— Това е трудна работа, Кери — казвам, изведнъж обзета от желание да защитя дядо. — Тук има толкова много скъпи спомени. Човек не може просто ей така да ги изхвърли.

— Щом казваш — врътва очи Кери и свива презрително рамене. — Ако зависеше от мен, отдавна всичко да е на боклука.


Не, не мога да я ценя и зачитам. Няма начин! Дори от известно време ми се иска да я замеря с парчето торта от чинията си.

Седим на масата вече четиридесет минути, а единственият глас, който се чува, е този на Кери.

— Всичко опира до имиджа — заявява тя точно в този момент. — Всичко зависи от правилните дрехи, правилния външен вид, правилната походка. Когато вървя по улицата, чрез външния си вид отправям към света посланието: „Аз съм преуспяваща жена.“

— Я ни покажи! — предлага мама възхитено.

— Ами… — прави се Кери на скромна — …добре.

Отдръпва стола си от масата, избърсва устни със салфетката и става.

— Гледай внимателно, Ема — обръща се към мен мама. — И запомни някои неща!

Всички отправяме поглед към Кери, която започва да обикаля демонстративно из стаята. Брадичката й е вирната нагоре; гърдите й стърчат, изпъчени напред; очите й са фиксирани в някаква мислена точка в далечината; задникът й се врътка ту на едната, ту на другата страна.

Прилича на хибрид между щраус и андроид от филма „Атака на клонингите“.

— Би трябвало да съм на по-високи токчета, естествено — отбелязва братовчедка ми, без да спира демонстрацията си.

— И ще ви кажа, че когато Кери влиза в някоя заседателна зала, всички глави се обръщат към нея — подхвърля Нев гордо, като отпива от виното си. — Хората зарязват работата си и я зяпат!

Няма начин да не я зяпат — с тази безумна походка. О, Боже! Едва сдържам смеха си. Не, не бива да се смея. Не бива!

— Защо не станеш и ти, Ема? — предлага ми Кери. — Върви след мен и се опитай да ми подражаваш.

— Ъъъ… не, не е необходимо — отговарям задавено. — Мисля, че… схванах най-същественото.

Изведнъж от гърлото ми се изтръгва лек кикот, който бързам да замаскирам като кашлица.

— Кери се опитва да ти помогне, Ема — отбелязва мама. — Трябва да си й благодарна! Много мило от твоя страна, Кери.

Мама се усмихва обичливо на братовчедка ми, която все така наперено се връща до масата и сяда отново на мястото си.

Отпивам глътка вино.

Да бе, да! Кери наистина иска да ми помогне.

Точно затова, когато отчаяно се нуждаех от нова работа и я помолих да ми даде възможност да натрупам малко професионален опит в нейната компания, тя ми отказа. Бях й написала едно дълго, внимателно обмислено писмо, в което й казвах, че съзнавам в колко неудобна позиция я поставя молбата ми, но че наистина ще съм й дълбоко признателна, ако ми даде и най-малък шанс за натрупване на опит, пък било то и само няколко дни като „момче за всичко“.

В отговор получих от нея стандартното писмо за отхвърляне на кандидатура.

Това ме потресе толкова дълбоко, че никога и с никого не го споделих. Най-малкото пък с мама и татко.

— Би трябвало да се вслушаш поне в някои от бизнес съветите на Кери, Ема — отбелязва татко остро. — Може би ако го направиш, ще се справяш по-добре в живота.

— Е, това все пак е само походка — подхвърля Нев и се позасмива гадничко. — Едва ли е панацея за всичките й проблеми!

— Нев! — възкликва мама леко укоризнено.

— Ема знае, че само се шегувам. Нали, Ема? — измъква се Нев и си налива още вино.

— Разбира се — отговарям, като се насилвам да се усмихна весело.

Ще видите вие като ме повишат в службата. Ще видите вие. Ще видите!

— Ема! Земя вика Ема! — размахва разперени пръсти пред очите ми Кери. — Къде си се отнесла! Време е за подаръците.

— А, да — отърсвам се от мислите си аз. — Ами добре. Ще ида да взема моя.

Докато мама отваря другите си подаръци — фотоапарат от татко и портмоне от дядо, — започва да ме обзема все по-трескаво вълнение. Надявам се мама да хареса страшно много моя подарък.

— Не изглежда нищо особено — протягам й аз розовия пощенски плик. — Но ще видиш, като го отвориш…

— Ха! Какво ли има вътре? — възкликва мама заинтригувано. Разкъсва плика, изважда и разгръща разкрасената с цветенца картичка и зяпва изумено: — О, Ема!

— Какво е това? — пита татко.

