– Къде е брат ти? – попита тя Кит.

Нито Страйдър, нито мъжете му или „приятелите” му се бяха появили през цялата нощ.

Кит сви рамене.

– Не съм го виждал, откакто ви оставих двамата при параклиса.

Роуина се намръщи, чудейки се какво задържаше мъжа от вечерята, докато погледът ѝ се отнесе към присъствието на другите благородници. Със сигурност той щеше да бъде тук и все пак, докато вечерята напредваше, стана очевидно, че той няма намерение да се присъедини към нея.

Веднага след като вечерята приключи, масите бяха почистени и преместени, за да може да се танцува.

Елизабет и Джоан се присъединиха към тях в единия ъгъл, където зачакаха, но не за дълго. Бързо се махнаха, за да си намерят партньори за предстоящия танц.

Все още нямаше знак от Страйдър. Роуина потисна разочарованието си.

– Няма да дойде по това време – каза ѝ Кит, докато я водеше към мястото за танци. – Веднага след като чуе музиката той се оттегля за през нощта.

– Но ние трябваше да се видим за уроците.

Кит се намръщи на думите ѝ.

– Знам колко много искаш свободата да си избереш съпруг, когото можеш да понасяш, Роуина, но те умолявам да не го насилваш по този въпрос.

– Не го правя.

Той кимна в знак на съгласие, докато я водеше към центъра на залата за бърз танц.

Страйдър изскърца със зъби, когато чу музиката, идваща от голямата зала. Не беше имал намерение срещата му с Назир, Кристиан и Зенобия да продължи толкова дълго. Но беше обещал на Роуина, че може да се поупражняват.

Беше се надявал да стигне до залата, преди да започне веселбата. Колко мразеше да гледа танцуващи и да слуша музика.

Дори сега можеше да чуе как майка му се подиграва на баща му, когато отсъстваше. „Мъжът е тромав като рало. Не знам как може да е така некоординиран извън бойното поле, когато е толкова добър на него.”

Баща му никога не разбра за подигравките ѝ и макар че мразеше да танцува, практикуваше с надеждата да направи майката на Страйдър щастлива.

Единственото време, в което тя бе щастлива, беше, когато посещаваше бащата на Кит.

Отпъждайки спомените, той се насили да влезе в залата. Беше дал думата си и въпреки всичко нямаше да я наруши. Тълпата беше плътна от благородници, наобиколили танцуващите. Страйдър си проправи път през тях, търсейки хубавата блондинка, която го преследваше.

Той замръзна в момента, в който видя Роуина в ръцете на брат си. Нещо болезнено мина през него, толкова неочаквано, че отне дъха му.

Тя беше красива. Страните ѝ бяха зачервени от усилията ѝ.

Желание го разтърси, докато изгаряше от нужда. Танцът свърши. Тя и Кит останаха на подиума, докато групата се приготвяше за маскетел.

Всички присъстващи дами изтеглиха сламка, за да се определи първата, която да носи маската. Идеята на танца беше маскираната дама да бъде завъртяна и след това да бъде оставена да си намери партньор за танците за остатъка от нощта.

Те щяха да поведат следващият танц и на сутринта да царуват като „крал и кралица” на турнира за оръженосци.

Избраната дама щеше да остане дама на турнира, докато рицарите продължаваха с турнира и победителят назовеше Дамата на всички сърца, която тогава щеше да раздава наградите на победителите и да бъде почетен гост на банкета, провеждан в последната нощ от турнира. Лично Страйдър смяташе, че това е глупава игра, но дамите мислеха, че е чест.

Под надзора на една омъжена жена, сламките бързо бяха издърпани и сравнени. Едно по едно, лицата посърваха, когато жените осъзнаваха, че не са спечелили.

Докато едно лице не пребледня.

– Роуина де Витри е първата ни кралица – обяви жената.

Внезапното мълчание беше оглушително. Обикновено когато бъдеше избрана дама, се чуваха одобрителни викове. Но нямаше подобна възхвала за Роуина.

Черната маска с пера беше предадена напред и завързана за главата на Роуина, докато менестрелите започнаха да пеят. Жените завъртяха Роуина.

Обичаят повеляваше мъжете да я наобиколят така, че да могат да се сбутват с лакти за шанса да бъдат избрани.

Никой не помръдна.

Всъщност много от тях отстъпиха назад. Роуина се препъваше с протегнати напред ръце, докато мъжете започнаха да се побутват и мушкат един друг.

– Ти се бори с езика ѝ – каза един мъж на друг.

