– Лейди Роуина иска да поговори с лорд Страйдър. Отворете вратата и я пуснете.

Капитанът проговори силно.

– Той не трябва...

– Да не сте глух? – попита Елеонор със студен, надменен поглед, който предизвикваше мъжа да каже още една дума.

Стражът затвори уста и поклати глава. Той се забърза да изпълни желанията на кралицата.

Роуина пое облекчено дъх.

– Искате ли нещо? – попита Елеонор, когато Роуина тръгна след стража.

Тя спря, докато обмисляше Страйдър и в какво състояние е най-вероятно да го държат там. Никога преди не беше влизала в килия, но съдейки по това, което беше видяла досега, сигурно бе далеч от приятно.

– Бих искала някой да донесе лютнята ми, Ваше Величество. Също така одеяла и възглавници, за да предоставя повече удобства на Негова светлост.

– Ще се погрижа за това.

Роуина направи реверанс и предаде признателността си, преди да последва стража, който я поведе към солидна врата в края на къс коридор.

Той отключи вратата, отвори я бързо и я изблъска вътре.

Роуина подскочи, когато вратата се затръшна зад нея. Стаята наистина беше малка и тясна. Вероятно не беше повече от два и половина квадратни метра. Имаше старо, разнебитено легло в единия ъгъл с парцаливо одеяло и единствената светлина идваше от прозореца, разположен високо над пода, който пропускаше минимална слънчева светлина. Без съмнение Страйдър щеше да бъде изцяло на тъмно с настъпването на нощта. На стените нямаше място за факли, нито някакъв знак за свещ или свещник.

Килията наистина беше мрачна и не беше подходящо място за мъж като Страйдър от Блекмор.

Лордът стоеше в далечния ъгъл, а очите му бяха като обладани от духове. Той все още беше сурово красив, но за пръв път, след като го беше срещнала, около него се носеше уязвимост. Напомняше ѝ повече на изгубено момче, отколкото на свиреп рицар, какъвто знаеше, че е.

– Страйдър? – тихо го повика тя.

Не изглеждаше да я е забелязал.

– Страйдър! – извика по-силно, докато го доближаваше.

Започваше да се притеснява за здравия му разум.

– Трябва да се махнеш от тук, Роуина – отвърна той с нисък глас, погледът му искреше от объркани чувства.

– Защо?

Той се отдръпна от нея, така че гърбът му бе всичко, което виждаше от него.

– Не искам да ме виждаш такъв.

– Какъв? – попита тя с гримаса, опитвайки се да разбере защо ще иска да е сам, когато беше ясно, че не иска уединение. – Уплашен?

Дъхът му се накъса.

– Бих предпочел да ме обесят, отколкото да ме заключат тук.

Сърцето ѝ се сви от думите му и нежност се разнесе в нея. Горкият Страйдър. За него това беше най-лошият му кошмар. Тя скъси разстоянието между тях, но се въздържа да го докосне, както копнееше. Не беше сигурна дали докосването ѝ щеше да му помогне, или да му причини още повече мъка.

– Всичко ще бъде наред, Страйдър. Аз съм тук с теб.

Той прокара длан по лицето си, сякаш се бореше с образи в ума си. Като че ли преживяваше ад – толкова невъобразим, че всеки момент щеше да умре от това. Толкова много ѝ се искаше да го утеши, че я болеше от неспособността ѝ да направи нещата по-добри за него.

– Не можеш да бъдеш тук заради мен – изръмжа ѝ той.

Завъртя се и я изтика към затворената врата.

– Не разбираш ли? Имам нужда да напуснеш.

– Защо?

– Защото! – извика Страйдър, после снижи гласа си и заговори между стиснати зъби. – Защото бях отговорен за Саймън и Рейвън. Аз трябваше да ги защитавам. Вместо това позволих на един идиот да ни раздели и след това аз позволих всички те да бъдат пленени. Аз бях глупав и арогантен и... Трябва да се махнеш. Моля те.

Роуина обхвана лицето му в длани и се опита да го накара да разбере нещо, което тя самата не разбираше наистина. Самата тя не знаеше защо е тук освен факта, че да го остави сам, я нараняваше. Не можеше да понесе мисълта за това.

– Няма да те оставя сам в това ужасно място. Всичко ще бъде наред. Ще видиш.

Страйдър искаше да повярва в това. Имаше нужда от това, но точно в момента, миналото се въртеше из ума му с ужасна яснота. Можеше да подуши вонята на разрушение и ад. Да чуе писъците на приятелите си, молбите им, че предпочитат да умрат, отколкото да страдат още един ден.

