— О, така ли? — питам заинтригувано. — Е, и? Ти колко си красива?

— Ами точно сега изчислявам — отвръща Лиси и отново се смръщва над страницата. — Това прави петдесет и три… минус двадесет… равно на… О, неее! Боже мили! — Лиси се опулва невярващо и потресено в страницата на списанието. — Имам само тридесет и три!!!

— От колко?

— От сто!!! Тридесет и три от сто!!!

— О, Лиси. Това е гадно — казвам утешително.

— Знам — заявява Лиси адски сериозно. — Грозна съм. Знам си го. Цял живот тайно в себе си съм то знаела, но…

— Не! — извиквам, като се опитвам да не се разсмея. — Имам предвид, че списанието е гадно, не ти! Невъзможно е да измериш красотата с някакъв си индекс. Погледни се, за Бога! — Посочвам й с жест към огледалото. Лиси има най-огромните зелени очи на света и страхотно бяла, направо съвършена кожа. Направо е потресаващо красива, въпреки че последната й прическа не е от най-успешните. — Така де, на какво ще повярваш? На огледалото или на някаква тъпа и безсмислена статия в списанието?

— На тъпата и безсмислена статия в списанието — отговаря Лиси така, сякаш става дума за нещо съвършено очевидно.

Знам, че не го мисли наистина — поне не напълно, — но откакто гаджето на Лиси, Саймън, я заряза, самочувствието й направо никакво го няма. Дори се тревожа за нея.

— Това да не е златната пропорция на красотата? — пита другата ни съквартирантка, Джемима, като изтопурква в стаята иа високите си токчета. Облечена е в тесни светлорозови дънки и прилепнала блузка. Както винаги, тенът й е идеален, а гримът — перфектен. На теория Джемима работи — консултантка е в някаква галерия за скулптури. На практика обаче единственото, което прави по цял ден, е да скубе, щави и масажира различни части от тялото си, а вечер да ходи по срещи с разни банкери и други баровци от Ситито, чиято заплата винаги проверява, преди да приеме да излезе с когото и да било от тях.

Аз всъщност се разбирам добре с Джемима. Така де, донякъде. Дразни ме само това, че тя започва всяко свое изречение с: „Ако искаш огромен диамант на пръста си“, „Ако искаш да живееш в баровски квартал“ и „Ако искаш да се прочуеш с фантастично изисканите вечери, на които си домакиня“.

Добре де, нямам нищо против да се прочуя с фантастично изисканите вечери, на които съм домакиня. Само че, да си призная, точно сега това не ми е приоритет.

И още нещо. Представата на Джемима за фантастично изискани вечери, на които е домакиня, е да покани куп свои богати приятели, да накачули апартамента с разни премигващи лампички и какви ли не дрънкулки, да поръча на фирма за катеринг да й доставят сума ти изискани и екзотични блюда, а после да разправя на гостите си, че ги е сготвила сама, да отпрати съквартирантките си (мен и Лиси) на кино за цялата вечер и да изглежда дълбоко обидена, ако в полунощ те най-сетне дръзнат да се промъкнат на пръсти в дома си и да влязат в кухнята да си сварят горещ шоколад.

— И аз го направих този тест — заявява Джемима и взема розовата си чантичка на „Луи Вюитон“.

Тази чантичка й е подарък от баща й, който й я купи, когато Джемима скъса с един мъж след третата им среща — явно е предполагал, че сърцето й е разбито.

Какво пък, може и наистина да беше разбито — мъжът имаше огромна яхта все пак.

— И колко точки събра? — пита Лиси.

— Осемдесет и девет — отговаря небрежно Джемима, докато се пръска обилно с парфюм, отмята дългата си руса коса и доволно се усмихва на себе си в огледалото. — Какво чувам, Ема, с Конър ще живеете заедно, а?

Зяпвам я изумено.

— Откъде знаеш?

— Е, казаха ми. Тази сутрин Андрю се обадил на Рупис да се уговорят за крикет и между другото му споменал, че Конър ще се изнася от апартамента, за да живее с теб.

— Ама наистина ли, Ема? — пита Лиси невярващо, — Защо не си ми казала досега?

— Снощи го решихме. Канех се да ти кажа, често, ама се заговорихме за статията и… Не е ли страхотно?

— Кофти ход, Ема — поклаща неодобрително глава Джемима. — Много лоша тактика.

— Тактика ли? — врътва очи Лиси. — Каква тактика, за Бога?! Тук става въпрос за връзка, а не за игра на шах, Джемима!

