За нейна изненада, Страйдър ѝ я подаде. Роуина я задържа с уважение. Нямаше нито една драскотина или петно на повърхността ѝ. Беше очевидно, че майка му се е грижила много за нея.

– Защо я държиш при себе си?

– Това и пръстенът ѝ са единственото, което имам от нея. Тя може и да не е била добра съпруга, но беше чудесна майка. Красива дама, която вярваше в любовната поезия от двора на Елеонор, която казваше, че истинската любов никога не може да бъде намерена в брака.

Погледът му срещна нейния и студенината там я накара да потрепери.

– Не вярвам в това – отвърна честно Роуина. – Мисля, че любовта се намира, там където най-малко я очакваме. Най-голямото желание на баща ми за мен, беше само да се омъжа за мъжа, когото обичам. Често казваше, че никоя женитба не трябва да се прави по друга причина. Наистина Андре Свещеникът, който понякога пътува с Елеонор казва същото. Той вярва, че любовта трябва да бъде само в границите на брака.

– И твоите песни ли казват това?

– Да. Пиша за хора, които се изправят заедно срещу големи несправедливости, така че да може да изживеят живота си в благословия.

– Тогава попей ми, Роуина. Нека да чуя песен за щастлива двойка, която живее в оковите на клетвите си. Не искам никаква измама или предателство.

Страйдър говореше от сърце и това докосна нейното по начин, за който не беше мислила за възможен.

Кимайки, тя взе лютнята му, занесе я до стола до бюрото му и седна, за да я настрои.

Страйдър слушаше как връща лютнята на майка му към живот. Би си помислил, че досега струните ѝ са изгнили, но беше тест към уменията на Роуина и нежното ѝ докосване, че не се скъсаха, докато свиреше на тях.

Наистина тя извличаше нежни звуци. И тогава запя, гласът ѝ съдържаше цялата музика на рая. Дрюс беше прав. Със сигурност нямаше небесен хор, който можеше да надмине уменията ѝ.

Запя му за соколар и доячка, които били клети и все пак намерили любов и се оженили.

Когато тя приключи, постояха в мълчание.

– Соколар – тихо отбеляза той, мислейки над приказката ѝ, докато седеше на стола срещу нея. – Значи не мислиш, че благородниците могат да се оженят по любов?

– Вярвам. Просто никога не съм ставала свидетел на това.

Мислите на Страйдър се насочиха към приятеля му Саймън от Рейвънсууд и жена му, Кена.

– Аз съм. Красиво е да видиш двама души, които са заедно, които по-скоро биха умрели, отколкото да живеят разделени.

Роуина въздъхна тъжно.

– Бих дала всичко, за да почувствам това.

Страйдър кимна и намери за странно, че го обсъждаха, след като никога не бе говорил на глас за подобни работи.

– И в какъв мъж би се влюбила, Роуина?

Тя дръпна лениво една струна, докато обмисляше въпроса.

– Такъв, който е нежен. Честен, разбира се. И трябва да ме кара да се смея.

Списъкът ѝ го изненада.

– Нямаш ли физически изисквания?

– Не, наистина не. Това, което е вътре в мъжа, е важно за мен – тя погледна към него. – А ти? Какъв тип жена може да спечели сърцето на графа на Блекмор?

– Никакъв – отвърна той, гласът му беше плътен, докато отпиваше глътка ейл. – Сърцето ми е мъртво и напълно неспособно да бие за жена.

– Напълно?

– Да. Една жена само ще ме разсейва от задълженията ми, а аз винаги ще се страхувам да я оставя, за да не би главата ѝ да се обърне към друг в мое отсъствие.

Тя го погледна с повдигнати вежди.

– Жените не са по-неверни от мъжете, милорд. Нужни са двама, за да се извърши изневяра.

– Да, наистина е така.

Тя пристъпи напред и постави лютнята в скута му.

– Имате ли нужда да ви покажа струните?

Той поклати глава.

Роуина беше стресната в момента, в който той постави ръце на лютнята и започна да свири стара балада. Направи няколко грешки, но общо взето техниката и уменията му бяха впечатляващи.

Това беше мъж, който някога беше свирил често. Очевидно майка му го беше научила добре.

– Ти си забележителен.

– Заслугата е на майка ми. Тя често казваше, че единственият начин да се домогнеш до сърцето на жена, е с поезия и песен.

– Ти не си ли съгласен?

Той я погледна насмешливо.

– Все още не съм срещнал менестрел, който да е по-преследван от мен, Роуина. Не съм забелязал да се криеш в храстите с един от твоите скимтящи трубадури.

