Той можеше да се покрие и все пак трябваше да признае, че му харесва начинът, по който го гледаше. Както и наситеният цвят по страните ѝ.

И се зачуди как ли щеше да изглежда изтегната върху леглото му, с подивяло от невъздържаност лице, докато ѝ показваше защо точно трубадурите пишеха възхвали за любовта. Или поне за физическите удоволствия от нея.

– Била ли сте целувана някога, милейди?

Тя се намръщи на въпроса.

– Извинете?

Той се приближи към нея бавно. Целенасочено. Последното нещо, което искаше, беше да я накара да избяга от палатката му.

– Някога мъж притискал ли е устни към...

– Знам какво е целувка, милорд.

– И?

Тя отстъпи назад от него.

– Моите устни не са ваша грижа. Както и нищо друго лично.

– Тогава защо сте тук?

– Дойдох, за да започнем нашите уроци.

Той беше ужасен от това.

– В този час?

– Сега изглежда най-малко вероятно да ни обезпокоят.

– А има най-малка вероятност да се съглася да науча нещо в този час на деня, милейди. Сънят ми е трудно спечелен и е прекалено безценен, за да бъде прекъсван от пеене – нещо, което намирам за отвратително.

Роуина се поколеба заради пламъка, който долови в гласа му при тези думи.

– Трудно спечелен, как?

Той не отговори. Вместо това, се запъти към леглото си.

– Върнете се по пладне, Роуина, и ще бъда по-отзивчив.

– Но...

– Няма но, милейди. Изтощен съм и искам да спя.

Стана ѝ лошо от заповедния му тон, но какъв избор имаше?

Почувства детинска нужда да му тропне с крак. И все пак какво добро щеше да излезе от това?

Никакво. Въздишайки, тя остави лютнята си за момента, в който щеше да се върне да го обучава.

Докато се отправяше към изхода, отвън проехтя вик.

Лорд Страйдър беше на крака моментално, намъквайки панталоните си, когато хаосът навън се отприщи.

Роуина напусна палатката, а Страйдър беше на една крачка зад нея. Той държеше меча си в ръка, докато профучаваше покрай нея, бързайки към палатката, където всички други изглежда, се събираха.

Наполовина облечени и наполовина заспали, рицарите се препъваха покрай нея.

На върха на хълма мъжете се събираха около червено-синя палатка.

В момента, в който Страйдър се присъедини към мъжете, те се обърнаха към него.

– Ти! – изръмжа лорд Рупърт, по-възрастният брат на Сирил. – Ти си убил брат ми!

Роуина не беше сигурна кой от тях беше по-зашеметен от това обвинение.

– Всички чухме заплахите ти към него – озъби се Рупърт.

– Никого не съм убивал миналата нощ – отвърна Страйдър напрегнато и гневно.

– Лъжец!

– Видях го да напуска палатката на Сирил малко след утринната молитва – каза друг рицар. – Няма как да объркаш герба на Блекмор.

Преди тя да успее да мигне, Страйдър беше уловен от група рицари, докато Хенри си пробиваше път през тълпата.

Рупърт повтори обвиненията си пред Хенри.

– Какво ще кажеш, лорд Страйдър? – попита кралят.

– Невинен съм.

Един от по-младите братя на Сирил излезе от палатката, държейки окървавен медальон. Той го подаде на краля.

Хенри го заразглежда внимателно, преди да погледне обратно към Страйдър.

– Ти беше заедно със Сирил в Утремер, нали?

– Да, сир.

– И къде беше миналата нощ, след като напусна залата?

– В палатката си.

– Сам?

– Да.

– Виждате ли – развика се Рупърт. – Той няма алиби. Убил е брат ми и аз настоявам за правосъдие.

– Ще разследваме този проблем допълнително – стоически отвърна кралят. – Дотогава графът ще бъде задържан в замъка под кралска стража.

Челюстта на Страйдър се отпусна при думите на краля. Наистина дори Роуина беше зашеметена. Хенри щеше да арестува собствения си шампион без истинско доказателство?

Кралските стражи взеха меча на Страйдър и започнаха да връзват ръцете му зад гърба.

– Чакайте!

Всички погледи се извърнаха към Елеонор, която излезе напред извън тълпата. Кралицата прокара раздразнен поглед от съпруга си към Роуина и най-накрая се спря на Страйдър.

– Лорд Страйдър има алиби.

Роуина никога не беше виждала по-намръщени или лукави погледи в живота си, докато всички оглеждаха тълпата.

