Залата вече кънти от смехове. Заравям лице в ръцете си. Имам чувството, че умирам.

— Секси ли е? — пита водещият заинтригувано.

Сърцето ми пропада в петите от ужас. Забивам поглед в екрана, неспособна да си поема дъх от обзелата ме паника. О, Господи! Какво ще каже?

— Много е сексуална! — отговаря Джак на секундата и всички ме зяпват изненадано. — Тя е модерна млада жена, която си носи презервативи в чантичката.

Едва ли би могъл да каже нещо по-страшно от това, нали така?

Боже мили, и майка ми слуша всичко това! Майка ми, за Бога!!!

— Но може би все още не е разгърнала целия си потенциал в тази насока… — продължава Джак. — Може би досега е била разочарована в секса…

Не съм в състояние да погледна към Конър. Нито изобщо към когото и да било.

— Може би изпитва желание да експериментира в тази област… може би е имала… как да кажа… лесбийска фантазия за най-добрата си приятелка.

Не, не, не!!! Свивам се от ужас. Изведнъж си представям как Лиси гледа потресено екрана у дома, отвратено притиснала длан към устата си. Край! Никога повече няма да мога да я погледна в очите.

— Това беше глупав сън! — отчаяно се опитвам да обясня аз, защото всички ме зяпват шокирано. — Не фантазия, а сън! Има разлика между двете!

Иска ми се да се хвърля към телевизора, да го ударя, да го изгася.

Но би било съвършено безсмислено, нали? Защото милиони други телевизори, в милиони домове, са включени. И навсякъде хората гледат и слушат интервюто на Джак!

А той продължава:

— Тя вярва в романтичната любов. Вярва, че някой ден животът й изведнъж ще стане вълнуващ и прекрасен. Тази млада жена си има своите надежди, страхове и тревоги, както всеки един от нас. Понякога се чувства изплашена. — Джак прави кратка пауза и добавя малко по-задушевно: — Понякога се чувства необичана. Понякога й се струва, че никога няма да успее да спечели одобрението на хората, на които държи най-много.

Гледам сериозното, замислено лице на Джак на екрана и очите ми се изпълват със сълзи.

— Но тя притежава невероятен кураж, изключително добро сърце и неизчерпаемо жизнелюбие… — Той тръсва глава замаяно и се усмихва извинително на водещите. — Извинете… Съжалявам. Не знам как стана… Май леко се поувлякох. Бихме ли могли да…

Какво? Какво каза той току-що?

Че се поувлякъл?

Че леко се поувлякъл?

Все едно да кажеш, че Хитлер е бил леко агресивен!

Смътно чувам водещият да благодари на Джак за участието, а после и музикалната тема в края на предаването. Някой загася телевизора.

Известно време залата тъне в пълно мълчание. Всички са се обърнали към мен и ме гледат така, сякаш очакват да произнеса реч или да им изтанцувам нещо. Някои лица издават искрено съчувствие, други — любопитство, трети — злобничка радост, четвърти — доволство, че не са на мое място.

Сега вече знам много добре как се чувстват животните в зоопарка.

Край! Докато съм жива, няма да стъпя в зоопарк.

— Но… но… не разбирам… — долита глас от другия край на залата и всички обръщат глави към Конър, все едно се намират на тенис мач. Той е вперил очи в мен, с пламнало от объркване лице. — Откъде Джак Харпър знае толкова много неща за теб?

О, Господи, знам, че Конър е завършил с отличие университета в Манчестър, ама понякога адски бавно загрява.

Главите на хората в залата отново се обръщат към мен в очакване на отговора ми.

— Ами… ъъъ… — Цялата се треса от неудобство. — Защото аз… ние…

Не, не мога да го произнеса гласно. Не мога и това си е.

Но и не ми се налага. Наблюдавам потресено как лицето на Конър сменя цвета си от аленочервен в мъртвешки блед.

— Не! — изхриптява той и ме гледа така, сякаш вижда призрак. И то не някой обикновен домашен призрак, а истинско чудовище.

— Не! — повтаря Конър ужасено. — Не. Не го вярвам.


Това сякаш отприщва потоп в залата. Изведнъж всички започват да ми задават въпроси и да ми подхвърлят разни забележки.

— Затова ли Харпър дойде в Англия? Заради теб?

— Ще се омъжиш ли за него?

— Правили ли сте секс тук, в офиса?

— Заради него ли заряза Конър?

Не, не издържам повече. Трябва да се махна оттук. Веднага!

Ставам и без да поглеждам когото и да било, изхвърчавам от стаята.

Когато влизам в пустия отдел по маркетинг, сварвам телефоните да звънят на пожар. Разтреперана грабвам чантата и връхната си дреха, а междувременно няколкото души, които са ме последвали, започват да отговарят на телефоните.