— Връзката е игра на шах — сопва се Джемима, докато си слага спирала на миглите. — Мама казва, че една жена винаги трябва да мисли няколко хода напред. И да планира внимателно стратегията си. Един погрешен ход и си загубена.

— Глупости! — заявява Лиси предизвикателно. — За да има връзка, не са нужни тактики и стратегии, а еднакъв начин на мислене. Това е среща на две сродни души.

— Да бе, да, сродни души! — изсумтява Джемима пренебрежително. После ме поглежда и добавя назидателно: — Не забравяй, Ема, ако искаш огромен диамант на пръста си, не се нанасяй да живееш с Конър.

При тези думи очите на Джемима инстинктивно се извъртат към фотографията върху полицата над камината — на нея тя се запознава с принц Уилям на някакъв благотворителен поло мач.

— Все още си мечтаем за кралското височество, а, Джемима? - подхвърля ехидно Лиси. — Я ми припомни той колко десетилетия беше по-млад от теб, че съм забравила?

— Не се прави на глупачка, Лиси! — озъбва й се Джемима, като се изчервява. — Понякога се държиш ужасно детински.

— Все едно, аз изобщо не искам диамант на пръста си, пък било то и огромен — прекъсвам ги троснато.

Джемима ме поглежда и вдига перфектно очертаните си като дъги вежди, сякаш иска да каже: „Ех, ти, бедна, невежа глупачко!“

— Между впрочем — възкликва изведнъж тя, като взема чантичката си, — някоя от вас да е обличала джемпъра ми от „Джоузеф“?

За част от секундата се споглеждаме мълчаливо.

— Не — заявявам аз най-невинно.

— Дори не знам за кой джемпър става дума — свива рамене Лиси.

Старая се да не поглеждам към Лиси. Сигурна съм, че преди вечеря я видях да излиза облечена точно в този джемпър.

Сините очи на Джемима пробягват по лицата ни като радар.

— Защото, както знаете, моите ръце са много слаби и изящни — натъртва тя, — така че не искам ръкавите му да бъдат разтегнати. И не си въобразявайте, че няма да забележа дали е носен. Ще забележа. Чао.

В мига когато излиза, двете с Лиси се споглеждаме.

— Мамка му! — възкликва Лиси. — Забравих проклетия й джемпър в службата. Както и да е, ще го прибера в понеделник — свива рамене тя и отново се зачита в списанието.

Добре де, истината е, че ние и двете от време на време обличаме по някоя дрешка на Джемима. Без да питаме. В наша защита обаче ще кажа, че тя има страшно много дрехи — и до този момент никога не ни е излавяла. Пък и според Лиси основно човешко правило е съквартирантките да могат да си заемат дрехите една на друга. Тя казва, че на практика това си е част от Английската конституция, макар и не записана на хартия.

— Все едно — добавя Лиси, — Джемима ми е длъжница заради онова писмо до общината, което й написах, за да оправдае неплатените си билети за паркинг. Тя дори едно благодаря не ми каза тогава. — Лиси вдига поглед от статията за Никол Кидман и пита: — Какво ще правиш следобеда? Искаш ли да отидем на кино?

— Не мога — отвръщам със съжаление. — Днес е семейното събиране за рождения ден на мама.

— О, вярно, забравих — казва Лиси, прави съчувствена физиономия и добавя: — Ами късмет тогава. Надявам се всичко да мине добре.

Лиси е единственият човек на света, който има представа как ме карат да се чувствам посещенията при родителите ми. Но дори тя не знае всичко докрай.

IV

Докато пътувам с влака към дома на родителите ми, вземам твърдо решение този път срещата ни да протече различно и много по-добре. Преди няколко дни гледах по телевизията токшоуто на Синди Блейн, чиято тема този път беше откриването и сближаването на отдавна отчуждени една от друга майки и дъщери — и показаните срещи бяха толкова покъртителни, че много скоро вече се обливах в сълзи. В края на предаването Синди каза няколко заключителни думи за това колко е лесно да приемем родителите и особено майка си за даденост и да не се съобразяваме с тях, но че би трябвало да ги ценим и зачитаме, защото те са ни дали живот. И аз изведнъж се почувствах някак просветлена.

И така, ето какво съм решила твърдо за днешния ден:

Няма:

— да допусна семейството ми да ме изнерви и потисне;

— да ревнувам от Кери, нито да позволя съпругът й Нев да ме вбеси;

— да си гледам през пет минути часовника и да се чудя кога най-скоро мога да си тръгна.

Ще:

— оставам спокойна и изпълнена е обич към тях, като помня, че всички ние сме свещени брънки от вечния кръговрат на живота;

(И това го чух в токшоуто на Синди Блейн.)

