Салонът на летището изглежда толкова светъл, тих и спокоен след напрегнатата атмосфера в самолета! А земята — някак особено твърда и солидна. Отпускам се на един от пластмасовите столове и известно време седя със затворени очи, като се опитвам да дойда на себе си. Когато най-сетне ставам, все още се чувствам леко замаяна. Движа се като в мъгла, все още не мога да повярвам, че съм тук — че съм жива! Да си призная, изобщо не мислех, че ще стъпя отново на земята.

— Ема! — чувам някой да ме вика, когато излизам от салона на „Пристигащи“, но изобщо не поглеждам. На света има безброй Еми.

— Ема! Тук съм!

Вдигам удивено глава. Това не е ли…?

Не. Не може да бъде, не може да е…

Да! Конър е!

Изглежда потресаващо красив. Прилича повече от всякога на скандинавец, а очите му са невероятно яркосини. И тича към мен. Не, нещо не ми се връзва. Какво прави той тук? Когато стигаме един до друг, той ме сграбчва в прегръдките си и ме притиска силно до гърдите си.

— Слава Богу! — възкликва Конър дрезгаво. — Слава Богу! Добре ли си?

— Конър, какво… какво правиш тук?

— Звъннах на авиокомпанията, за да проверя в колко часа кацате, и те ми казаха, че самолетът попаднал в силен турболентен поток. И аз… просто нямаше начин да не дойда на летището. — Той ме обгръща с поглед от висотата на своя ръст и добавя настойчиво: — Ема, гледах как самолетът се приземява. Изпратиха линейка към него. После ти все не излизаше и си помислих, че… — Конър преглъща тежко и завършва: — И аз не знам какво точно си помислих.

— Добре съм. Не излизах, защото седнах за малко, за да дойда на себе си. О, Боже, Конър, беше ужасно! — Гласът ми изведнъж се разтреперва, което е тъпо и смешно, защото сега съм в пълна безопасност, нали така? — В един момент наистина си помислих, че ще умра.

— Когато най-сетне се появи… — Гласът на Конър е дрезгав от напрежение, той млъква и няколко секунди ме гледа мълчаливо и настойчиво. — Мисля, че за първи път осъзнах колко дълбоки са чувствата ми към теб.

— Наистина ли? — прошепвам аз.

Сърцето ми бие до пръсване, струва ми се, че всеки момент ще припадна.

— Ема, мисля, че ние с теб трябва да…

Да се оженим ли? Сърцето ми се свива от страх. О, Боже! Той се кани да ми направи предложение за женитба, още тук, на летището. Какво да му отговоря, за Бога?!? Изобщо не съм готова да се женя! Но ако му откажа, той като нищо може да ме зареже и да избяга. Мамка му! Добре де, ще му кажа: „О, Конър, това е страхотна идея, но ми трябва малко време да…“

— …се съберем да живеем заедно — завършва изречението си Конър.

Ама че съм глупачка да си въобразявам разни работи! Той явно няма никакво намерение да ми прави предложение за женитба.

— Какво ще кажеш? — пита Конър и нежно ме погалва по косата.

— Ъъъ… — измънквам и разтривам с ръце лицето си, като се опитвам да спечеля малко време, защото в момента изобщо не мога да мисля рационално.

Да живея заедно с Конър… Ами да, звучи разумно. Защо не? Има ли някаква причина да не искам да го направя? Чувствам се адски объркана. Нещо в мозъка ми сякаш се опитва да ми изпрати някакво съобщение…

И в следващия миг си спомням някои от нещата, които казах на американеца в самолета. Това, че никога не съм била истински влюбена. И че Конър всъщност не ме разбира.

Но пък… аз тогава не бях на себе си, нали така? Защото… защото бях убедена, че всеки миг ще умра, за Бога! При това положение как да мислиш разумно?

— Конър, а какво стана със съвещанието ти днес следобед? — спомням си изведнъж.

— Отложих го.

— Отложил си го? — питам удивено, защото знам колко много държи на работата си. — Заради мен ли?

Сега вече наистина ми се завива свят. Усещам, че краката ми едвам ме държат. Само дето не ми е ясно дали е реакция на преживяното в самолета или е от любов.

О, Боже! Конър е висок, и красив, и е отложил съвещанието си заради мен, и е дошъл да ме спаси!

Ясно, вие ми се свят от любов. Трябва да е от любов!

— С удоволствие ще живея с теб, Конър — прошепвам и за мое огромно учудване избухвам в сълзи.

III

На другата сутрин се събуждам от играта на слънчевата светлина по клепачите ми и от примамливия аромат на кафе.

— Добр’утро! — долита до слуха ми гласът на Конър.