Тя се засмя напук на себе си.

– По-верни думи никога не са били изричани.

– Какво е това?

Страйдър вдигна поглед и видя Свен да влиза в палатката. Лицето на мъжа беше ужасено, когато видя Роуина и лютнята в ръцете на Страйдър.

– Не, не, не! – сопна се мъжът, втурвайки се напред, за да издърпа инструмента настрани. – Мисля, че водихме тази дискусия. Ти и Роуина се мразите, докато ние държим придворните ѝ дами заети, за да не се правят на сватовници. И ето че ви обърнах гръб и намирам двама ви тук... сами. Не, не мога да позволя това.

Роуина размени объркан поглед със Страйдър.

– Казал си на мъжете си да занимават дамите ми?

– Не – бързо отвърна рицарят. – Те поеха дълга сами. Честно казано, нямам нищо общо с машинациите им. – Той погледна към рицаря си. – Наистина те полудяха.

– Не, не сме луди, Страйдър. Ние само следим за най-доброто за всички.

Свен подаде лютнята на Роуина и я подтикна към вратата.

– Това не е мое – каза тя, отскубна се от хватката му и тръгна към Страйдър.

Лицето на Свен беше ужасено.

– Вече се е внедрила. Поръчал си едно от тези за себе си?

– Успокой се – рязко нареди Страйдър. – Принадлежеше на майка ми.

– Ах – въздъхна Свен.

Той взе лютнята от Роуина и я подаде на Страйдър.

– В такъв случай върни я в скривалището, докато аз придружавам дамата обратно до замъка.

– А ако аз искам да остана? – попита Роуина.

Свен не се поколеба с отговора.

– Ще ви упоя.

Лицето на Роуина изразяваше ужас.

– Твоят мъж сериозен ли е?

– Най-вероятно – Страйдър подаде лютнята на Свен. – Прибери това, а аз ще я придружа до замъка.

– Това по-скоро противоречи на целта да ви държим разделени.

– Достатъчно глупости, Свен. Аз и Роуина сме само приятели.

– А адът е само благоуханен остров. Не, мисля...

– Прибери лютнята – каза твърдо Страйдър, прекъсвайки го. – Ще се прибера бързо.

– Ако не го направиш, ще изпратя Вал след теб... с изваден меч.

Страйдър поклати глава, докато подаваше ръката си на Роуина.

– Искам между двама ви да има един метър разстояние.

Страйдър го пренебрегна.

– Може би трябва да го назнача като бавачка.

Роуина постави ръка в сгъвката на ръката му.

– Ммм, той може да се докаже като добра бавачка. Моята собствена не е толкова грижовна.

Чертите на Страйдър омекнаха.

– Не съм стара жена – извика Свен след тях, докато ги наблюдаваше от входа на палатката. – И много добре знам колко време отнема пътят до замъка и обратно. Ако не се върнеш, ще се уверя, че си довлечен обратно.

– Той винаги ли се държи толкова закрилнически? – попита Роуина, докато вървяха към замъка.

– Не. Всъщност винаги липсва, когато ме преследват жени.

– Тогава не ме харесва.

– Не теб лично. По-скоро не харесва мисълта за принудителната ни женитба. Живее в страх, че ще бъде ограден някъде.

Коментарите на Свен вече бяха заглушени. Неразбираеми.

– Бих си помислила, че всички мъже копнеят за дом – каза Роуина.

– Може би някои, но не и ние. Ние прекарахме три години, заключени далеч от тук. Сега за нас е трудно да сме затворени някъде. Заради това предпочитам палатката си, макар да мога лесно да поискам стаи в замъка. Също като Свен, не харесвам каменни стени около себе си.

Роуина я болеше за него и това, което сигурно беше изстрадал като затворник.

– Трябва да е било ужасно.

Страйдър замлъкна.

По лицето му можеше да каже, че за пореден път преживява миналото и искаше отново да го накара да се засмее. Помъчи се да се сети за нещо остроумно, което да каже, но не измисли нищо.

Така че направи нещо, което не беше вършила от години. Протегна се и започна да го гъделичка.

Страйдър подскочи, когато Роуина прокара ръка по ребрата му.

– Имаш ли гъдел? – попита тя.

Преди той да може да отговори, тя го нападна. Той се засмя напук на себе си.

– Да не си изгубила ума си? – попита той, бягайки далеч от нея.

– Най-вероятно. Но не мога да измисля друг начин да те развеселя.

