— Кейти, да не би да искаш да ми кажеш, че си боядисала стаята?!?

— Ами… да. — Тя ме гледа с огромни, невинни сини очи. — Нали разбираш… за да му помогна. Сега обаче започвам да се питам дали… дали той само не ме използва?

Почти изгубвам и ума, и дума от изумление.

— Кейти, ама, разбира се, че те използва! — успявам най-сетне да проговоря. — Иска безплатен бояджия човекът! Трябва да го зарежеш! Незабавно! На секундата!

Кейти мълчи миг-два, а аз я наблюдавам леко нервно. Лицето й е безизразно, но ми е ясно, че под тази маска бушува буря от мисли и чувства.

— Така е! — изведнъж избухва Кейти. — Права си! Той ме използва! Но сама съм си виновна. Трябваше да го осъзная още когато ме попита разбирам ли нещо от водопроводни свръзки и покривни покрития.

— Каквооо?!? — отново възкликвам невярващо. — Кога те е попитал?

— Още на първата ни среща! Ама аз тогава си помислих, че той просто… е, нали разбираш… че се опитва да води непосредствен разговор.

— Кейти, ти нямаш абсолютно никаква вина. Не би могла да знаеш предварително що за човек е — казвам, като стисвам окуражително ръката й.

— Просто не разбирам! — възкликва Кейти и изведнъж спира насред улицата. — Какво не ми е наред, за Бога? Защо привличам само такива пълни задници?

— Не е вярно!

— Вярно е! Виж само мъжете, с които съм била досега! — И Кейти започва да ги изрежда, като брои на пръстите си: — Даниел взе на заем от мен огромна сума пари и изчезна в Мексико. Гари ме заряза в мига, в който му намерих работа. Дейвид непрекъснато ме лъжеше и ми изневеряваше. Това да ти говори нещо?

— Ами… ъъъ… — мънкам безпомощно. — Може би просто…

— Мисля си дали не е крайно време да се откажа — прекъсва ме Кейти с посърнало лице. — Никога няма да си намеря свестен мъж.

— Не говори така! Не се отказвай, Кейти! Убедена съм, че нещата ще се обърнат. И че ще срещнеш някой чудесен, мил, прекрасен мъж…

— Къде, къде ще го срещна този мъж?!? — пита Кейти безнадеждно.

— Ами… не знам — измънквам, после заключвам пръсти зад гърба си и добавям: — Но знам, че ще стане. Имам страхотното усещане, че ще стане, при това в най-скоро време!

— Ама наистина ли? — зяпва ме Кейти. — Толкова ли си сигурна?

— Абсолютно! — Мисълта ми работи на бързи обороти. — Слушай, имам една идея. Защо не опиташ… днес да отидеш да обядваш в някое друго заведение? На друга улица, в друг квартал, нещо съвсем различно. Може би там ще го срещнеш.

— Мислиш ли? — За миг Кейти ме гледа изпитателно, после тръсва решително глава: — Добре. Ще го направя.

Въздъхва дълбоко и двете отново поемаме към службата.

— Единственото хубаво нещо през този уикенд беше, че успях да довърша новата си блузка — отбелязва тя по едно време. — Я виж! Какво ще кажеш?

Кейти съблича жакета си и се завърта на пети, за да ми демонстрира блузата си. Няколко секунди я гледам мълчаливо, защото просто не знам какво да кажа.

Не че не харесвам плетивата на една кука, ама…

Добре де, не ги харесвам! Не харесвам дрехи, плетени на една кука и това си е!

Особено плетени на една кука розови блузи с голямо деколте. През едрата мрежа на плетивото се вижда сутиенът й, за Бога!

— Ммм… жестока е — успявам най-сетне да кажа. — Абсолютно фантастична!

— Нали е страхотна! — отправя ми Кейти изпълнена със задоволство усмивка. — И толкова бързо я изплетох! Сега ще взема да си изплета и пола към нея.

— Чудесно — отронвам лицемерно. — Ти си толкова сръчна, Кейти.

— О, не е кой знае какво. Просто ми харесва да плета.

Кейти се усмихва скромно и отново облича жакета си.

— Ами ти? — обръща се към мен тя, докато пресичаме улицата. — Добре ли прекара уикенда? Ама и аз какво питам, като знам! Няма начин да не си го прекарала добре. Конър сигурно е бил абсолютно прекрасен и много романтичен. Сигурно те е завел да вечеряте в някой готин ресторант или нещо подобно.

— Ами… той всъщност ми предложи да се преместим да живеем заедно — смутолевям с неудобство.

— Наистина ли?!? — възкликва Кейти хем радостно, хем леко завистливо. — Боже, Ема, вие с него сте идеалната двойка! Като ви гледам, започвам да се изпълвам с надежда, че подобно нещо наистина е възможно. При вас изглежда някак толкова лесно и осъществимо!