Това беше повече, отколкото можеше да понесе.

– Не се намираш в Утремер – въздъхна Роуина, протегна се и го докосна по ръката. – Ти си тук с мен, в Англия.

Той се фокусира върху нежното ѝ лице, върху светлозелените ѝ очи, които му показваха състрадание и топлина. Не омраза. Не, нямаше омраза или презрение. Само състрадание.

Лицето и емоциите ѝ му помогнаха да се откъсне далеч от ужасите на миналото си. Очите ѝ, косата ѝ, докосването ѝ...

Тя беше настоящето. Не беше част от миналото му.

Съсредоточи се върху това и се хвана здраво за него.

Роуина пое дълбоко дъх и осъзна, че е достигнала до Страйдър. Очите му вече не бяха стъклени. Бяха остри и фокусирани и вперени в нея с желание, което накара тялото ѝ да гори. Накара я да потрепери и незабавно да почувства нужда. Бог обичаше този мъж, но имаше нещо в него, което беше безспорно неустоимо за сетивата на една жена.

Опитвайки се да разсее и двама им, тя го пусна и каза:

– Кажи ми какво се случи тази сутрин. Защо те обвиняват в убийство?

Той пое дълбоко дъх, сякаш за да почерпи сила и да се пребори с внезапния гняв, който тя видя да проблясва в очите му,

– Не знам. В един момент бях заспал, а в следващия – Хенри беше там със стражите си. Те заявиха, че съм бил видян отново в средата на нощта да напускам палатката на Роджър. Опитах се да споря, но един от хората на краля видя туниката ми върху стола и каза на Хенри, че прилича на парчето, което са намерили в ръката на Роджър.

– Кой би искал да те обвини в такова престъпление?

Той сви рамене.

– Не знам. Дори не мога да си представя, защо някой би направил нещо такова.

Лицето му се втвърди и се превърна в образа на рицаря, който бе зърнала онази вечер, когато Сирил беше обидил Кит. Това беше Страйдър от легендата. Онзи, който караше пораснали мъже да бягат от ужас пред гнева му.

– Но чиято ѝ да е отговорността, е по-добре да даде последната си изповед. Веднъж да се махна оттук, кълна се, че ще убия онзи, който го е направил.

Тя не можеше да го вини. Не заслужаваше да е заключен в това отвратително място.

– Мъжете ти действат по този въпрос. Те ще намерят асасина.

– Не – каза той, гласът му беше надебелял от съмнение. – Той е прекалено умен за това. Който е стигнал до нещо като това, да се промъкне в палатката ми и да разкъса туниката за едно уличаващо парче плат, няма да бъде толкова глупав. Няма да атакува, докато съм заключен тук.

– Но защо е набелязал теб, а не някой друг?

– Тръгнал е след Братството. Сигурен съм в това. Какъв по-добър начин да ни го върне от това, да ме обвинят за убийството на братята ми?

Тя се намръщи на думите му.

– Роджър е бил един от вас?

– Да. Не беше активен участник. Не общуваше с останалите и в затвора и след като излязохме от там. Не мога да си представя защо някой би го наранил.

Очевидно убиецът им не беше толкова открит с деянията си. Изглежда, един член на Братството беше също толкова добър, колкото друг.

– Но как е взел туниката ти без ти или някой от хората ти да го видите?

– Всеки може да реши да влезе в палатката ми.

– Без да бъде забелязан? – настоя тя.

Той ѝ се намръщи.

– Какво имаш предвид?

– Възможно ли е асасинът да е един от мъжете, на които се доверяваш?

Страйдър млъкна, докато мисълта кръжеше из ума му. Бързо я пренебрегна, преценявайки всеки един от обкръжението си.

– Не. Моите мъже никога не биха направили подобно нещо.

– Откъде знаеш?

– Назир и Зенобия казаха, че са намерили вестоносец, който е знаел за други убийства. Очевидно асасинът действа от известно време. Има трупове в Руан, Ница, Хамбург, Фландрия...

– Турнирни градове?

Страйдър се поколеба.

– Да. Не бях помислил за тази връзка.

Сега се чувстваше като глупак, че не е осъзнал това веднага след като Назир му беше казал за убийствата.

– Убитите сред участниците ли са били?

– Не знам. Не попитах, но Назир ще знае.

Мислите на Страйдър се въртяха, докато си спомняше теориите на Назир кой иска всички им мъртви и кого биха пратили сарацините, за да ги убият.

– Назир може и да е прав. Убиецът може да е европейски рицар, изпратен от тях.