— Ема, дядо ти се обажда — казва ми Артемис и добавя, като затулва с длан слушалката: — Разправя нещо за нощните автобуси и казва, че никога вече няма да ти вярва.

— Търсят те от рекламния отдел на „Харвис Бристол Крийм“ — подвиква ми Каролин. — Питат на кой адрес да ти изпратят каса сладко шери.

— Ема, баща ти е на тази линия — обръща се към мен Ник. — Спешно трябвало да говори с теб.

— Не мога — измънквам. — Не мога да говоря с никого. Трябва да… трябва да…

Втурвам се навън от офиса. Тичам по коридорите и надолу по стълбите. Навсякъде е пълно с хора, които се връщат по бюрата си след края на интервюто. Всички се обръщат след мен, зяпат ме и коментират.

Спринтирам към изхода, а гласовете ме преследват, отеквайки в мраморното фоайе. Започвам да бутам с две ръце тежката врата на входа. Охранителят Дейв скача, притичва да ми помогне и втренчил неотклонно поглед право в гърдите ми, подхвърля окуражително:

— Нищо им няма, миличка. Много са си хубави даже.

Най-сетне излизам и хуквам през глава по улицата. Когато оставам без дъх, се свличам на първата попаднала ми пейка и заравям лице в ръцете си.

Цялата треперя от преживения шок.

В главата ми цари пълен хаос.

Никога преди, през целия ми живот, никой не ме е карал да се чувствам толкова дълбоко и тотално посрамена и унижена.

XX

Пътувам за вкъщи с метрото, а сълзите се стичат по лицето ми. Чувствам се безкрайно объркана.

Мислех, че Джак ме обича…

Мислех, че той и аз сме…

И изведнъж осъзнавам истината.

Джак изобщо никога не се е интересувал от мен. Никакви сродни души не сме били. За него съм била само типична представителка на потенциалния пазар на тъпата му нова линия от женски продукти. Най-обикновено, съвсем незабележително момиче от улицата.

Джак само ме е използвал.

Ама че глупачка съм била. Пълна глупачка!

Когато най-сетне се довличам до апартамента, спирам за малко пред входа, избърсвам сълзите от лицето си и си поемам няколко пъти дълбоко дъх.

Господи, как сега ще погледна Лиси в очите след това, което Джак каза по телевизията?

С Лиси сме най-добри приятелки от деца. Неведнъж ми се е случвало да изпадам в неудобни ситуации пред нея. Но нищо, абсолютно нищо не може да се сравни с това!

Де да можеше в последния момент преди интервюто тя да е решила да излезе и изобщо да не го е гледала! Но в мига, когато отварям вратата на апартамента, я виждам да излиза от кухнята в коридора. Поглежда ме и по израза на лицето й познавам, че това е краят. Оттук нататък нещата между нас никога няма да са същите, каквито бяха. Джак предаде не само любовта ми. Той съсипа и най-доброто приятелство, което съм имала през живота си. Точно както стана и във филма „Когато Хари срещна Сали“. Сексът се изпречва на пътя на нашите взаимоотношения и никога вече няма да можем да бъдем приятелки, защото искаме ди спим заедно…

Не, не е така! Това беше във филма. Ние с Лиси не искаме да спим заедно. Ние искаме да… Не, тоест ние не искаме да…

Така де… Както и да е. Скапана работа.

— О! Ъъъ… хм… здрасти, Ема! — измънква Лиси, забила поглед в пода.

— Здрасти! — отговарям със свито гърло. — Реших да се прибера по-рано. В офиса стана просто… направо… ужасно…

Млъквам нерешително. Настава възможно най-тягостното, най-отчайващото мълчание на света. Но то не може да продължава вечно, нали така?

— Ъъъ… гледала си интервюто, предполагам — започвам най-сетне аз.

— Да — отронва Лиси, без да откъсва поглед от пода. — И аз… исках само да ти кажа, че… че, ако искаш да се изнеса, веднага ще го направя.

В гърлото ми засяда буца. Знаех си. Знаех си, че така ще стане. Това е краят на нашето неразделно приятелство, продължило двадесет и една години. Една мъничка тайна излиза наяве и край… всичко свършва.

— Не е нужно — казвам, като едва се сдържам да не ревна с глас. — Аз ще се изнеса.

— Не! — извиква Лиси. — Аз ще се изнеса. Ти нямаш никаква вина за това, Ема! Аз съм виновна! Аз… аз… съм те подстрекавала.

— Какво? — зяпвам я изумено — Какви ги приказваш, Лиси?! Изобщо не си ме подстрекавала!