Усещам тръпка на удоволствие. Аз и Конър. Идеалната двойка. Пример за подражание на други хора.

— Не е чак толкова лесно — отговарям със скромна усмивка. — Искам да кажа… и ние се караме понякога, като всички останали двойки.

— Така ли? — поглежда ме Кейти изненадано. — Никога не съм ви виждала да се карате.

— Разбира се, че се караме.

Опитвам се да си спомня кога двамата с Конър сме се карали за последен път. Естествено, че и ние се караме. Дори честичко. Това си е нормално и дори здравословно. С всички двойки е така. Кога сме се карали за последно… кога изобщо сме се карали…

Хайде де, Ема, мисли… мисли… Няма начин поне веднъж да не сме се скарали. Така де, нали сме идеалната двойка!

Да! Сетих се! Онзи път, когато се разхождахме край реката и аз настоявах, че белите птици в нея са патици, а Конър твърдеше, че са лебеди. Точно така! Съвършено нормална двойка сме!

Знаех си аз!


С Кейти вече сме стигнали до сградата на „Пантера Корпорейшън“. Поемаме нагоре по стъпалата към входа — светли каменни плочи, върху всяка от които е гравирана политнала в скок пантера. Изведнъж ме обзема лека нервност. Пол ще иска да дам пълен отчет как е минала срещата с „Глен Петрол“.

Въпросът е какво да му кажа?

О, естествено, че ще бъда напълно откровена и искрена. Без обаче да му казвам чистата истина, ами…

— Ей, я виж! — прекъсва размислите ми гласът на Кейти. Проследявам погледа й. През остъклената входна врата виждам във фоайето някаква тълпа. Това не е нормално. Какво става?

Боже мили, да не би да има пожар или нещо подобно?

Двете с Кейти се споглеждаме озадачено, докато отваряме тежките крила на остъклената врата. Вътре цари пълен хаос. Хора тичат насам-натам. Един полира месинговия парапет на стълбището, друг лъска листата на изкуствените растения. Сирил, главният офис мениджър, бута хората към асансьорите.

— Разотивайте се по офисите си, моля! Не искаме никой да се мотае около рецепцията! Досега всички вече трябваше да сте на бюрата си! — подвиква той. Изглежда тотално стресиран. — Няма какво да зяпате тук! Отивайте на бюрата си!

— Какво става? — питам Дейв, охранителя, който — както винаги — стои небрежно облегнат на стената, с чаша чай в ръка.

Той отпива от чая, преглъща бавно, ухилва ни се и отговаря:

— Чакаме Джак Харпър.

— Каквооо? — възкликваме двете хорово и го зяпваме изумено.

— Днес ли? — питам аз.

— Сериозно? — опулва се Кейти.

В света на „Пантера Корпорейшън“ то е все едно да кажеш, че идва папата. Или Дядо Коледа. Джак Харпър е един от двамата основатели на корпорацията. И създателят на „Кола Пантера“. Знам го, защото милиони пъти съм набирала на компютъра разни рекламни материали, в които се говореше за него: „През 1987 г. младите и динамични бизнес партньори Джак Харпър и Пийт Лейдлър купуват западащата компания за безалкохолни напитки «Зут», измислят нова и привлекателна опаковка за тяхната «Зутакола», лансират я на пазара като «Кола Пантера» под хитовия слоуган «Не спирай» и така влизат в историята на маркетинга.“

Е, нищо чудно, че Сирил е пощурял.

— Ще пристигне след около пет минути — отбелязва Дейв, като си поглежда часовника. — Горе-долу.

— Но… как така? — пита Кейти. — Искам да кажа… защо така изневиделица?

Очите на Дейв блестят от удоволствие. Той очевидно цялата сутрин съобщава на хората грандиозната новина и искрено се кефи на изненадата им.

— Изглежда, иска да види как вървят нещата тук, в английския клон на корпорацията — свива рамене Дейв.

— Мислех си, че вече се е оттеглил от активния бизнес — подхвърля Джейн от счетоводството, която е влязла току-що и ни слуша със зяпнала уста, изненадана от новината. — Нали се чу, че след смъртта на Пийт Лейдлър той бил потресен от мъка и се оттеглил в усамотение, В имението си или нещо подобно.

— Това беше преди три години — отбелязва Кейти. — Може би вече се чувства по-добре.

— По-вероятно е решил да ни продаде — процежда Джейн мрачно.

— Че защо ще ни продава? — недоумява Кейти.

— Човек никога не знае — дълбокомислено заявява Джейн.

— Според мен… — започва Дейв и ние всички обръщаме любопитно очи към него — той иска да види дали всичко тук е лъснато до блясък.

