— Вярно е! Точно такава съм, каквато той каза! Кръгла нула! И на всичкото отгоре се показах пълна глупачка. Вярвах му за всичко! И бях дълбоко убедена, че ме обича! Добре де, може би не че ме обича — добавям, като се изчервявам, — но поне, че ме харесва толкова, колкото и аз него.

— Знам, Ема, знам! — казва Лиси, готова и тя да ревне с глас.

Навежда се към мен и ме прегръща силно. В следващата секунда обаче се отдръпва рязко и лицето й пламва като домат.

— Това, че те прегръщам, не те… нали? Искам да кажа… не те възбужда или нещо подобно…

— Лиси! — възкликвам отчаяно. — За последен път ти казвам: не съм лесбийка!!!

— Добре де, добре, разбрах! — припряно се съгласява тя. — Хубаво. Извинявай. — Отново ме прегръща, после става от дивана. — Хайде, ела. И двете имаме нужда да пийнем по нещо.

Сипваме си по чаша водка и излизаме на тясното балконче, наречено „просторна тераса“ от хазаина ни, когато наемахме апартамента. Настаняваме се на слънце и замислено отпиваме от чашите си.

— Трябваше да се досетя! — въздъхвам горчиво по едно време. — Как може да съм толкова глупава! Би трябвало да знам, че мултимилионер като него за нищо на света не би се заинтересувал искрено от момиче като мен.

— Стига де, Ема! — възкликва Лиси. — Та той беше толкова мил. Просто не мога да повярвам, че всичко е било само за да те използва. Мислиш ли, че действително може да е толкова циничен? — пита тя с дълбоко съмнение в гласа.

— Лиси… — поглеждам я аз, — истината е, че мъжете като него никога не биха стигнали върха, ако не са безскрупулни и готови да тъпчат другите хора. Просто така е устроен светът.

— Мислиш ли? — мрачно пита Лиси и сбърчва тъжно лице. — Адски депресиращо!

— О, това да не е телевизионната звезда Ема? — долита остър глас зад гърба ни и Джемима се появява на балкона, облечена в пухкав бял халат и плътно намацала лицето си с някаква маска. Присвива яростно очи към мен и добавя: — Мис „Никога не нося чужди дрехи“, а? Нещо да кажеш за сандалите ми от „Прада“?

Вече няма никакъв смисъл да се преструвам, че не е вярно, нали така?

— Прекалено остри върхове и адски неудобни — свивам с безразличие рамене.

Джемима си поема шокирано въздух и надава вик:

— Знаех си! Знаех си аз, че през цялото време тайно вземаш и носиш мои дрехи и вещи! Ами за жилетката ми от „Джоузеф“ ще си признаеш ли? Ами за чантичката от „Гучи?“

— За коя от всичките по-точно? — питам предизвикателно. За момент Джемима загубва дар слово. После обаче изсъсква ядно:

— За всичките! Мога да те дам под съд, ако искаш да знаеш! Ето, тук съм направила списък на поне тридесет неща, за които имам силното подозрение, че са били ползвани и от някой друг, освен мен, през последните три месеца и…

— О, я млъквай! — прекъсва я Лиси остро. — Нима не разбираш, че Ема е действително адски разстроена?! Била е предадена и унижена от мъжа, за когото е вярвала, че я обича, а ти…

— Аууу, каква изненада! — изписква с престорен ужас Джемима, а после добавя саркастично: — Странно, защо не припадам от учудване? Сигурна бях, че ще стане така. И дори те предупредих! Никога не казвай на мъжа всичко за себе си, ако не искаш да си имаш неприятности! Казах ти, че така ще стане, нали?

— Всъщност каза, че няма да се види с диамант на пръста! - обвинително виква срещу нея Лиси. — Изобщо нищо не спомена, че той ще се появи по телевизията и ще оповести пред цялата нация всичките й тайни! Да ти кажа, Джемима, би могла да проявиш поне малко съчувствие!

— Недей, Лиси! Джемима е съвършено права! — казвам мрачно. — Ако си бях държала тъпата уста затворена, нямаше да се случи подобно нещо. — Грабвам бутилката и си сипвам втора чаша водка. — Интимните връзки наистина са бойно поле. Или игра на шах. А аз какво направих? Сама натиках в ръцете му всичките си фигури. — Отпивам голяма глътка и добавям яростно: — Мъжете и жените не бива да си казват никога нищо един на друг! Никога! Нищо!

— Абсолютно! — подхвърля Джемима. — Колкото по-малко…

Тя млъква насред изречението, защото телефонът, който е изнесла на балкона и държи в ръката си, иззвънява.

— Ало? — казва Джемима в слушалката. — Камила, ти ли си? О! Ъъъ… момент.