Допреди време мама и татко живееха в Туикънхам, където и израснах. После обаче се преместиха извън Лондон, в едно малко селце в Хемшир. Пристигам в къщата им броени минути след дванадесет и заварвам мама в кухнята, заедно с Кери. Братовчедка ми и съпругът й Нев също се изнесоха от Лондон и сега живеят в едно селце на пет минути с кола от мама и татко, така че непрекъснато се виждат с тях.

Усещам обичайното свиване на сърцето, когато ги забелязвам двете да стоят една до друга пред готварската печка. Много повече приличат на майка и дъщеря, отколкото на леля и племенница. Имат една и съща къса прическа — въпреки че косата на Кери е е повече руси кичури, отколкото тази на мама, — и двете са облечени в ярки на цвят блузи, които щедро разкриват деколтета с великолепен тен. И двете се смеят. Забелязвам на шкафа до печката бутилка бяло вино, вече преполовена.

— Честит рожден ден! — прегръщам сърдечно мама.

Поглеждам под око красиво опакования пакет на кухненската маса и усещам тръпка на вълнуващо нетърпение. Моят подарък за мама е възможно най-страхотният на света! Горя от желание колкото се може до-скоро да й го връча!

— Здрасти! — подхвърля Кери и се извръща леко към мен. Очите й са силно гримирани, а на врата й виси диамантен кръст, който не съм виждала никога преди. При всяка поредна среща с Кери тя е с някое ново бижу, все по-скъпо и по-скъпо.

— Радвам се да те видя, Ема! Много рядко идваш насам — бодва ме братовчедка ми, но веднага добавя: — Липсваш ни. Нали, леличко Рейчъл?

— Определено ни липсваш — казва мама и ме притиска силно до гърдите си.

— Дай да ти окача палтото — предлага Кери, докато пъха в хладилника бутилката шампанско, която съм донесла. — Да ти сипя ли чаша вино?

Ето, всеки път ми говори така. Сякаш съм гостенка. Няма значение. Няма да се ядосвам и потискам от това! Ще помня, че сме свещени брънки от вечния кръговрат на живота.

— Не се притеснявай — отговарям, като се старая да звуча мило, — сама ще се оправя.

Отварям шкафа над мивката, където открай време стоят чашите, но виждам пред себе си консерви с домати.

— Чашите са ей там — посочва Кери към другия край на кухнята. — Пренаредихме всички шкафове! Сега нещата са организирани много по-рационално и удобно.

— О, ясно. Благодаря. — Поемам чашата, която ми е напълнила, и отпивам глътка вино. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Няма с какво, струва ми се… — отговаря Кери, като оглежда критично кухнята. — Всичко е почти напълно готово. И тогава попитах Илейн — обръща се тя към мама, продължавайки разговора, който явно бях прекъснала с появата си — откъде си е купила обувките. И тя каза, че от „Марк енд Спенсър“! Не можах да повярвам на ушите си!

— Коя е Илейн? — попитах, за да се включа в разговора им.

— Не я познаваш, тя е от клуба ни по голф — подхвърля ми небрежно Кери.

Навремето мама не играеше голф. Когато обаче се преместиха в Хемшир, двете с Кери се записаха заедно в клуба. И сега непрекъснато слушам за мачове по голф, за вечери в клуба по голф и за безкрайни купони с приятели от клуба по голф.

Веднъж отидох с тях, за да видя за какво става дума. Първо се оказа, че имат някакви глупави правила за това как трябва да си облечен, които аз не знаех естествено, и един старчок само дето не получи удар, като ме видя да се появявам в дънки. Така че трябваше да ми намерят пола и чифт от онези грозни обувки със спайкове. После, когато най-сетне излязохме на игрището, аз не можех да уцеля топката. Не че не я нацелвах добре, ами съвсем буквално не бях в състояние да осъществя контакт между стика и топката. Накрая те се спогледаха и ми казаха да ида да ги чакам в салона на клуба.

— Извинявай, Ема, само да взема… — Кери протяга ръка над рамото ми и изважда от шкафа зад гърба ми чиния за сервиране.

— Извинявай — казвам и се дръпвам встрани. — Наистина ли няма какво да помогна, мамо?

— Можеш да нахраниш Сами — казва тя и ми подава пликче с храна за златни рибки. На лицето й се изписва тревога. — Да ти призная, доста съм притеснена за Сами.

— О! — отронвам и усещам пристъп на паника. — Ъъъ… защо?

— Ами откакто сме се върнали, той някак не прилича на себе си — пояснява мама и надниква към рибката в аквариума. — На теб как ти се струва? Нормално ли ти изглежда?