— Добр’утро! — измърморвам в отговор, без да отварям очи.

— Чаша кафе?

— Да, моля.

Обръщам се на другата си страна и заравям замаяната си глава във възглавницата, като се опитвам да потъна в сън за още няколко минути. Обикновено това не ми представлява никаква трудност. Днес обаче не успявам да заспя отново. Дали пък не съм забравила нещо? Нещо важно, което ме притеснява?

Лежа, заслушана в шумовете откъм кухнята, където Конър приготвя кафето, и в приглушения звук на телевизора откъм хола, а умът ми трескаво се опитва да открие защо не мога да се отпусна и да заспя отново. Събота сутрин е. Лежа в леглото на Конър. Снощи вечеряхме на ресторант… О, Боже, ужасното пътуване със самолета!… Той дойде да ме посрещне на летището… и каза… каза, че…

Двамата ще живеем заедно!

Сядам рязко в леглото точно когато Конър влиза в спалнята, понесъл табла с порцеланов кафеник и две чаши на нея. Облечен е в белия си халат на вафлички и изглежда страшно секси. Усещам да ме обзема лека гордост, че ми е гадже, и се надигам да го целуна.

— Хей, внимателно — засмива се Конър, като ми подава едната чаша с кафе. — Как се чувстваш?

— Добре — отговарям и отмятам косата от лицето си. — Малко уморена.

— Нищо чудно… — отбелязва Конър и добавя, като вдига вежди и врътва очи: — Ама че ден беше вчера!

— Ужасен — кимвам и отпивам глътка кафе. — Значи ние ще… живеем заедно, така ли?

— Ами да, ако все още искаш.

— Разбира се, разбира се, че искам! — възкликвам с лъчезарна усмивка.

Така си е, наистина искам.

Имам чувството, че някак изведнъж, само за една нощ, съм пораснала. И ето, вече съм истински възрастна и ще живея с приятеля си. Животът ми най-сетне става такъв, какъвто би трябвало да бъде!

— Разбира се, няма да стане още утре, защото трябва да предупредя Андрю — отбелязва Конър с жест към стената, зад която е стаята на съквартиранта му. — Но след един месец…

— Аз също трябва да кажа на Лиси и Джемима.

— И ще трябва да си намерим подходящо жилище. И ти да обещаеш, че ще го поддържаш в идеален ред — усмихва ми се той закачливо.

— Хубава работа! — възкликвам, престорено обидена. — Ти си този, който има петдесет милиона разхвърляни навсякъде компактдиска.

— То е различно!

— Че кое му е различното, ако смея да попитам?

Задавам въпроса, като слагам юмрук на хълбока си като жените в ситуационните комедии по телевизията и Конър се разсмива.

Настава кратка пауза, сякаш двамата сме изчерпили парата си за шеги. Отпиваме от кафето си.

— О, трябва да тръгвам — подхвърля Конър след малко. Този уикенд има курс по компютри. А после добавя: — Съжалявам, че няма да се видя с родителите ти.

И наистина съжалява! Хм, не стига, че имам идеалното гадже, ами на всичкото отгоре Конър изпитва и искрено удоволствие от срещите с родителите ми!

— Няма проблем — махвам с ръка великодушно.

— О, забравих да ти кажа! — възкликва Конър със загадъчна усмивка. — Познай за какво съм купил билети!

— Ооо! — възкликвам възторжено. — Ъъъ…

Каня се да кажа „за пътуване до Париж!“, но Конър ме прекъсва.

— За джаз фестивала! — оповестява с широка усмивка. — За „Квартет Денисън“! Това е последният им концерт за сезона. Помниш ли, че слушахме техен запис при Рони Скот?

За момент сякаш онемявам.

— Уаууу! — успявам да изцедя най-сетне престорено въодушевено възклицание. — „Квартет Денисън“! Разбира се, че ги помня.

Свиреха на кларнети. Надуваха ги, надуваха ги, надуваха ги… цели два часа без прекъсване, дори дъх не спряха да си поемат.

— Знаех си, че това ще те зарадва — казва Конър и ласкаво погалва ръката ми, а аз успявам някак да му се усмихна едва-едва.

— Да, наистина!

Добре де, някой ден може и да обикна джаза, нали така? Дори всъщност съм сигурна, че ще го обикна.

Наблюдавам го разнежена как си измива зъбите, минава ги грижливо с конец, облича се и си взема дипломатическото куфарче.

— Виждам, че носиш подаръка ми — подхвърля Конър със задоволство, поглеждайки захвърлената на пода розова прашка.

— Ооо! Ъъъ… често я нося — заявявам припряно, като заключвам пръсти зад гърба си, защото лъжа, естествено. — Прелестна е!