Затулва микрофона с ръка и с широко отворени от изненада очи прошепва към нас:

— Джак е!

Зяпвам я шокирано.

— Кажи му, че Ема не иска да говори с него! — припряно нарежда Лиси.

— Трябва да говори с него! — прошепва настойчиво Джемима. — Инак той ще си помисли, че е победил.

— Но той при всички положения… — започва Лиси, но аз я прекъсвам, като грабвам слушалката от ръката на Джемима.

— Да? — казвам с бясно биещо сърце, но с възможно най-сух и враждебен тон.

— Ема, аз съм — долита до слуха ми познатия глас и изведнъж усещам прилив на толкова силни емоции, че чак краката ми се подкосяват.

Искам да плача. Искам да го ударя. Искам да го нараня… Но успявам някак да се овладея.

— Не желая никога повече да говоря с теб! — заявявам и изключвам захранването на слушалката, като едва си поемам дъх от вълнение.

В следващия миг телефонът отново зазвънява.

— Моля те, Ема — казва Джак, — изслушай ме за момент! Знам, че сигурно си разстроена. Позволи ми да ти обясня, моля те…

— Не чу ли какво ти казах? — повишавам тон с пламнало лице. — Ти ме използва и ме унижи, така че не искам никога повече да говоря с теб, нито да те виждам, нито да те чувам, нито да… да…

— Да те помирисвам — подсказва ми Джемима с настойчив шепот.

— …да те докосвам. Никога. Абсолютно никога.

Изключвам слушалката, влизам в хола и измъквам щепсела от контакта в стената. После с треперещи ръце изваждам мобилния си телефон от чантата и го изключвам в мига, в който той започва да звъни.


Връщам се на балкона, все още полуразтреперана от шок. Все още не мога да повярвам, че всичко изведнъж свърши… и то по такъв начин… Само за няколко часа цялата ми приказна любов се срина в калта.

— Знаеш какво трябва да направиш сега, нали, Ема? — поглежда ме Джемима.

— Не. Какво?

— Да си отмъстиш, разбира се! — забива в мен изпълнен с решимост поглед Джемима. — Да го накараш да си плати за стореното.

— О, не! — прави отвратена физиономия Лиси. — Толкова е унизително да си отмъщаваш! Не е ли хиляди пъти по-добре да отминеш с гордо презрение?

— Че каква полза като отминеш? — сопва й се Джемима. — Как ще си научи той урока, ако си премълчиш? Как ще разбере, че не е бивало да те обижда, така, че да не го повтаря нито към теб, нито към когото и да било друг?

— Двете с Ема винаги сме били на мнение, че човек трябва да държи на достойнството си — заявява Лиси решително. — Най доброто отмъщение е да не си позволиш да принизиш нравствените си ценности и да живееш добре, с гордо вдигната глава.

Няколко секунди Джемима гледа тъпо Лиси, след което свива рамене и се обръща към мен:

— Както и да е. Просто искам да ти помогна. Всъщност отмъщението е нещо като моя специалност. Не че се хваля, но…

— Добре де, какво имаш предвид? — питам, като отбягвам погледа на Лиси.

— Да издраскаш с пирон колата му, да му нарежеш костюмите, да зашиеш риба в подгъва на пердетата му и после да гледаш сеир, когато се развали… — вдъхновено подема Джемима така, сякаш рецитира поезия.

— Това в училище ли си го научила? — врътва очи към небето Лиси.

— Аз съм феминистка! — рязко вирва глава Джемима. — Ние, жените, трябва да отстояваме правата си. И то решително! Преди да се омъжи за баща ми, майка ми, например, имала връзка с един учен, който постъпил ужасно с нея. Отказал да се ожени за нея три седмици преди сватбата им, представяте ли си?! И така, една нощ тя се промъкнала в лабораторията и изключила всичките му глупави машинарии. Така цялото му многогодишно изследване отишло по дяволите! И това ако не е урок за Емерсън!

— Емерсън ли? — зяпва я Лиси удивено. — Емерсън… Дейвис ли?

— Точно така. Дейвис.

— Емерсън Дейвис, който бил на прага да открие лек срещу едрата шарка, но на последния етап всичките му експерименти изведнъж се провалили? Искаш да кажеш, че…

— Какво пък, не е трябвало да обижда мама! — предизвикателно вирва брадичка Джемима. После се обръща към мен и продължава: — Друго средство, което мама горещо ми препоръчва, е масло от люти чушлета. След като си била обидена, уреждаш по някакъв начин с типа да правите за последно секс. И по едно време му предлагаш да му направиш еротичен масаж. И втриваш маслото в… е, знаеш къде. — Очите на Джемима искрят вдъхновено. — Е, ще го заболи точно на най-чувствителното място!

— Това ти го е казала… майка ти? — пита Лиси невярващо.

