Имам чувството, че плувам в облаците. В офиса по цял ден си седя и се усмихвам на компютъра си. Саркастичните подмятания на Пол отскачат от мен като сапунени мехурчета. И изобщо не ми пука, че Артемис ме представя като своя лична секретарка на хората от някаква рекламна агенция, дошли на посещение при нас. Да приказват каквото си искат. Все ми е едно. Защото те не знаят, че когато се усмихвам влюбено на компютъра си, то е заради поредния шеговит и нежен имейл от Джак. Не знаят, че човекът, на когото служат всички те, е влюбен в мен! В мен!! В Ема Коригьн. Най-нисшестоящата служителка в отдела по маркетинг на неговата компания.

— Е, разбира се, аз на няколко пъти разговарях надълго и нашироко с Джак Харпър по този и много други въпроси — чувам да казва Артемис на някого по телефона. — Именно. И той също смята — точно като мен самата, — че фокусът на тази концепция действително трябва да бъде пренасочен.

Дрън-дрън! Изобщо не е разговаряла надълго и нашироко с Джак Харпър. Нито веднъж. Почти се изкушавам да му пратя веднага един имейл, за да го информирам колко нагло споменава всуе неговото име.

Само че би било твърде дребнаво, нали?

Пък и не само Артемис го прави. Буквално всички с повод и без повод подхвърлят: „Дълго говорих с Джак Харпър за еди какво си“, „Двамата с Джак Харпър смятаме, че…“, „Джак Харпър ме подкрепя изцяло за…“ и други подобни измишльотини. Сега, когато го няма, за да ги опровергае, всички изведнъж започнаха да се правят на негови най-задушевни приятели.

Всички, освен мен. Аз си кротувам и се пазя изобщо да не произнасям името му.

Отчасти, защото знам, че ако го произнеса, веднага ще се изчервя като домат, ще се ухиля до уши или нещо подобно. И отчасти, защото имам ужасното предчувствие, че веднъж започна ли да говоря за Джак, после въобще няма да мога да спра. Но най-вече, защото никой не повдига темата „Джак Харпър“ пред мен. Така де, какво бих могла да кажа аз по нея? Ами да, аз съм последната дупка на кавала тук, една мижава асистентка и нищо повече.

— Ей — провиква се Ник с телефонната слушалка в ръка. — Джак Харпър ще говори по телевизията!

— Какво? Кога? — разнасят се възгласи от всички страни.

Вдигам изненадано глава. Джак ще говори по телевизията ли?

Как така не ми е споменал нито дума за това?

— Да не би някой телевизионен екип да се изтресе тук? — суетно започва да оправя косата си Артемис.

— Не знам — свива рамене Ник.

— Я чуйте всички — надига глас Пол, който точно в този момент се появява от офиса си. — Джак Харпър е дал интервю за телевизионната програма „Бизнес наблюдател“. В голямата заседателна зала сме сложили широкоекранен телевизор. Всеки, който желае, може да отиде и да гледа интервюто там. Един от вас обаче трябва да остане, за да вдига телефоните — заявява Пол и погледът му се спира върху мен. — Ема, ти оставаш тук.

— Какво? — питам неразбиращо.

— Ти оставаш тук да вдигаш телефоните — натъртва Пол. — Ясно ли е?

— Не. Искам да кажа… И аз също искам да гледам интервюто! — възкликвам настоятелно. — Не може ли някой друг да остане? Артемис, не можеш ли ти да останеш?

— Изключено! — само дето не кресва Артемис. — Не бъди такъв егоист, Ема. Пък и на теб изобщо няма да ти бъде интересно.

— Ще ми бъде интересно!

— Не, няма! — презрително врътва очи Артемис.

— Ще ми бъде! — виквам отчаяно. — Той е…той е и мой шеф също!

— Да бе, вярно — съгласява се саркастично Артемис. — С една малка разлика. Ти едва ли си разменила и две думи с Джак Харпьр.

— Напротив! Много повече съм разменила дори! — изтърсвам, преди да успея да се възпра. — Веднъж например присъствах на заседание, на което беше и той…

— И му поднесе чаша чай, а? — Артемис среща погледа на Ник и му прави подигравателна физиономия, за да подчертае колко съм глупава.

Гледам я преизпълнена с ярост, кръвта бучи в ушите ми, изгарям от желание поне веднъж да ми хрумне нещо наистина умно и съкрушително, с което да я унижа.

— Достатъчно, Артемис — отсича Пол. — Ема, ти оставаш тук. Край, въпросът е решен.


В дванадесет без пет офисът вече е напълно пуст. Тук сме само аз, една бръмчаща муха и един факсов апарат, който делово изписва получавано в момента съобщение. Отчаяно бръквам в средното чекмедже на бюрото си и измъквам един аерошоколад, а след него и голяма диетична бисквита. Точно съм отхапала първата хапка шоколад, когато телефонът ми иззвънява.

— Всичко е наред — долита гласът на Лиси. — Видеото е готово за запис.

— Благодаря ти, Лиси — казвам, дъвчейки поредното парче шоколад. — Ти си страхотна.

— Не мога да повярвам, че не са ти позволили да отидеш и ти да го гледаш.

— И аз. Адски несправедливо! — Свличам се още по-нещастно в стола си и буквално натъпквам устата си с шоколад.

— Както и да е, довечера ще го гледаме заедно. Джемима също е пуснала видеото си да записва, така че твърдо ще го имаме.

— А Джемима защо си е вкъщи? — питам изненадано.

— Писала се е болна, за да се отдаде на домашни козметични процедури. О, щях да забравя. Обади се баща ти — додава Лиси предпазливо.

— Аха — отронвам с леко угризение на съвестта. — И какво каза?

Не съм говорила с мама и татко от скандала на Корпоративния ден на семейството. Просто нямам сили да го направя. Още ме боли и се срамувам от станалото, пък и съм наясно, че те при всички положения ще застанат на страната на Кери.

Ето защо когато татко ми звънна в офиса още на следващия понеделник, аз се направих на много заета и казах, че ще им се обадя. Така и не го направих.

Добре де, знам, че все някога ще трябва да говоря с тях. Но само да не е сега. Не и когато съм толкова щастлива.

— Видял рекламния спот за интервюто — казва Лиси. — Познал Джак и се притеснил, че може да го изпуснеш, ако не знаеш кога ще го излъчват. И освен това каза, че… — Лиси замълчава колебливо. — Наистина иска да поговорите за някои неща.