Водолея издърпа кинжала си от сърцето на вестоносеца и избърса острието в туниката на мъжа. Беше хубаво, че бе видял пратеника да се спотайва в сенките близо до замъка. Всеки друг щеше да го помисли за прислужник, но той познаваше сарацинския шпионин, когато го видеше. Имаха отличителна походка, която никога не можеха да скрият.

И така, тук имаше друг асасин. Проклятие. Сарацините го бяха предупредили, че ще го държат под око, че никога няма да се освободи от тях, докато не изпълни договора си. Но след всичкото това време беше подмамил себе си с фалшиво чувство на сигурност.

Още по-глупав беше да мисли дори за минута, че е свободен от договора. Че някога ще се освободи от миналото си.

Те бяха тук. Бе съмнение имаха намерение да го убият.

Много добре. Не можеше да бяга завинаги.

И когато беше притисната към стената, лисицата винаги атакуваше. Беше време да покаже на господарите си какво точно беше научил в ръцете им.

Внимателно той обви тялото на сарацина в одеяло и го върза здраво. Нямаше да е добре, ако някой намери друго мъртво тяло, докато Страйдър беше заключен. Особено такова на сарацин. Щеше да предизвика прекалено много въпроси и подозрения.

Водолея внимателно скри тялото в палатката си, правейки всичко възможно никой да не го види. Постави го под леглото си и се увери, че никой няма да го забележи, ако влезе в жилището му. Не че някой щеше да го направи.

Кралският двор го отбягваше като чумав просяк. Което беше добре, превръщаше убиването в лесно изпълнение.

Щеше да се отърве от тялото след падането на нощта. След всичко заличаването на подобни доказателства беше едно от многото неща, които бе научил доста добре в ръцете на сарацините.

Твърде лошо бе, че не бяха осъзнали какво ще се случи, когато освободяха лисицата обратно в дивия свят. Нямаше да позволи да бъде извикан или накаран да мълчи. Никога.

Извади пергамента от чантата на мъртвия мъж, седна и отново го прочете.

Беше адресирано до друг асасин тук, по средата на тържествата по повод турнира с нареждане да убие Водолея и някой, наречен Чакала. Така да бъде. Начинът да бъде убита усойницата, бе да се отреже главата ѝ.

Всичко, което знаеше, бе, че писмото е адресирано до Скорпиона. Според съобщението той беше някой от тях, изпратен да убива също както Водолея.

Твърде лошо, че пратеникът се беше нанизал на кинжала на Водолея, преди да успее да даде описание на Чакала или Скорпиона.

Нямаше значение. Щеше да намери Скорпиона и да го убие.

Въздъхвайки, Водолея скри чантата на вестоносеца заедно с тялото, постави фалшива усмивка на лицето си и излезе навън, за да се присъедини към останалата част от двора на Хенри, за да намери Скорпиона.

– Сигурна ли си, че това училище ще те направи щастлива? – попита Страйдър, докато Роуина лежеше сгушена до него.

Това беше най-щастливото усещане, което Роуина бе познавала някога.

Той беше удобен и топъл. Повече от приятел, усещаше го сигурен и успокояващ – неща, които не трябваше да изпитва, докато е в компанията на рицар. И все пак той я даряваше с такова чувство на въодушевление, че тя не искаше нищо повече от това да го целуне отново и отново, и отново, докато и двамата не изгубят дъха си.

Спри да мислиш за устните му...

Така че тя наведе поглед към мускулестото му бедро и отговори на въпроса му.

– Да. По-добре от това да бъда роб на мъж, който ще гледа на мен само като на кобила за разплод на децата му.

– Наистина – съгласи се той, а думите му бяха леко слети. – Щеше да ми е омразно да бъда кобила за разплод на мъж.

Роуина се засмя на нелепия образ. Тя наклони глава назад, за да го погледне.

– Пиян ли сте, милорд?

– Да – призна той с усмивка, докато галеше бузата ѝ с мазолестата си ръка, – но само малко.

Тя му изцъка и издърпа бокала му далеч.

Страйдър се присмя на жеста ѝ.

– Защо се безпокоиш, Роуина? Няма къде да отида и няма нищо по-добро, което да правя, от това да се напия до ступор.

По някаква причина това я ядоса. Със сигурност тя не беше онази, която желае бутилка или изпитва желание да се бие, но нещо в пораженческите му думи я ядоса.

– Това ли правиш, когато си победен?

Очите му искряха като син огън. Дори страните му се оцветиха от топлината на гнева му.

– Никога не съм бил побеждаван. Нито ще бъда – настойчиво каза той. После се успокои едва-едва. – Само изчаквам да дойде времето.

– За какво?

– За момента, в който ще съм извън килията и ще съм способен да причиня щети на онзи, който ме вкара тук. Ще издърпам вътрешностите му през носа му и ще танцувам около червата му.

Роуина присви очи от ужасния образ. Сви се от самата мисъл.

– Моля те, Страйдър. Моля се да се шегуваш и да говориш от желание, а не заради истински опит.

Той премигна срещу нея.

– Не, никога не съм танцувал върху нечии черва. Но бих се радвал да го направя поне веднъж – вдигна бокала си, преди да продължи: – Нетърпимо ме безпокои всяка неправда, която видя. Не мога да понеса мисълта, че там навън има убиец, който чака да нападне следващата си жертва.

Той отпи още една глътка.

– Заради това ли Братството е толкова важно за теб?

– Да – той въздъхна и остави бокала настрани. – Всеки човек, който спася, е още една победа срещу злото, което пирува в този свят и няма да спра, докато всеки пленник не бъде свободен.

Нейният рицар си беше поставил доста голяма цел.

– Така че никога няма да спреш? Никога няма да познаеш брак или семейство?