– Мога да се оправя без опърничава жена. Дори земите ѝ не си заслужават брътвежите ѝ.

Гръмна смях, когато започнаха да я обиждат.

Роуина замръзна. Но за нейна чест, не заплака или избяга. Просто седеше там, в центъра на подигравките им с високо изправена глава.

Кит тръгна напред.

– Да, ти я вземи, Кристофър. Теб не може да те лиши от мъжество.

Зрението на Страйдър се замъгли. Смъртоносно.

Роуина искаше да умре от срам. Полагаше всички усилия да не разкъса маската и да избяга от залата. Но нямаше да им достави това удоволствие.

Най-лошото от всичко беше, че съчувстваше на горкия Кит, който се опитваше да ѝ помогне. Последното нещо, което заслужаваше, бе да му се подиграват заради доброто сърце.

Смехът на тълпата замря, когато почувства някой близо до нея. Очаквайки това да бъде Кит, тя беше напълно разтърсена, когато силни ръце я издърпаха близо до високо, силно тяло.

Менестрелите започнаха отново да свирят. Не се чуваше нито звук от никой в залата, докато непознатият ѝ герой я поведе да танцуват. Стъпките му бяха безупречни и насочващи.

– Страйдър? – прошепна тя, познавайки усещането за него и топлия му аромат.

– Да, милейди.

Сърцето ѝ се разби при звука от дълбокия му глас. И това успя да пропусне самотна сълза от окото ѝ. Беше благодарна за маската, която я попи.

– Благодаря ти – каза тихо тя.

Той спря танца, за да издърпа маската от нея. Тя потрепери от вида му, стоящ пред нея, гледащ я със страстен поглед, които я изгаряше.

– Винаги на вашите услуги.

Роуина се усмихна, когато той я придърпа обратно в ръцете си и продължиха танца.

Веднага след като приключи, той я поведе към вратата. Страйдър спря до група мъже. Подавайки ѝ маската, той се обърна към един от рицарите и заби юмрука си право в челюстта му.

– Брат ми е десет пъти повече мъж от теб, Хю – изръмжа той на рицаря повален на земята. – И следващият път, когато поставиш това под въпрос, ще направя всичко възможно да напуснеш състезанието с нищо друго освен кожата на гърба си.

Обръщайки се на пети, Страйдър хвана ръката ѝ и я изведе от залата.

Очите на Роуина бяха разширени от това, което той беше направил току-що.

– Знам – каза Страйдър с уморен тон. – Винаги съм варварин.

Роуина му отправи усмивка.

– Не, не си. Искам само да го беше ударил по-силно.

Страйдър повдигна вежда от думите ѝ.

– Да не би да те накарах да си промениш мнението?

Тя сви рамене.

– Вероятно, но все пак ти беше онзи, който танцува с мен в зала, пълна с хора.

Той се намръщи на думите ѝ.

– Бъди благодарна, че носеше маската. По този начин не беше способна да станеш свидетел на ужаса от некадърността ми.

Тя го дръпна, за да спре.

– Защо дойде? Кит каза, че няма да се появиш, ако чуеш музиката.

– Обещах ти, Роуина.

– И затова дойде заради мен?

Той кимна.

Тя прехапа устна, докато гледаше към него. Върху лицето му имаше сенки, хвърлени от свещите наоколо, но все пак познаваше всеки белег на чертите му. Всеки косъм и трапчинка.

– Благодаря ти. Имам чувство, че преди този месец да приключи, ще ти дължа повече, отколкото ще мога някога да се отплатя.

– Не, милейди. Не ми дължите благодарност за това. Никога не съм бил от типа, който толерира жестокостта в какъвто ѝ да е вид. Няма нужда от нея. Животът е достатъчно труден.

– Да, така е.

Тя взе ръката му в своята и забеляза кръвта по кокалчетата му.

– Ранен си!

Той го отхвърли.

– Хю има твърда глава.

Тя се намръщи на лекомисления му тон.

– Ела, трябва да се погрижим за това.

Страйдър я поведе към палатката си, където държеше припасите си. Той издърпа малко ковчеже, което съдържаше превръзки и мехлем за нараняванията му.

Роуина го взе от ръцете му и го накара да седне на стола, така че да може да се погрижи за кървящата му ръка.

Той я наблюдаваше, докато тя издърпа легена му за миене, глинената стомна и мях с ейл.

– Все още съм объркан от реакцията ти на действията ми, когато знам колко много мразиш насилието.

