– Шшш – каза Кит, хвана я за ръка и я поведе да седне на пейката близо до кладенеца. – Успокой се.

Завинаги щеше да е благодарна за вниманието на приятеля си, докато сърцето ѝ продължаваше да препуска, а крайниците ѝ да треперят нервно. Това беше най-ужасният момент в живота ѝ.

– Благодаря ти, Кит.

Той отиде да ѝ донесе хладна вода от кладенеца, докато тя наблюдаваше мястото, където другите двама мъже бяха изчезнали.

– Пий бавно – предупреди я той, подавайки ѝ водата.

Отново тя му благодари.

– И така, какво видя? – попита Кит, след като тя успокои дъха си.

Тя стискаше металната купичка, която той ѝ беше дал.

– Беше мъж, облечен в черна арабска роба. Той имаше очи на демон и се движеше като светкавица. Още не съм сигурна, че беше напълно човек.

Очите на Кит показваха, че беше също толкова притеснен за това, колкото и тя.

– Той трябва да е този, който е убил Сирил – прошепна тя. – Но къде може да се скрие подобен мъж?

– Хора като него са винаги там, където най-малко очакваш.

Може би това беше истина...

Тя погледна покрай рамото на Кит и видя Страйдър и приятеля му да се връщат.

Рицарят я доближи със суров вид.

– Не видяхме никой там.

Роуина не хареса как прозвуча това.

– Трябва да е избягал, когато ме видя.

Монахът кимна.

– Мисля, че е най-добре да напусна и...

– Не, Кристиан – възрази Страйдър. – Той е тук, за да убие членовете на Братството. Последното нещо, което искам, е да пътуваш сам.

Кристиан се подсмихна.

– Нужно е нещо повече от обикновен асасин8, за да ме убие и ти добре го знаеш.

– Това е риск, който няма да поема – категорично заяви Страйдър. – Опитай се да напуснеш и ще те прострелям със стрела в крака.

Кристиан изглеждаше обиден.

– Няма да посмееш.

– Пробвай ме.

Погледът, който си размениха, показа, че Кристиан все пак не се съмнява наистина в Страйдър.

– Сега – каза рицарят и се обърна към нея. – Кажи ни за този мъж, който си видяла. Как изглеждаше?

– Беше облечен изцяло в черно и видях малко от фигурата му. Беше прекалено добре обвит в роба.

– Той видя ли те? – попита Кристиан.

– Да.

Тримата мъже изругаха.

Роуина преглътна нервно, когато осъзна защо.

– Той ще се върне за мен, нали?

– Най-вероятно – каза Кристиан.

Страйдър бутна приятеля си.

– Не я разстройвай допълнително.

– Искаш да излъжа ли?

– Да – Страйдър се обърна към нея. – Един от нас ще трябва да те охранява.

Тя местеше погледа си между Страйдър, Кит и Кристиан. Кит, макар да беше хубав и висок, не беше умел с меч. Нито пък монахът.

А що се отнася до лорд Страйдър...

– Мога да наема някой да ме пази.

– Никога не се доверявай на наемник – заяви той. – Ако ти служат за дадена цена, на драго сърце ще служат на друг за по-висока.

– Нека да помислим – сопна се Кит, докато гледаше Роуина. – Защо си без придружител?

– Аз съм на земята на замъка – сопна му се тя на свой ред. – Не би трябвало да има някаква опасност зад стените.

Кит поклати глава, сякаш беше възмутен.

– Чичо ти ти дава прекалено много свобода.

Роуина настръхна от тона му. Никога преди приятелят ѝ не ѝ беше говорил по този начин.

Дори Страйдър изглеждаше изненадан.

– Каквото е станало, е станало – каза той. – Единственото ни притеснение сега е да сме сигурни, че свидетелят ни ще остане жив, за да ни помогне да хванем нашия убиец.

– Много добре – каза Кристиан. – Ти я пази, а аз ще уведомя мъжете ти какво се е случило. Ще организираме претърсване за сарацина. Не може да е много далеч. По-скоро си мисля, че може да се крие сред нас.

– Как така? – попита Кит. – На сарацините им е забранено да обличат наши дрехи.

Страйдър погледна свирепо брат си.

– Откъде знаеш това?

– Всеки го знае – отговори Кит след кратка пауза.

– Ще претърсим областта – каза Кристиан. – Ако някъде има лагер, ще го намерим.

Страйдър изглеждаше скептичен.