– Моля? – попита Хенри, гласът му беше уморен, докато гледаше към кралицата си. – Кажете ни, че той не е бил с вас.

Погледът на Елеонор стана комичен.

– Не, милорд. Мъжът беше с Роуина миналата нощ по ваша кралска заповед.

Очите на Роуина се разшириха, когато се озова във фокуса на всички. Беше на върха на езика ѝ да отрече, но никой не можеше да нарече кралицата на Англия лъжкиня и да задържи езика си за дълго.

– Не е ли вярно това, лорд Страйдър? – попита Елеонор.

Страйдър отвори уста, после стрелна с поглед Роуина.

– Говорете, милорд – нареди кралицата. – Знаем, че искате да защитите репутацията на дамата, но по-добре тя да бъде компрометирана, отколкото да ви обесят.

– Страйдър с Кучката от Съсекс? – каза някой от тълпата. – Не го вярвам.

Смях се понесе сред хората. Роуина незабавно почувства лицето ѝ да пламва.

Държейки главата си високо, тя срещна очите на Страйдър и намери странен, почти извинителен поглед там.

– И какво са правили, Ваша милост? – попита Рупърт. – Не искам да противореча на вашата кралска личност, но намирам трудно за вярване, че са романтично замесени.

– И те не са – обясни Елеонор бързо. – Дамата учеше негова светлост да свири на лютня.

Прозвуча още повече смях.

Роуина започна да се паникьосва. Какво си мислеше кралицата?

Хенри ги погледна скептично.

– Графът на Блекмор прекарва вечерите си, като практикува музика с дамата?

– Не е ли така, Роуина? – попита Елеонор.

Всичко, което можеше да направи, бе да кимне покорно.

– Това е шега, която ви е казала момичето, кралице моя – заяви Рупърт. – Всички тук знаят, че графът презира музиката.

– Лъжа? – Елеонор повдигна вежда по кралски осъдително. – Лейди Роуина, къде е лютнята ви?

– В палатката на граф Блекмор – честно отговори тя.

Кралицата изпрати оръженосец да я донесе.

Когато момъкът се върна, стражата освободи Страйдър.

– Покажете им какво сте научили, милорд – спокойно каза кралицата.

Погледът на Страйдър беше прикован към нейния.

Роуина сдържа дъха си. Знаеше ли мъжът как да държи лютня? Това беше ужасен риск, който кралицата поемаше с живота на всички им.

Погледът на Страйдър омекна съвсем малко преди да вземе лютнята в ръцете си. Учудена, тя наблюдаваше как дланите му заеха правилната позиция и я подхванаха неумело, докато свиреше основния тон.

Възцари се тишина.

Мъжът знаеше как да свири…

Умът на Роуина се замая от това знание.

Хенри въздъхна и кимна.

– Добре тогава, изглежда, графът все пак има алиби.

– Не! – възрази рицарят, който го беше обвинил по-рано. – Видях го.

– Може би сте видели някой друг – прекъсна го Елеонор. – Някой, който поддържа графа.

Мъжът се намръщи, но погледът му показваше, че е сигурен, че е видял Страйдър.

Хенри взе лютнята от Блекмор. Погледът му беше малко подозрителен, докато подаваше лютнята на Роуина, която сега беше дори по-ужасена от насилствения брак.

– Успокой се, дете – каза Хенри. – Двамата имате месец на разположение, както обещахме. Молим се да го използвате добре.

Когато изрече думите, кралят се обърна и ги изостави.

Тълпата бавно се разотиде. Рупърт не се помръдна. Той пронизваше и двама им с поглед.

По лицето на Страйдър можеше да се каже колко разстроен е от всичко това. Без да обели дума, той се отправи към палатката си.

Роуина го последва.

– Лорд Страйдър?

– Оставете ме на мира – изръмжа ѝ без колебание.

Тя се забърза, за да го хване и да го дръпне, за да спре.

– Милорд, моля...

Погледът му се заби в нейния.

– Какво искате от мен сега?

– Кой ви е научил да свирите?

– Какво значение има?

Роуина не знаеше, но беше отчаяна да разбере отговора.

– Защо презирате толкова музиката?

– Поради същата причина, поради която вие презирате рицарите, милейди. Музиката струваше живота на единствената личност, която ми беше най-скъпа на този свят и след нейната смърт, мразя не само нея, но и всеки на когото му харесва.

6 Bella Luna – красивата луна (ит.ез.) – Б.пр.


Глава 5

Роуина не можеше да помръдне, докато наблюдаваше графа да се връща в палатката си.