Роуина спря. Истината беше, че и тя бе изненадана. Но поради някаква причина не можеше да намери нищо ужасно в поведението му тази нощ. Поне веднъж чувстваше, че е било заслужено.

– Ние сме приятели – каза тя, докато държеше дланта му между своите и изливаше вода върху нараненото място. – Не каза ли ти така?

– Да.

– Добре тогава, хората от Менд приемат недостатъците и различните си мнения. Тази вечер обаче нашите различия не са толкова големи, колкото бяха вчера.

Той се подсмихна на думите ѝ.

Роуина преглътна от усещането за ръката му в нейната. Пръстите му бяха жилести и тъмни в сравнение с нейните. Силни. Тя изсипа ейл върху тях, за да почисти раната. Страйдър изсъска.

– Не бъди бебе – смъмри го тя.

Той го прие добродушно.

Роуина се протегна към малко гърне с бял мехлем, който намаза върху раната.

– Защо мъжете се подиграват толкова с Кит? – попита тя. – Той не е единственият менестрел, който не се бие.

Страйдър погледна встрани от нея.

– Има хора, които мислят, че е повече жена, отколкото мъж.

Роуина се присмя на това, което той намекваше.

– Кит със сигурност не е типа мъж, който има наклонности да бъде с друг мъж.

– Съгласен съм, но той никога не е бил намиран в компанията на жена, ако разбираш какво имам предвид. Нито има навика да търси друга жена освен теб. Но често се намира в компанията на мъже. Мен лично не ме е грижа какви са вкусовете му. Ние сме братя и никой дишащ мъж няма да го нарани, без да отговаря за това пред мен.

Без да мисли, Роуина се протегна и докосна лицето на Страйдър.

– Трябва да има повече братя като теб.

За нейна изненада, той обърна лице към ръката ѝ и леко я целуна по дланта.

Цялото тяло на Роуина пламна. Но това, което я притесни най-много, беше нежността, която изпитваше към него. Нежността, която видя в него. Той беше такова неочаквано съкровище.

Страйдър я наблюдаваше внимателно. Това, което искаше най-много от всичко, бе да я придърпа към себе си и да вкуси сладостта на устната ѝ. Но ако направеше това, се съмняваше, че ще е способен да я пусне, а последното нещо, от което и двамата се нуждаеха, бе романтична среща в палатката му. Без да споменава, че имаше лошото предчувствие, че да я вкуси само веднъж никога нямаше да го задоволи. По-скоро това само щеше да изостри апетитът му за още повече от нея.

Тя отстъпи назад и внимателно уви ръката му. Беше толкова странен момент. Имаше много жени, които биха предложили услугите си да се грижат за раните му, но никоя от тях не го караше да се чувства както го правеше Роуина.

– Благодаря ви, милейди – каза той, докато тя загръщаше краищата, след което върна нещата в кутията му.

– За мен беше удоволствие. – Докато връщаше кутията в сандъка, тя спря. – Не си донесох лютнята.

Погледът на Страйдър се насочи към големия сандък до леглото му. Там държеше личните си вещи и вътре, завита в калъфа си, беше лютнята, която не бе виждал от смъртта на майка си.

Беше замлъкнала същия ден.

– Аз имам една.

Думите се изплъзнаха, преди да успее да ги спре.

Лицето на Роуина показваше същата изненада, каквато той чувстваше. Не знаеше защо ѝ предложи най-ценната награда на майка си.

Страйдър стана бавно и тръгна към сандъка си. Вдигна капака и намери семейния меч, дрехите си и други неща, които докосваше почти всеки ден.

Но калъфът на дъното...

Беше също толкова чист, колкото в денят, в който го беше поставил там, където бе защитен от дрехите му.

Роуина пристъпи напред и загледа Страйдър отблизо. Имаше толкова тъга във въздуха около него, когато издърпа бляскав черен калъф от дъното на сандъка си.

Внезапно тя разбра.

– Била е на майка ти?

Той кимна.

– Мога да отида и да взема моята. Само...

– Не, Роуина. Всички ние трябва да се изправим срещу миналото си в даден момент. Ако съм принуден да призова духа ѝ, тогава нека не се измъкваме.

Тя се намръщи, без да е сигурна какво има предвид.

Той пое дълбоко дъх, докато отваряше калъфа, за да покаже една от най-изящно изработените лютни, които тя беше виждала някога.

– Красива е.

Страйдър кимна.

– Баща ми ѝ я подарил, когато му казала, че е бременна с мен. Изпратил да я вземат от Париж.