– Те изчезват в пустинята с нищо повече от нож, за да се хранят и защитават, и ти мислиш, че ще откриеш асасин сред дърветата?

Кристиан изглеждаше самодоволен.

– Ако е там, ще го намеря.

– Не се бави много.

Монахът наведе глава и си тръгна.

Кит изглеждаше толкова притеснен, колкото се чувстваше Роуина. Той се извини и я остави насаме със Страйдър – мъж, когото трябваше да мрази, и все пак към него се беше затичала, когато се беше почувствала заплашена. Колко странно.

– Това, което става тук, е зло – тихо каза Роуина. – Надявам се, че ще намерим този убиец.

– Повярвайте ми, милейди, ще го намерим.

Той ѝ предложи ръката си.

– Ще ви отведа обратно в замъка. Трябва да сте сигурна, че през цялото време сте заобиколена с хора.

– Значи няма да ме охранявате?

– Да, ще го направя. Но нещо ми казва, че може да се опиташ да избягаш от наблюдателното ми око.

– А нещо ми подсказва, че това ще бъде много трудна задача.

Той се усмихна почтително на забележката ѝ. Велики боже, мъжът беше повече от прекрасен, когато суровите му черти се смекчаха от усмивка.

Роуина внезапно се почувства женствена около него по начин, по който никога не е била преди. Сякаш жената в нея беше толкова привлечена от мъжа в него, че тя беше по-наясно за себе си и нуждите си от когато и да било преди това.

Но най-притеснителното нещо от всичко беше колко много желаеше да узнае каква ще бъде целувката на Страйдър. Каква щеше да е на вкус.

Роуина!

Беше шокирана. И ужасена. Тя не беше като приятелките си, винаги да се обръща след красиво лице и все пак, докато крачеха в мълчание, тя се улови, че е необичайно любопитна относно всяка страна на Страйдър.

– Казват, че нямаш желание за деца – улови се, че пита тя. – Истина ли е?

Той кимна.

– Защо? Бих си помислила, че мъж с твоята позиция е загрижен за земите си.

– Има неща в този живот, които са по-важни от земите.

Тя беше съгласна, но се питаше кое е по-ценно за него.

– Например?

– Братството. Обетите. Земите ми са важни за мен единствено защото ми позволяват да вложа парите си в нещо добро. Когато умра, ще съм мъртъв. Последното нещо, което искам, е да оставя след себе си някой, който да тъгува за смъртта ми. Не искам да изоставя деца, които да ридаят на гроба ми.

Тя спря, докато той изричаше тези спокойни думи. Но не на тях реагира. А на звука на гласа му. Разкриващ мъка.

– Не всички деца са изоставени, милорд. Някои са достатъчно щастливи да имат родителите си за дълго време.

Очите му бяха така обладани от духове, че гърдите я заболяха заради него.

– Но прекалено много са. И след това са роби на тази земя, която е била на баща им. Пионки, които да бъдат използвани, и за какво? Дори ти не си нищо повече от вещ в очите на Хенри и чичо ти. Би ли искала дъщеря ти да бъде на твое място?

В този момент тя почувства близост към този непознат.

Той я разбираше.

И това я удивяваше най-много.

– Заради това ли се съгласи да пееш за мен?

Той кимна.

– Приемам обещанията си сериозно, Роуина. И едно от тях е, че искам да направя всичко по силите си да освободя тези, които са хванати в ситуация, която им вреди.

Никога не бе мислила, че обикновен рицар е способен на подобно състрадание и самоанализ.

– Вие сте мъж с изненадваща дълбочина, лорд Страйдър от Блекмор.

– Имате предвид за безчувствен рицар, нали?

Тя почувства лицето ѝ да пламва.

– Вашият оръженосец ви е казал и това ли?

– Вярвам, че точният му въпрос беше дали всички мъже трябва да изоставят здравия си разум, за да станат войници.

Тя се присви при това.

– Нямах предвид теб.

– Не?

– Ами, не те познавах тогава.

Той се засмя на признанието ѝ.

– Трябва да призная, че по-скоро ми харесва да ви виждам изчервена, милейди. Порозовелите ви бузи правят чудеса с очите ви.

– Да не би да ми правите комплимент, сър? – попита тя, изумена от тази негова игрива страна.

– И ако е така?

– Мисля, че ще бъда поласкана.

– Тогава ви правя комплимент.

Топлината я заля. Колко благородно и мило от страна на нейния ри...