— Подстрекавала съм те! — настоява Лиси. Изглежда буквално смазана. — Чувствам се ужасно виновна пред теб. Но… но… не съм знаела, че изпитваш такива… към мен…

— Ама аз не изпитвам!

— Сега вече си давам сметка какво ти е било. Да ме гледаш да се мотая полугола из апартамента… Нищо чудно, че си се чувствала потисната и нещастна!

— Ама аз не съм! — извиквам отчаяно. — Лиси, не съм лесбийка!

— Добре де, бисексуална. Или двустранно ориентирана. Или какъвто там термин предпочиташ.

— Не съм и бисексуална. Нито двустранно ориентирана. Нито никаква!

— Ема, моля те! — сграбчва ръката ми Лиси. — Не се срамувай от своята сексуалност! Кълна се, че ще те подкрепя изцяло какъвто и избор да направиш…

— Лиси, не съм бисексуална! — виквам й през сълзи аз. — И не ми трябва подкрепа! Това беше само един сън. Най-обикновен тъп кошмар и нищо друго! Не беше сексуална фантазия! Изобщо не съм искала да го сънувам… и това не значи, че съм лесбийка… и не значи, че си падам по теб… и изобщо нищо не значи!

— О! — отронва Лиси сащисано. — О, ясно. Аз пък си помислих, че е… знаеш какво. Помислих си, че ти искаш да…

— Нищо подобно! Просто сънувах веднъж някаква дивотия.

— Аха. Ясно.

Настава продължително мълчание. Лиси разглежда съсредоточено ноктите си, а аз — каишката на часовника си.

— Я кажи, ама ние двете… наистина ли… — започва най-сетне Лиси.

О, Господи!

— Ъъъ… хм… да — признавам с половин уста.

— Ами аз… добра ли бях?

— Какво? — зяпвам я изумено.

— В съня ти. — Лиси ме поглежда право в очите и се изчервява. — Добра ли бях в секса?

— Лиси… — правя измъчена и ужасена физиономия аз.

— Бях пълна трагедия, нали? Тотален боклук! Знаех си! Знаех си, че за нищо не ставам.

— Глупости! Не е вярно! — възкликвам, възмутена от ниското й самочувствие. — Ти беше… беше наистина…

Господи! Не мога да повярвам, че водя с приятелката си разговор за сексуалните й качества на сънувана лесбийка!

— Лиси, дай да оставим тази тема, става ли? Денят ми беше достатъчно ужасен и без това.

— О, Боже! Да. Да, разбира се — изведнъж се изпълва с угризения Лиси. — Извинявай, Ема. Сигурно се чувстваш адски…

— Адски, тотално и абсолютно унижена, обидена и предадена! — Правя безуспешен опит да се усмихна. — Аха. Точно така се чувствам. Дори още по-зле.

— Гледа ли някой от офиса интервюто? — пита Лиси съчувствено.

— Дали някой го е гледал? — извиквам и отново се сгърчвам от ужас. — Всички го гледаха, Лиси! Абсолютно всички! И всички бяха наясно, че става дума за мен! И всички ми се смееха и подиграваха. Идеше ми да потъна в земята от срам. Искаше ми се да се свра някъде и… и да умра.

— Боже мили! — възкликва Лиси потресено.

— Ужасно беше! Просто ужасно! Никога, през целия си живот, не съм се чувствала по-засрамена! Никога не съм се чувствала така… така изложена на показ. Целият свят разбра, че смятам прашките за неудобни и че всъщност не тренирам кикбокс, и че не съм чела Дикенс… — Гласът ми се разтреперва все повече и повече. Изведнъж избухвам в плач. — О, Господи, Лиси! Ти беше абсолютно права. Чувствам се толкова… глупаво. Пълна глупачка! Той просто ме е използвал. Още от самото начало. Никога нито за миг не се е интересувал истински от мен. За него аз съм била просто едно… средство за проучване на пазара.

— Какво говориш?! — възкликва Лиси удивено. — Откъде знаеш?

— Знам! Разбира се, че знам. Затова е бил „запленен“. Затова се интересуваше толкова много от всичко, което казвам. Затова непрекъснато ми задаваше въпроси. Не защото ме е обичал! А защото си е дал сметка, че е попаднал на типичната представителка за пазарната ниша, в която се е прицелил. Още в самолета с разбрал, че до него седи едно най-обикновено, съвсем незабележително момиче от улицата, което инак няма къде да срещне при неговия баровски начин на живот… пък дори да го срещне, изобщо не би му обърнал внимание. Така де, той самият го каза по телевизията. Че съм най-обикновено, съвсем незабележително момиче.

— Не е вярно! — разгорещено ми възразява Лиси, — Ти си забележителен човек, Ема!