– Дай му малко спокойствие, Роуина.

Тя спря при умоляващия поглед в очите на Кит.

– Ти си чул?

Той кимна.

– Трябва да е обичал дамата си силно.

– Да, така е. Все още носи пръстена на майка ни навсякъде, където отиде.

– Вашата майка?

Той кимна.

– Беше убита от бащата на Страйдър, когато научил за моето извънбрачно раждане. Казват, че яростта му била такава, че никой не посмял да го приближи... никой с изключение на сина му. В гнева си, баща му го обвинил, че също е извънбрачен. Той се затичал към момчето и разцепил главата на Страйдър – Кит отбеляза място на врата си, където тя знаеше, че Страйдър има няколко белега. – Докато Страйдър лежал на пода в залата, баща му убил майка ни пред очите му.

– После баща му отнел собствения си живот – въздъхна тя.

– Така се говори.

Имаше странна нотка в гласа му.

– Но? – подтикна го тя.

Кит отказа да каже нещо повече.

– Майка ни беше също като теб. Не обичаше нищо повече от това да свири на лютнята си и да пее. Баща ми беше един от менестрелите, родени като благородници, който пристигнал в нейната зала, когато бащата на Страйдър бил надалеч. Наистина не помня много майка си, бях само на пет, когато тя почина. Но ми беше казано, че ме е родила в дома на сестра си и ме е изпратила на баща ми, така че съпругът ѝ никога да не научи за моето съществуване.

– Тя и Страйдър дойдоха веднъж да те видят, когато живееше у нас.

Роуина неясно си спомни случката. Беше единственият път, когато някой изобщо беше посещавал Кит.

– Да. Тя правеше това, което се осмеляваше. За нещастие, подобно посещение до дома на баща ми ѝ причини смъртта. Бащата на Страйдър се прибрал по-рано от пътуване, за да намери, че ги няма. Когато се върнали, един от слугите ѝ я предал.

Роуина съчувстваше дълбоко на приятеля си.

– О, Кит, толкова съжалявам.

Той преглътна, очите му бяха тъжни.

– Аз не съм този, който се нуждае от съчувствието ти, Роуина. Аз скърбя за нея, защото тя беше моя майка, но я познавах много малко. Страйдър беше онзи, който бе опустошен. Той я обожаваше.

Роуина превъзмогна сълзите при мисълта за болката, която рицарят навярно изпитваше.

– Животът на брат ми е бил суров и все пак той е благороден. Не познавам никой, който да е преживял колкото него и да е останал толкова почтен.

– Да. Той можеше да изкара двете ни с Елеонор лъжкини.

Той кимна.

– Но относно Сирил? – попита тя. – Мислиш ли, че лорд Страйдър...

– Не. Знам по-добре. Ако Страйдър го искаше мъртъв, щеше да се изправи срещу него на бойното поле. Измамата не е в природата на брат ми.

Тя мислеше същото.

– Защо лорд Обри ще лъже?

– Може би не лъже. Всеки може да облече мантия. В тъмното, мисля, че всеки би изглеждал също толкова виновен.

Роуина прехапа устни при тази мисъл. Да, но кой искаше да натопи Страйдър?

Тя се извини и се отправи обратно към тълпата, която продължаваше да се събира около палатката на Сирил.

– Все още твърдя, че графът го е направил – каза един от бароните на малката тълпа извън палатката.

– Защо ще се промъква и ще му прерязва гърлото, докато спи? През всичките години, през които познавам Страйдър, не знам да е правил нещо подобно.

Друг барон изсумтя.

– Лудостта беше обзела баща му. Вероятно е обзела също и него.

Роуина пренебрегна мъжете, които продължаваха да спорят за и против Страйдър. В действителност тя изпитваше тъга за Сирил... повече, отколкото си мислеше, че е възможно. Дори той не заслужаваше смърт като тази.

Сърцето ѝ натежа, тя се отправи към замъка, когато забеляза нещо. Малко парче пергамент стърчеше изпод платнището на Сирил.

Докато мъжете продължаваха да спекулират, тя се наведе и го освободи. В момента, в който го отвори, сърцето ѝ спря.

Беше написано на арабски.

Не всички се прибрахме у дома.

Не всички оцеляхме.

Смърт на Братството. Нека всички вие горите в огньовете на Луцифер в най-дълбоката яма.

Накрая, отпечатан с кръв, беше символ, който беше видяла точно тази сутрин, когато Страйдър стоеше гол пред нея...