Роуина преглътна, когато осъзна посоката на мислите си. Почти го считаше за свой рицар. Колко неприятно. Никога нямаше да претендира за подобен мъж. Такъв, който е известен с това, колко много мъже е убил.

Това беше неприлично и неуместно.

Нали така?

Прочиствайки гърло, тя се запъти към замъка.

– Да не планираш да ме следваш през остатъка от деня? – попита го, докато той крачеше до нея.

– Мисля, че е мъдро, докато не открием нещо повече за сарацина, когото си видяла.

– И ако ти кажа, че съм спокойна, ще ме оставиш ли на мира?

– Не, ще знам, че не казваш истината.

– Как така?

Погледът му беше дяволит и жарък.

– Ти умишлено се хвърли в ръцете ми, милейди. Само дяволско страшилище би те накарало да направиш нещо такова. Ужасът ти беше прекалено истински, за да е престорен.

– Но в замъка със сигурност...

– Сирил беше в средата на лагера на рицарите. Част от нас спят много леко и все пак някой се е промъкнал в палатката му, докато ние сме били наоколо. За да се изпълни това, се изискват много силни нерви и умения.

Зловещият тон в гласа му накара космите отзад на врата ѝ да настръхнат.

– Не ми казваш всичко, нали?

Очите му потъмняха.

– Ако е това, което подозираме, не. Не смея.

Побиха я тръпки.

Той спря, преди да продължи.

– Знам за рицар, когото наричат Ел Сахар.

Тя се намръщи, когато разпозна израза.

– Магьосника?

– Как така дама като вас знае арабски?

– Лекарят на чичо ми се кълне в техните лекарства. Прекарал е много от младостта си да ги изучава в Йерусалим, където е събрал много книги. След голяма доза принуда, го убедих да ме научи да чета някои от историите им.

Страйдър изглеждаше впечатлен.

– Ти си доста забележителна.

Тя се усмихна на комплимента му.

– Ще ми разкажеш ли за този мъж?

– Да. Беше способен буквално да изчезне в облак от дим. Бърз и смъртоносен, той се движеше сякаш е невидим и ни разказваше истории за това, как хората му обучават асасини.

– Не познавам тази дума.

– Това са мъже, обучени да убиват безшумно други. Те идват при теб през нощта или дори през деня, но винаги изненадващо. Назир... Ел Сахар – добави той, – казваше, че познава някой, който може да мине покрай хора из пазара и да ги наръга толкова бързо, че никой дори да не заподозре кой е убиецът.

Това със сигурност звучеше като мъжа, когото беше видяла в овощната градина.

– Значи нашият сарацин може да бъде навсякъде?

Той кимна.

– Искам да те предупредя да заключиш прозореца си тази нощ. Закачи звънче над ключалката просто за да си сигурна.

Роуина потрепери от мисълта.

– Има ли някакъв начин да ги спрем?

– Понякога можеш да се бориш с огъня само с огън, милейди. Единственият начин да ги спрем е да бъдем по-бързи от тях.

Колко мразеше да чува подобни неща. Не беше в природата ѝ да отговаря на насилието с още насилие. Нямаше ли мирно решение?

Роуина поведе Страйдър към дамската дневна на горния етаж, където много жени прекарваха мързеливо ранния следобед, клюкарствайки в столове, разположени из цялата стая.

При вида на лорд Страйдър, те незабавно се разпищяха и се втурнаха към тях.

Рицарят я избута обратно през вратата толкова бързо, че тя се препъна. Той затръшна вратата и я задържа, докато жените блъскаха и пищяха от другата страна.

– Лорд Страйдър!

– Бързо – каза той на Роуина, – вземи този кол от стената.

Тя изпълни молбата му.

– Постави го под дръжката. Бързо.

Роуина се поколеба.

– Те ще се в клопка вътре.

– Не за дълго. Ще изпратя оръженосеца ми да ги освободи. След като мен ме няма.

Тя му отправи подозрителен поглед, преди да се съгласи.

Веднага след като колът беше закрепен така, че вратата да не може да се отвори, той я освободи и пое дълбоко дъх.

Но не за дълго.

Друга група от жени се зададе от отсрещния край на залата без съмнение, за да се присъединят към останалите.

Те изпищяха и се затичаха към тях.

Страйдър я сграбчи за ръката и я задърпа след себе си, докато тичаше обратно към стълбите. Роуина щеше да се засмее, ако една от жените не я беше сграбчила за плитката и не я дръпна силно.

– Оу! – зъбите ѝ изщракаха.

Страйдър не спря, когато изтича в голямата зала.