Роуина кимна в знак на съгласие.

– Някой, на когото останалите вярват. Някой, който може да влезе в палатките им като приятел.

Това беше наистина отрезвяваща мисъл, че някой може да е навън, дори в този момент, и да се придвижва из тълпата. Един от тях и все пак някой склонен на убийство в името на враговете им...

Вратата се отвори, за да се покаже стражът, който държеше меча си изваден, сякаш очакваше Страйдър да го атакува.

Изумен, графът беше шокиран от това, което видя после. Няколко прислужника влязоха, носейки разнообразие от неща за удобство. Одеяла, възглавници, нови чаршафи, дрехи за преобличане, кошница с храна, стомни с вода и ейл, малко тоалетни принадлежности и дори полирана лютня.

Те оставиха нещата долу, близо до леглото.

Роуина им благодари, преди да ги оставят отново сами.

– Какво е всичко това? – недоверчиво попита той, докато отиваше да провери нещата.

Тя пристъпи след него, присъствието ѝ наелектризираше и затопляше.

– Не исках невинен мъж да страда и Елеонор се съгласи.

Отиде до кошовете и измъкна чисти одеяла и възглавници, след което ги постави на леглото.

Страйдър беше поразен от вниманието ѝ. Никой никога не беше правил нещо за негово добро. Мъжете му рядко мислеха за комфорта му, а Кит... той се оплакваше като стара мрънкаща жена, ако го помолеше дори да си повдигне веждата.

Беше залят от добротата ѝ.

– Не трябваше да правиш всичко това.

Тя се изправи от положението, в което оправяше леглото му.

– Какво се предполагаше, че трябва да сторя? Да те оставя тук да страдаш ненужно, когато и двамата сме наясно, че не си убил Роджър или Сирил?

Той не знаеше кое го изненада повече, убеждението ѝ или присъствието.

– Защо си сигурна, че съм невинен? Ти едва ме познаваш.

Тя взе ръката му в своите. Страйдър преглътна от мекото усещане за плътта ѝ върху неговата, от огъня, който изпрати през тялото му, право към слабините му.

– Прав сте, милорд. Не ви познавам достатъчно добре, за да го твърдя със сигурност. Но вярвам на инстинктите си и те ми казват, че не сте чудовището, за което ви мислят онези хора отвън. Ако беше, никога нямаше да съм тук – тя го погледна прочувствено. – Вярвам в теб и в твоите мъже. Така че ето ме тук.

– Аз не съм подходящ за теб, за да си тук с мен.

Хватката ѝ върху ръката му се стегна, изпращайки друга вълна на желание през него, докато той си представяше какво би било усещането за тази ръка, плъзгаща се по гърба му, придържащ го близо до тяло, което само искаше да вкуси.

– Знам – каза тя тихо.

– Дворът ще бъде скандализиран – предупреди я той, нуждаейки се думите да бъдат изречени както за негово, така и за нейно добро.

Тя сви рамене равнодушно, докато пускаше ръката му и се върна към оправянето на леглото му.

– Те ме презират така или иначе. Остави ги да клюкарстват, след като се налага. Ако съм късметлийка, ще ме дамгосат за такава блудница, че никой мъж не ще ме има.

Страйдър преглътна остро при думите ѝ, докато гняв унищожаваше желанието му. Той я издърпа далеч от леглото си, за да я погледне в лицето.

– Никога не се шегувай с това.

Роуина прехапа несигурно устни. Гневът в тона му я изненада. Докато говореше с него, беше лесно да забрави, че е свиреп рицар, способен да убива.

– Съжалявам, Страйдър, само се опитвах да разведря настроението ти.

Чертите му се отпуснаха заедно с хватката му върху ръката ѝ.

– Ти направи това в момента, в който пристъпи през онази врата.

Роуина му се усмихна, а думите му накараха сърцето ѝ да забие силно.

Следващото нещо, което осъзна, бе, че той я придърпа близо до себе си и я целуна шумно по устните. Тя се отпусна върху него, когато в тялото ѝ избухна желание.

Неговата сила. Неговата мощ. Беше нещо, което никога не бе познавала. Ако упадъкът имаше вкус, то той щеше да бъде като устните на Страйдър. Никой мъж не трябваше да е толкова изкушаващ. Не беше учудващо, че жените го преследваха така.

Той използва времето си, за да изследва устните ѝ, да вкусва сетивата ѝ с езика си, докато тя го държеше в ръцете си.

А в задната част на ума си се чудеше, какво ли щеше да бъде да познае библейски този мъж, който я целуваше толкова нежно...