Дейв кимва многозначително към Сирил, който наблюдава съсредоточено почистването на листата на изкуствените растения.

— Внимателно със стеблата! — точно в този момент извиква Сирил разтревожено и ние избухваме в хоров кикот. Това привлича вниманието му към нас и той ни подвиква трескаво: — Каквс правите още тук?

— Изчезваме — отвръща Кейти успокоително. Отправяме се вкупом към стълбите. Никога не използвам асансьор, защото така си спестявам ходенето на фитнес. Пък и офисите на отдела по маркетинг са на първия етаж. Току-що сме започнали да се качваме, когато Джейн изписква:

— Вижте, вижте! О, Боже! Идва!

Дълга лимузина спира на улицата пред остъклените врати на сградата.

Винаги съм се чудила защо лимузините изглеждат толкова лъскави, сякащ металът, от който са направени, е съвършено различен от този на нормалните коли.

Като че по команда вратите на асансьора в другия край на фоайето се отварят и отвътре делово изприпква Греъм Хилингдън, нашият главен изпълнителен директор, следван от директора по мениджмънт и още поне шестима други шефове, всичките облечени в безупречни тъмни костюми.

— Достатъчно! — изсъсква Сирил към хората, лъскащи едно-друго из фоайето. — Изчезвайте! Веднага!

Кейти, Джейн и аз се притаяваме в основата на стълбището; побутваме се и се кикотим като хлапета. Вратата на лимузината се отваря тържествено. Миг по-късно отвътре се появява русокос мъж в морскосиньо пардесю, с черни очила и много луксозно дипломатическо куфарче.

Уаууу! Изглежда страхотно! Като… като банкнота от един милион долара!

Греъм Хилингдън и останалите шефове го чакат отвън пред входа, подредени в шпалир на стъпалата. Един след друг се ръкуват с него, после припряно го въвеждат вътре, където го пресреща Сирил.

— Добре дошли в „Пантера Корпорейшън, Великобритания“ — поздравява го той важно и тържествено. — Надявам се, че сте пътували добре.

— Да, благодаря — отговаря мъжът с отчетлив американски акцент.

— Както ще се убедите, за нас тук това е един нормален работен ден…

— Ей, вижте! — прошепва ни Кейти. — Кени е запецнал отвън на входа.

Кени Дейви, един от нашите дизайнери, с вечните си дънки и бейзболни обувки, стои нерешително на стъпалата пред входа и явно се чуди дали да влезе или не. Протяга длан да бутне остъкленото крило на вратата, но веднага я дръпва и отстъпва крачка назад, после отново приближава и неуверено наднича навътре.

— Влизай! — казва Сирил, като му отваря вратата с донякъде дивашка усмивка. — Един от нашите дизайнери, Кени Дейви — представя го той набързо на Джак Харпър, а после отново се обръща към сащисания ни колега: — Трябваше да си тук още преди десет минути, Кени. Както и да е, няма значение!

Сирил припряно побутва озадачения Кени към асансьора, после поглежда към стълбите, забелязва ни и с гневни мимики ни дава знак да се махаме.

— Хайде — казва Кейти, — по-добре да изчезваме.

И трите се устремяваме нагоре по стълбите, като полагаме неимоверни усилия да не се кикотим.


Атмосферата в отдела по маркетинг е горе-долу като тази, която цареше в моята стая у дома, когато бях ученичка и с приятелките ми се готвехме за някое парти — трескаво ресане на коси, пръскане с парфюми, безсмислено преместване на разни неща насам-натам по бюрата, развълнувано клюкарстване. На минаване покрай остъкления офис на Нийл Грег, който отговаря за медийната ни стратегия, го мярвам да подрежда грижливо върху бюрото си своите награди за маркетингова ефективност, докато асистентката му Фиона припряно забърсва прахта от поставените в рамка снимки на Нийл, ръкуващ се с различни прочути личности.

Точно окачам палтото си на общата закачалка, когато Пол, шефът на маркетинговия отдел, ме придърпва встрани.

— Какво, по дяволите, е станало на срещата с „Глен Петрол“? — пита той мрачно. — Тази сутрин получих много странен имейл от Дъг Хамилтън. Заляла си го със сок, така ли?

Зяпвам го шокирана. Дъг Хамилтън е казал на Пол! Но нали обеща да не му казва!!

— Не беше нарочно — бързам да се оправдая. — Исках да демонстрирам достойнствата на „Пантера Прима“ и… без да искам разлях малко сок.

Пол ми отправя не особено дружелюбен поглед и отбелязва:

— Ясно. Явно сме те надденили с тази задача.

— Не, не сте! — настоявам припряно. — Всичко щеше да е чудесно, ако… искам да кажа… ако ми дадете втори шанс, ще се представя по-добре, обещавам.