— Абонамент за един ден в център по разкрасяване! — възкликва мама възторжено. — Един цял ден с какви ли не глезотии!

— Прекрасна идея — отбелязва дядо и потупва одобрително ръката ми. — Ти винаги имаш прекрасни идеи за подаръци, Ема.

— Благодаря ти, обична моя дъщеричке! Каква чудесна изненада!

Мама се навежда да ме целуне и аз усещам сърцето ми да се разтапя. Идеята за този подарък ми хрумна преди няколко месеца. Въпросният център правеше промоция на наистина прекрасен еднодневен пакет от услуги за разкрасяване и тонизиране, като много от процедурите бяха безплатни и имаше ред други съблазнителни добавки.

— Включва и обяд с шампанско — бързам да поясня. — И можеш да задържиш чехличките за спомен!

— Чудесно! — възкликва отново мама. — С нетърпение ще чакам посочената дата. Наистина прелестен подарък, Ема!

— Ооо! — отронва Кери, като се позасмива с леко неудобство и поглежда големия кремав плик, който държи. — Боя се, че при това положение моят подарък става неуместен. Няма значение. Ще го сменя.

Поглеждам я, изведнъж обзета от лека тревога. Има нещо в гласа на Кери, което ме изправя на нокти. Ясно ми е, че нещо се мъти. Знам си аз, че е така.

— Какво искаш да кажеш? — пита мама.

— Няма значение — прави се на интересна Кери. — Просто ще… ще измисля нещо друго. Няма проблем — добавя и понечва да пъхне плика обратно в чантата си.

— Кери, мила! — спира я мама. — Престани! Не изглупявай. Какъв е подаръкът?

— Ами… — започва Кери — …изглежда, че на двете с Ема ни е хрумнала една и съща идея. — Подава на мама плика, като отново се позасмива уж от неудобство. — Невероятно, нали?

Цялата се сковавам в очакване на нещо неприятно.

Не.

Не! Тя не би могла да направи това, което предполагам, че е направила, нали така?!?

Възцарява се пълно мълчание, докато мама отваря плика.

— О, мили Боже! — възкликва мама, като измъква отвътре позлатена брошура. — Какво е това! „Клуб Медитераеен“ (В превод „Средиземноморски клуб“ — стара, прочута и престижна агенция за луксозни екскурзии, която притежава кораби, санаториуми, хотели и цели курорти по света. — Бел. прев.)?! — Някакви листчета се плъзват от брошурата и мама се втренчва изумено в тях. — Самолетни билети до Париж?!? Кери!

Кучка! Направила го е! И то нарочно, за да провали ефекта от моя подарък!

— За двама ви — натъртва Кери. — За теб и за чичо Брайън също.

— Кери! — на свой ред възкликва възторжено и татко. — Ти си невероятна!

— Надявам се да прекарате добре - усмихва се Кери със задоволство. — Петзвезден хотел… майстор-готвачът е отличен с три звезди на „Мишлен“ (Корпорацията „Мишлен“, произвеждаща едноименните автомобилни гуми, редовно провежда класация на най-добрите майстор-готвачи в света, а присъжданото на тях отличие — звезда — се смята за изключително престижно и е знак за високо качество в кулинарното изкуство. — Бел. прев.)…

— Не, не мога да повярвам! — възклицава мама, като прелиства трескаво брошурата. — Вижте само какъв басейн! Ами градините?!

Моята картичка на цветенца лежи забравена сред разкъсаните опаковки на другите подаръци.

Едва сдържам сълзите си. Кери знаеше. Знаеше!

— Кери, ти знаеше, че аз… — изведнъж изтърсвам, без да успея да се възпра. — Казах ти, че ще подаря на мама еднодневен абонамент за центъра по красота. Казах ти го! Говорихме за това преди няколко месеца. Тук, в градината!

— Наистина ли? — подхвърля Кери небрежно. — Не си спомням.

— Ема! — скастря ме мама остро. — Станало е по погрешка. Нали, Кери?

— Но да, разбира се! — потвърждава Кери, като опулва невинно очи. — Ема, ако нещо съм те засегнала с подаръка си, мога само да ти се извиня и…

— Не е нужно да се извиняваш, Кери, мила — прекъсва я мама. — Стават такива недоразумения. И двата подаръка са прекрасни. И двата! — Мама поглежда моята картичка и добавя: — Вижте, момичета, вие сте си най-близки приятелки! Не искам да се карате. Особено на рождения ми ден.

Мама ми се усмихва и аз отвръщам някак също с усмивка. Но вътрешно се чувствам отново като десетгодишно момиченце. Кери винаги успява да ме представи в неблагоприятна светлина и да ме измести. Открай време постъпва така, още откакто дойде да живее при нас. Независимо какво прави, всички застават на нейна страна. Ами да, нейната майка беше умряла. Всички трябваше да бъдем много, много мили с Кери. Нямаше начин аз да изляза правата, поне веднъж.