Напълно омаян от нея, Страйдър само поклати глава, докато избягваше търсещата ѝ ръка.

– Често ли се протягаш, за да гъделичкаш хората?

– Честно? Не съм правила подобно нещо от момиче. Но също така не съм чувствала и нужда оттогава.

Той улови ръцете ѝ.

– В бъдеще ще оценя, ако пренебрегнеш тези нужди.

Тя отговори, като освободи ръцете си и започна да го гъделичка още повече.

Страйдър бързо ѝ отвърна със същото. Тя изписка и изтича далеч от него.

– Ей, не! – възрази той, преследвайки я. – Не може да започнете нещо и след това да избягате, милейди.

– Само истински негодник би гъделичкал дама! – каза тя между силния смях.

– А ти си ме наричала и по-зле от това.

– Не лично теб.

Тя се плъзна около светилника.

Страйдър я хвана, след което замръзна от мекота на тялото ѝ, допряло се до неговото. Смехът ѝ погали кожата му.

Преди да успее да го осъзнае, той я целуваше.

Роуина изстена от вкуса му. Беше сякаш докосва мечта.

И докато го вкусваше, порочни образи изскочиха в ума ѝ. Видът му – гол в палатката му. Мисълта да лежи до него, докато му позволява да я докосва по начини, каквито не бе позволявала на никой мъж.

Да, щеше да бъде невероятен в леглото ѝ. Макар да беше девствена, знаеше инстинктивно, че ще се отнесе нежно с тялото ѝ и част от нея беше безнадеждно любопитна.

Страйдър се отдръпна от устните ѝ, преди да зарови лице във врата ѝ и да вдиша топлия аромат на кожата и парфюма ѝ.

– Роуина – въздъхна той. – Бъди благодарна, че не съм негодник.

– Защо?

– Защото ако бях, щеше да бъдеш моя тази нощ.

Тя потрепери от дълбочината на гласа му.

Той се отдръпна и погледна към нея.

– По-добре да те заведа обратно до другите, преди похотта ми да смаже здравия ми разум и да направя нещо, за което и двамата ще съжаляваме на сутринта.

Щеше ли тя да съжалява?

Роуина прехапа устни при тази тревожна мисъл. Всъщност не беше сигурна, че щеше да съжалява, ако легнаше с него.

Преди да успее да проговори, той взе ръката ѝ и я поведе към главната кула на замъка, където останалите благородници все още бяха уловени в борбата на празненството си.

Тя се огледа за придворните си дами, но не успя да намери нито тях, нито Кит.

Чичо ѝ обаче незабавно се приближи.

– Къде ходите двамата? – попита той.

– Учих лорд Страйдър да свири – отговори честно тя.

Чичо ѝ повдигна вежди при думите ѝ.

– Значи планираш да участваш в тази лудост? – попита той Страйдър.

Рицарят пое дълбоко дъх.

– Така изглежда.

– Тогава си по-смел, отколкото съм аз.

Минавайки с поглед между двамата, чичо ѝ се насочи обратно към тълпата.

Роуина се поколеба да изостави Страйдър. Не искаше той да си тръгва. И това я шокира най-много от всичко.

– Спете добре, милорд – каза тя.

Той кимна и отстъпи крачка назад, след което се върна до нея.

– Благодаря, че ме накара да се засмея, Роуина – отвърна той, преди да я целуне целомъдрено по бузата.

За момент тя помисли, че може действително да загуби съзнание от нежността на този жест.

– Всеки път, когато почувствате нужда от добро гъделичкане, милорд, изпратете да ме извикат.

Той отново се засмя и тя подтисна желанието да постави върховете на пръстите си върху трапчинките му.

Наблизо имаше няколко жени, които я изгледаха убийствено, но Роуина не се интересуваше. Те може и да жадуваха за вниманието на Страйдър, обаче не знаеха нищо за мъжа.

Беше видяла страни от него, които беше сигурна, че е споделил с много малко хора.

И беше поласкана да бъде една от тях.

Той целуна ръката ѝ и после я остави там.

Тя не помръдна, докато той не се изгуби от погледа ѝ. Но не беше изчезнал от мислите ѝ. Там той остана за останалата част от нощта.

Страйдър вървеше към палатката си сравнително необезпокоявано. Имаше няколко жени, които трябваше да избегне.

Само ако Роуина го преследваше...

Той се усмихна на мисълта. Да, неговата малка хитруша можеше да бъде очарователна и забавна, след като изоставеше студеното си благоприличие.

И сприхави коментари.

Кой можеше да предположи, че може да е толкова сърдечна и пленителна?