— Ами да — потвърждава Джемима. — Всъщност начинът, по който го направи, беше много мил. Навръх осемнадесетия ми рожден ден тя подреди красиво масата, покани ме да седна и каза, че трябва да си поговорим за ваимоотношенията между мъжете и жените…

Лиси и аз я гледаме потресено.

— И тогава ти каза да натриваш мъжките гениталии с… масло от люти чушлета, така ли? — шокирано пита Лиси.

— Само когато мъжът е постъпил наистина гадно с теб — обяснява Джемима с досада. — Какъв ти е проблемът, Лиси? Да не би да смяташ, че трябва да позволяваш на мъжете да те тъпчат безнаказано?

— Не, не, разбира се — отговаря Лиси. — Но не бих си отмъщавала с… люти чушлета!

— Добре де, а как би си отмъстила ти, умницо? — предизвикателно слага ръце на кръста си Джемима.

— Как ли? — повтаря въпроса Лиси и се замисля за секунда. — Е, добре. Ако изобщо реша да падна толкова ниско, че да си отмъщавам… което не бих направила, защото съм убедена, че това би било огромна грешка… Бих постъпила точно така, както е постъпил и той с мен. В случая с Ема, бих изложила на показ неговите тайни.

— Хм… доста добра идея всъщност — намусено признава Джемима.

— Аз бих го унижила него — продължава Лиси с отмъстително пламъче в очите. — Аз бих го посрамила него. За да види колко е хубаво.

Двете се обръщат едновременно и впиват в мен очаквателен поглед.

— Ама аз не знам никакви негови тайни — измънквам смутено.

— Няма начин да не знаеш! — отсича Джемима.

— Сигурно знаеш. Нали той ти е споделял всичко? — отбелязва Лиси.

— Не, не знам. — Усещам да ме залива нова вълна на унижение. — Ти беше права, Лиси. Само аз му споделях всичките си тайни. Той нищо не ми казваше. Изобщо не сме били сродни души. Каква съм глупачка!

— Не, не си глупачка, Ема! — съчувствено потупва ръката ми Лиси. — Просто си била доверчива.

— То е все едно! — мрачно упорствам аз.

— Няма начин да не знаеш поне нещо! — казва решително Джемима. — Спала си с него, за Бога! Той сигурно има някаква тайна. Някое слабо място.

— Ахилесова пета — подхвърля Лиси услужливо.

Джемима й хвърля снизходителен поглед.

— Не е нужно непременно да е свързано с краката му — пояснява ми тя. — Всичко може да свърши работа. Хайде, мисли! Сети се за нещо!

Послушно затварям очи и напрягам мозъка си. Тайни… Някаква тайна на Джак… Мисли, Ема, мисли!

И изведнъж се сещам. Шотландия! Отварям очи и усещам да ме залива вълна на радостна възбуда. И аз знам една от неговите тайни!

— Какво? — жадно пита Джемима. — Сети ли се за нещо?

— Той… — започвам, но веднага прехапвам език.

Нали бях обещала на Джак да не казвам! Обещах му го!

Но пък… какво от това? Защо изобщо трябва да спазвам каквото и да съм му обещала? Да не би той да запази моите тайни?

— Бил е в Шотландия! — заявявам триумфално. — Първия път, когато се запознахме в самолета, той ме помоли да не издавам, че е бил в Шотландия!

— Че защо да не издаваш? — пита Лиси.

— Не знам.

— Какво е правил в Шотландия? — пита Джемима.

— Не знам.

Настава мълчание.

— Хм… — обажда се най-сетне Джемима. — Не бих казала, че това е кой знае колко посрамваща тайна, нали? Така де, и в Шотландия живеят доста умни хора. Не се ли сещаш за нещо по-подходящо? Например… той с перука ли е?

— Разбира се, че не! — отговарям възмутено.

Ама тя сериозно ли си мисли, че бих излизала с мъж, който носи перука?!?

— Ами в такъв случай ще трябва да измислиш нещо — заявява Джемима. — Преди тази история с учения мама е имала връзка с един политик, който е постъпил много гадно с нея. Така че тя пуснала слух, че той взема рушвети от комунистическата партия и се погрижила това да стигне до Камарата на лордовете. Това било добър урок за Денис!

— Да не би да става дума за… Денис Ливлин? — пита Лиси предпазливо.

— Аха. За същия.

— За Денис Ливлин, опозорения държавен секретар?! — зяпва я Лиси шокирано. — Който после цял живот се борил да изчисти опетненото си име и в крайна сметка свършил в клиника за душевно болни?

— Какво пък, да не е обиждал майка ми! — вирва брадичка Джемима. От джоба на халата й се разнася звън на часовник. — О, време е за педикюра ми!