— Да си прекараш чудесно с родителите си — пожелава ми Конър, приближава към леглото да ме целуне, после се поколебава за миг. — Ема?

— Да?

Той присяда на леглото и се вглежда сериозно в лицето ми. О, Боже, очите му са толкова яркосини!

— Искам да ти кажа нещо — започва Конър, после млъква за миг, като прехапва устни. — Знаеш, че винаги говорим откровено за връзката си.

— Ъъъ… да — отговарям с чувство на леко неудобство.

— Просто ми хрумна нещо. Може и да не ти хареса. Искам да кажа… това, дали ще го направим, зависи изцяло от теб.

Поглеждам го озадачено. Той леко се изчервява и изглежда смутен.

О, Боже! Да не би да е започнал да иска разни откачени неща? Да се обличам като медицинска сестра примерно или нещо подобно?

Всъщност не бих имала нищо против да бъда медицинска сестра. Или жената котка от „Батман“. Дори би било адски готино. Той ще ми купи лачени ботушки и…

— Мислех си, че… може би… бихме могли… — мънка Конър и отново замлъква нерешително.

— Да? — слагам окуражително длан върху ръката му.

— Бихме могли да… — отново млъква.

— Да?

Паузата се проточва. Едва си поемам дъх. Какво иска да правим, за Бога? Какво?!?

— Бихме могли да започнем да се наричаме един друг „мили“ и „мила“ — изстрелва Конър, целият пламнал от смущение.

— Каквооо? — зяпвам го същисано.

— Ами щом като… — изчервява се той още по-силно, — …щом като вече ще живеем заедно… Това си е сериозно обвързване. А неотдавна ми направи впечатление, че ние с теб никога не използваме… нежни обръщения един към друг.

Зяпвам го изумено. Изведнъж имам чувството, че сякаш съм уловена в капан.

— Ама никакви ли?

— Никакви.

— О! — възкликвам и отпивам от кафето си.

Като се позамисля, той е прав. Наистина не използваме. Защо не използваме нежни обръщения един към друг?

— Е, какво ще кажеш за идеята ми? Но само ако наистина искаш, нали?

— Абсолютно! — съгласявам се припряно. — Така е, прав си. Наистина би трябвало да използваме — покашлям се лекичко и добавям неуверен, — …мили!

— Благодаря, мила — казва Конър с обичлива усмивка.

На свой ред му се усмихвам, като се старая да не обръщам внимание на приглушените протести в главата си.

Не, не ми звучи точно.

Не се чувствам като „Мила“.

„Мила“-та е съпруга с наниз перли на врата и стабилна, скъпа кола.

— Ема? — Конър ме гледа изпитателно. — Нещо не е наред ли?

— Ами… не съм сигурна! — разсмивам се пресилено и притеснено. — Просто не се чувствам като „мила“. Но… знаеш, ще свикна… с течение на времето.

— Така ли? Е, можем да използваме друго обръщение. Какво ще кажеш за „скъпи“ и „скъпа“?

„Скъпи“ и „скъпа“ ли? Ама не, той сериозно ли ми говори или какво?!?

— Не, не! — отговарям бързо. — Мисля, че „мили“ и „мила“ е по-добре.

— Или „душице“… „зайче“… „ангелче“…

— Може би. Виж, дай да оставим засега този въпрос, а?

Лицето на Конър посърва и това ме изпълва с угризения. Добре де, какво пък толкова? Мога да наричам приятеля си „мили“, за Бога! Това означава да си възрастен, нали така? Просто ще трябва да свикна.

— Конър, извинявай — казвам му аз. — Не знам какво ми става. Може би още съм под напрежение от полета. — Хващам ръката му и добавям: — Мили.

— Няма нищо, мила — усмихва ми се той и ме целува, а лицето му отново просветва. — Довиждане, мила.

Ето, виждате ли? Фасулска работа. О, Боже!!!

Както и да е. Няма значение. Предполагам, че всички двойки имат подобни неприятни моменти. Вероятно е съвсем нормално.

Отнема ми около половин час, за да стигна от дома на Конър на Мейда Вейл до Айлингтън, където е моето жилище. Когато отварям входната врата, сварвам Лиси на дивана — затрупана с купища документи и материали, съсредоточено смръщила вежди. Лиси работи страшно много. Понякога дори прекалява.

— Над какво работиш този път? — питам съчувствено. — По онова дело за измама ли?

— Не. Над ей тази статия тук — отвръща ми тя разсеяно и повдига леко лъскавото модно списание от коленете си. — Пишат, че още от времето на Клеопатра пропорциите, определящи красотата, не са се променили. И че човек може по научен път да прецени абсолютно точно колко е красив. Трябва само да се направят някои измервания и изчисления…