Опитвайки се да си възстановя самообладанието, надигам чашата с вино и отпивам голяма глътка. После поглеждам скришом часовника си. Мога да си тръгна в четири, като се извиня с късно пристигащите влакове, примерно. Значи трябва да устискам само още час и половина. Може би междувременно ще седнем да гледаме телевизия или нещо подобно… Дано.

— Петаче за мислите ти, Ема — казва дядо, като потупва утешително ръката ми и се усмихва лекичко.

Вдигам виновно поглед.

— Ъъъ… нищо — насилвам се да се усмихна и аз. — Наистина за нищо не мислех.

V

Както и да е. Няма значение. Защото в най-скоро време ще бъда повишена. Тогава Нев ще бъде принуден да престане да си прави майтапи с кариерата ми. И ще мога да се издължа на татко. Всички ще бъдат силно впечатлени. Ще бъде направо фантастично!

В понеделник сутрин се събуждам настроена позитивно и кипяща от енергия. Намъквам обичайния си работен тоалет — дънки и някоя хубава блузка. Този път избирам тази от „Френч Кънекшън“.

Добре де, не точно от „Френч Кънекшън“. Да си призная, купих си я втора ръка от „Оксфам“. Но на етикета й пише „Френч Кънекшън“. Докато не се издължа изцяло на татко, нямам кой знае какъв избор откъде да пазарувам. Така де, една нова блузка от „Френч Кънекшън“ струва близо петдесет лири, докато тази я взех само за седем и петдесет. И е почти нова!

Изкачвам две по две стъпалата на излизане от метрото. Слънцето свети ярко. Чувствам се изпълнена с оптимизъм. Представям си как ме повишават. Представям си как го съобщавам на всички. Мама ми се обажда по телефона и пита: „Как мина седмицата?“ А аз й отговарям: „Ами, всъщност, мен ме…“

Не! По-добре да изчакам, докато си отида у дома. А там небрежно да им подам новата си визитка.

Или може би ще е най-добре да пристигна при мама и татко с новата фирмена кола, която си върви към повишението! Всъщност… не съм съвсем сигурна дали другите специалисти от отдела по маркетинг имат фирмени коли, но… е, човек никога не знае, нали така? Може пък точно по случай моето повишаване да въведат тази нова фирмена политика. Или да ми кажат; „Ема, ти си толкова ценна за нас, че решихме специално за теб да…“

— Ема!

Оглеждам се и виждам Кейти, моята приятелка от „Личен състав“, да изкачва стълбите малко след мен. Леко се е запъхтяла, червената й къдрава коса е цялата разрошена, държи в ръка едната си обувка.

— Какво се е случило, за Бога? — питам я аз, когато стига до мен на площадката пред метрото.

— Глупавата ми обувка! — възкликва Кейти отчаяно. — Онзи ден я взех от обущаря, а ето, че токчето й пак се разкова! — Тя размахва възмутено обувката към мен и добавя: — Платих шест лири за поправката на това скапано токче! Днешният ден е тотален ад! Сутринта млекарят забрави да ми донесе млякото. Уикендът ми беше отвратителен и изобщо…

— Мислех, че ще го прекараш заедно с Чарли — казвам изненадано. — Какво стана?

Чарли е последният мъж в живота на Кейти. Излизаха заедно от няколко седмици и в петък тя ми беше казала, че ще ходят заедно на вилата му, която той довършвал през уикендите.

— Беше ужасно! Още щом пристигнахме, Чарли заяви, че отива да играе голф.

— Аха, ясно — кимвам с разбиране. После се опитвам да открия и нещо позитивно в ситуацията. — Е, това поне показва, че той се чувства непосредствено в твое присъствие. Достатъчно добре, че да се държи нормално.

— Може би — поглежда ме Кейти с известно съмнение. — После обаче ме попита дали бих имала нещо против да му помогна едно-друго по къщата, докато е на игрището. Казах, че не, разбира се. И тогава той ми връчи едно мече и три кофи боя и заяви, че докато се върне, би трябвало да съм свършила с боядисването на хола.

— Каквооо?!?

— Върна се чак в шест вечерта, огледа стените и каза, че съм ги била боядисала немарливо! — Кейти извиси глас възмутено, а тонът й граничеше с истерия: — Изобщо не беше немарливо! Нищо подобно! Много марливо си беше даже! Само някои места бяха малко неравни, ама то е защото тъпата му стълба не беше достатъчно висока!

Зяпвам я изумено И питам невярващо: