Страйдър отмиваше съня от лицето си, когато чу някой да влиза в палатката му, без да се представи.

Той се завъртя, за да хване нарушителя само за да види как тя се отдръпва набързо настрани, извън обсега.

– Това съм просто аз – каза мек, женствен глас.

Страйдър изръмжа ниско.

– Не мога ли да се освободя от теб тази сутрин? – измърмори той, докато се обръщаше с лице към Роуина.

Макар че, ако беше честен, чувстваше частица от растящо уважение към дамата, която току-що го беше надхитрила.

Тя се изпъна с високомерен поглед към него. Вместо да направи една от прочутите си забележки, намали разстоянието между тях и взе дясната му ръка в своите.

Малка тръпка хлад се прокрадна по гръбнака му от начина, по който тя погали дамгата върху задната част на ръката му. Както винаги, видът на този знак накара стомахът му да се присвие, а гневът му да избухне.

– От какво е това? – спокойно попита тя.

– Това е нищо – отвърна той, опитвайки се да издърпа ръката си.

Тя не я освободи.

– Защо те ядосва толкова?

– Роуина...

Тя не прие предупреждението. Пръстите ѝ погалиха набъбналата кожа, където сарацините бяха обгорили знака си, състоящ се от ятаган и луна върху плътта му. Той беше едва на петнадесет, когато го бяха дамгосали. Дори след всички тези години, можеше да си спомни болката от раната. Позора.

– Това част от Братството на меча ли е?

Той се напрегна при въпроса ѝ.

– Какво знаеш за Братството?

– Пътувам с менестрели, милорд. Има слухове за група от мъже, които някога били политически затворници в Светите земи. Мъже, които спасявали други и ги прибирали у дома. Благородни и скромни мъже, които все още се бият, за да приберат повече у дома и да ги видят в безопасност и в прегръдките на семействата им.

Болка терзаеше Страйдър, но гневът му я засенчваше. Никой не би трябвало да знае за тях.

– Къде си чула това?

– Казах ти, има много песни за тези истории. Разказите започнаха преди две години и никой не е сигурен кой даде началото им. Думите и музиката се появиха анонимно на различни турнири, на които се събирахме, възхвалявайки добродетелите и смелостта на членовете на Братството – тя присви очи към него, сякаш можеше да прочете ума му. – Ти си един от тях, нали?

Страйдър криеше истината толкова отдавна, че не можеше да се принуди да признае пред нея.

– Освободи ме.

За негово съжаление, тя го направи.

– Те пътуват през нощта на крилата на небесни жребци, носейки надежда и нова вяра на онези, които са останали. Макар да са свободни, никога не са забравили миналото си и прекарват живота си, опитвайки се да донесат мир на останалите.

Той се намръщи на думите ѝ.

– Какво е това, което цитираш?

– Една от песните, написани за Братството – тя подаде бележката на Страйдър. – Това беше на земята, точно до палатката на Сирил. Намирам трудно за вярване, че той е бил член на братството, но ти...

Страйдър се вторачи в хартията. Не можеше да прочете нищо от това, но можеше да види кървавия символ. Беше същият като този на ръката му.

– Какво пише тук?

– Не можеш ли да четеш на арабски?

– Не мога да чета нищо, Роуина.

Той очакваше да види порицание от нея заради „неграмотния” си статут. Вместо това, тя едва кимна и му прочете бележката.

Погледът на Страйдър потъмня.

– Сигурна ли си, че това е дошло от неговата палатка?

– Да. Изглеждаше сякаш е било издухано от мястото, където е било поставено. – Челото ѝ се набръчка. – Какво има предвид човекът с това, че не всички са оцелели или прибрали у дома?

Страйдър стоеше там, а душата му крещеше заради писмото и какво означаваше то. Можеше ли някой от тях да бе убил Сирил, или някой сарацин си играеше безразсъдно с тях?

Нямаше смисъл. Не, бяха проверили, че никой не остана след тях в нощта, когато бяха избягали.

Никой.

Не беше в природата му да вярва на някой и все пак се усети, че се доверява на Роуина.

– Това беше клетва, която всички дадохме, докато бяхме затворници, че всички ще оцелеем и ще се приберем у дома.

– Кой е бил оставен?

– Никой от нашия лагер. Уверихме се в това. В нощта, в която избягахме, изпратихме групи да освободят другите, докато аз и Кристиан извеждахме най-младите навън – той поклати глава. – Не може да е един от нас. Някой сарацин си играе с разсъдъка ни. Това трябва да е.

– Защо?

– За да ни накажат, че напуснахме и помогнахме на другите да избягат. Без съмнение са ни преследвали през цялото това време с единствената цел да ни избият един по един.

– Но защо убиха Сирил? – попита тя, докато сгъваше бележката. – Не ми направи впечатление на някой, който би помогнал на друг освен на себе си.

Това беше истина. Сирил се беше отказал от каузата им веднага след като се освободиха и се бяха прибрали у дома, дори лесно беше забравил това, през което бяха преминали, както и обещанията, които бяха дали един пред друг.

– Не знам.

Лицето ѝ светна, сякаш беше получила Богоявление.

– Освен ако не е било, за да те натопят. Може би през цялото време ти си бил целта. Защо иначе ще носи твое наметало?

– Това е много добър въпрос.

Това можеше да обясни защо бяха направени толкова много покушения върху живота му. Той и мъжете му търсеха някой, който негодува срещу приятелството му с кралското семейство. Може би врагът му нямаше нищо общо с Хенри, а по-скоро миналото му се връщаше, за да предяви претенции към него.

Страйдър взе бележката от нея и я постави на бюрото си.

– Моля те, не споменавай за това на никого.

– Имате намерение да пазите в тайна Братството?

– Да. Никой няма нужда да знае кой измежду нас е бил там и какво сме били принудени да правим, за да оцелеем. Всички се борихме силно, за да върнем живота и достойнството, които ни бяха отнети.

Тя наведе глава към него, сякаш разбираше точно какво има предвид той.

– Ще пазя тайната ти, Страйдър. Винаги.

Тя се запъти към вратата.

– Роуина?

Тя се спря при звука от гласа му.

– В бъдеще, най-доброто време, в което да ме посещавате за уроци, е след като вечеряме.

Тя кимна и му отправи малка, почти крехка усмивка, която предизвика безпорядък във вътрешностите… и слабините му.

– Тогава ще се видим тази нощ, милорд. Ще се моля да не срещате повече неприятности дотогава.

Единият ъгъл на устата му се изкриви с огорчение.

– Ще видим какво ще ни донесе денят, нали?

Роуина кимна в знак на съгласие. Наистина щяха да видят.

Събирайки полите си, тя се измъкна от палатката му покрай четиримата рицари, които пътуваха със Страйдър. Малката група мъже спря извън палатката и я проследиха с поглед, докато се отправяше към стаите си в замъка.

Не ѝ отне много време да се завърне в покоите си в хладната безопасност на варосаните стени на главната кула.

Последното, което очакваше, бе да намери жените си събрани заедно в дневната ѝ стая. Мълвата за смъртта на Сирил и възможното участие на Страйдър в нея вече ги беше застигнала.

– Какво трябва да правим? – попита Бриджит, когато придворните дами на Роуина се скупчиха в средата на стаята като ято птици. Бриджит беше ниска жена, която притежаваше смолисто-черна коса и дребна, гъвкава фигура. – Ако лорд Страйдър е виновен…

– Никога няма да се омъжа – изстена Мариан. Едва година по-голяма от Роуина, Мариан имаше светлоруса коса и сочно, закръглено тяло, което вкарваше дамата в много компрометиращи ситуации, когато се приближеше някой привлекателен мъж. – Всички ще бъдем върнати обратно в Съсекс!

– Не – каза Джоан със също толкова разстроен глас. – Не мога да чакам друго мамино синче да дойде и да ми рецитира оди за бедрата и шията ми, сякаш не съм нищо повече от сочна кокошчица.

Бриджит я потупа утешително по гърба.

– Не се страхувай, Джоан. Няма да се върнем в Съсекс, а лорд Страйдър няма да умре. Ние ще намерим този, който е отговорен и сами ще го задържим.

– Какво става? – попита Роуина.

Придворните ѝ дами незабавно се разделиха. Те се огледаха, сякаш бяха виновни за някакво престъпление.

– Да става какво, милейди? – попита Джоан, преструвайки се на невинна.

Роуина погледна всяка една.

– Какво планирате?

– Ще намерим убиеца на Сирил – обяви гордо Бриджит.

– Ще трябва да бъдем хитри – напевно каза Мариан. – Ще отрупваме мъжете с... напитки и хитрините си. Но мисля, че сме готови за предизвикателството.

Останалите кимнаха с охотно съгласие.

Роуина направи всичко възможно да не завърти очи, докато видения как компаньонките ѝ изпадат в беда, проблясваха в ума ѝ. Не беше за чудене, че чичо ѝ ги държеше в усамотение в Съсекс. Всяка от тях, макар че беше състрадателна, бе готова да прелъсти всеки мъж, който минеше покрай нея.

– Ще направите всичко това заради лорд Страйдър?

Мариан кимна.

– Ами, да. Трябва да бъде доказано, че е невинен.

– И защо така? – попита Роуина.

– За да може да се омъжиш за него – просто отвърна Джоан.

Роуина наклони глава при това.

– Мислех, че ти искаш да се омъжиш за него.

– Ами, да, искам или исках, но сега, след като кралят те е избрал за негова невеста, ние сме...

Бриджит прекъсна думите ѝ, като я удари с лакът отстрани.

– Оу! – извика Джоан.

Роуина скръсти ръце пред гърдите си, докато я обземаше лошо чувство.

– Вие какво?

– Можеш да ѝ кажеш – проговори Елизабет от дясната страна на Джоан. – Не е като тя да не се досети сама.

Мариан въздъхна.

– Добре, ние си говорихме. Ти и чичо ти ни държахте в уединение в Съсекс и твоите приятели менестрели ни посещаваха, но откакто сме тук, вниманието ни е привлечено от факта, че могат да се намерят доста хубави мъже.

– Да – съгласи се Бриджит. – Виждала ли си Стефан от Нотингам? По-хубав мъж никога не бях поглеждала.

– Той е дивак – каза Роуина, спомняйки си начина, по който мъжът се беше оригнал по време на вечерята предишната нощ.

Беше треснал бокала си върху масата и беше поръчал още вино, което бе изпи по-бързо, отколкото тя беше успяла да мигне. И това беше последвано от още едно оригване.

– Той е мъж – рязко го защити Мариан. – Без да се обиждаш, милейди, но ни дойде до тук – тя задържа ръката си до брадичката, – от всички онези хленчещи момченца, които посещават Съсекс. Уморени сме от това да пеят оди за очите и жизнеността ни, докато женствеността ни се съсухря. Искаме истински мъж.

– Да! – съгласиха се те едновременно.

Бриджит потупа Роуина нежно по ръката.

– Разбираме и уважаваме факта, че не си склонна на мъжествен тип, милейди. Но останалите от нас предпочитат някой, който може да ни повдигне и да не се оплаква от това. Лорд Страйдър има много рицари в обкръжението си.

Джоан кимна.

– Рицари от добри семейства.

– Рицари със силни мускули – добави Мариан.

– Да – продължи Бриджит. – И според нашия начин на мислене, ако ти се омъжиш за лорд Страйдър, ние ще можем да направим собствения си избор сред тях.

Роуина беше втрещена.

– Не мога да повярвам на това. Ще ме жертвате пред Страйдър, за да можете...

– Това не е жертва – възрази Джоан, прекъсвайки я. – Лорд Страйдър е уловът в целия християнски свят. Трябва да си поласкана.

Ако чуеше това още веднъж...

Роуина потърси спокойствие от жените си, но без значение къде се опитваше да отиде, те упорито я следваха, всяка разказвайки ѝ за плана, който целеше да я видят свързана със Страйдър завинаги.

Това се превръщаше в най-самотния ден в живота ѝ.

Страйдър се спря в шатрата си, когато мъжете му се присъединиха към него.

Уил беше висок колкото него и имаше същата черна коса, дълга до раменете. Изражението му обикновено беше злобно начумерено, но днес лицето му беше дори по-каменно от обикновено.

Пет сантиметра по-нисък, Свен стоеше от дясната страна на Уил. Свен беше любимецът на дамите в малката им група. Пакостлив чаровник, рядко можеше да бъде намерен без жена около себе си. Косата му беше тъмнокафява и падаше малко под раменете и имаше модерна козя брадичка. Очите му бяха пронизващо сини.

Мъжът обичаше да играе хазарт еднакво и с живота, и с парите си.

От дясната страна на Свен беше Рейвън, който беше тъмен като името си7. Едва на двадесет и една той все още растеше, но нямаше съмнение, че щеше да заякне през следващите години. Винаги беше като по-малък брат за Страйдър, който беше осиновил момчето, докато бяха затворници в Утремер.

Зад тримата беше Вал, който беше с глава и нещо по-висок от всички им. Наречен на името на Св.Валентин, мъжът не намираше нищо забавно в името си и още по-малко в прекомерната си височина. Но иначе без съмнение имаше най-добрата природа от повечето от тях и обикновено можеше да бъде видян да се смее над най-странните неща.