– Брак – той изплю думата, сякаш беше отрова върху езика му. – Това е безбожен съюз между двама и с каква цел? Да направи и двамата нещастни.

Роуина се сви от неприязънта му. В действителност самата тя често изричаше подобни неща, но дълбоко в себе си не ги мислеше. Не, бракът можеше и трябваше да бъде прекрасен съюз.

– Не вярвам, че трябва да бъде по този начин – каза тя, признавайки му истинските си мисли. – Представи си брак, в който мъжът и жената се уважават един друг. Където те са партньори и съюзници.

Той изсумтя.

– Ти си трезва и говориш повече глупости, отколкото аз, когато съм пиян.

Страйдър отметна косата от врата си, където ужасен белег се извиваше по гърба му. Сигурно е било много болезнено, когато го е получил.

– Виждаш ли това?

– Да – каза тя, проследявайки изпъкналата, избеляла кожа с върха на пръста си.

Тя наблюдаваше, докато студени тръпки се спуснаха по врата на Страйдър, но те изобщо не притъпиха яростта в очите му.

– Баща ми ми даде това, когато се опитах да го спра да не убие майка ми. Обърна се към мен и каза, че не съм му син.

Гласът на Страйдър беше празен, докато ѝ разказваше, сякаш за някой друг и все пак, докато тя гледаше в очите му, съзря мъката, която прикриваше. Скръбта.

– Още мога да видя омразата на лицето му, докато ме обявяваше за нечестно, безполезно копеле.

Кристалният му поглед се спря върху нейния и я изгори със силната си искреност.

– Знаеш ли, аз съм. Кит не ми е наполовина брат. Ние сме пълни братя.

Неговото признание я зашемети.

– Той знае ли?

Страйдър поклати глава.

– Заклех се на майка ми, че никога няма да изрека дума за това на никой. И не съм, досега. Точно заради това земите и титлата на Блекмор не означават нищо за мен. Те не са наистина мои.

Роуина остана смълчана, когато осъзна, че току-що Страйдър ѝ беше поверил тайна, която можеше да го съсипе. Ако тя споменеше и дума за статута му на копеле, той щеше да изгуби титлата и земите си.

Не че щеше да го направи. Как щеше да предаде този мъж, когато той току-що беше разголил душата си пред нея?

Тя се протегна и постави длан върху наболата му страна.

– Ти имаш правото на титла повече от който ѝ да е мъж, когото познавам – каза искрено Роуина. – Ти си единственият рицар, който е мил. Честен.

Той изсумтя на това.

– Може би имаш нужда да излизаш по-често.

Тя се усмихна, когато той използва думите ѝ срещу нея.

– Излизам достатъчно често, за да знам истината.

Той наведе глава и я целуна нежно по устните. Вкусът на Страйдър и виното връхлетяха в главата ѝ и я замаяха. Целувката му беше страстна, изискваща.

Бездиханна, Роуина не протестира, когато той положи гърба ѝ на пода. Съществото ѝ гореше от интимния контакт на тялото му, долепено към нейното, докато тежестта му я притискаше надолу, хващайки я в капан.

Това беше най-удивителното нещо, което беше изпитвала. Мускулестото му, твърдо тяло лежеше изцяло върху нея. Гърдите му до бюста ѝ, краката му до нейните.

Дълбоко заровения в нея огън се разгоря, оставяйки я сгорещена и копнееща.

Страйдър ближеше и закачаше устата ѝ, искаше да вкуси повече от нея. Не, нуждаеше се да вкуси повече от нея.

Вкусът и ароматът ѝ бяха всичко, за което можеше да мисли. И усещането за нея под него беше повече, отколкото смъртен мъж можеше да понесе.

Той трябваше да я има...

Страйдър се отдръпна от нея с дълбок стон, роден от голяма болка и усилие.

– Трябва да си тръгнеш сега, Роуина.

Тя се намръщи с невинен и открит поглед.

– Защо?

– Защото те искам прекалено силно, за да бъда джентълмен, а и пих прекалено много. Ако не напуснеш сега, ще те взема и ще ти покажа физическата страна, за която пишеш във всички онези песни.

Роуина преглътна от дълбокия му, дрезгав глас. От обещанието, което ѝ даваше и от избора.

Можеше да види нуждата в очите му, докато я наблюдаваше отблизо. Да види голото желание за нея.

Върви.

Не го направи. Всъщност винаги се беше чудила какво ли щеше да е усещането да приеме мъж в тялото си. Елизабет и Джоан отдавна бяха изгубили девствеността си. Късно вечер, след като всички си бяха легнали, те често ѝ бяха разказвали какви са мъжете.

Роуина винаги е била прекалено изплашена за себе си и за положението си, за да опита това, което правеха те.

Но за пръв път, след като Джоан се беше върнала от първата си уговорена среща цялата с порозовели страни и пълна с подробности, Роуина почувства смелостта ѝ да се надига.

Искаше да опознае този мъж. Нямаше никакъв смисъл. Беше прекарала целия си живот, опитвайки се да убеди мъжете да оставят мечовете си и все пак беше на път да даде най-ценното си притежание на рицар.

Но той не беше кой да е рицар.

Той беше Страйдър от Блекмор.

– Ще ме нараниш ли? – попита тя, припомняйки си как Бриджит бе плакала в нощта, през която беше за пръв път с мъж.

Макар да беше менестрел, той не бе никак нежен с приятелката ѝ.

Страйдър беше обиден от въпроса ѝ.

– Как бих могъл да те нараня някога?

Поемайки дълбоко дъх за кураж, тя обхвана лицето му с ръце и се насили да говори от сърце.

– Тогава съм твоя, милорд.

Страйдър не можеше да диша, докато думите ѝ поразяваха замъглените му сетива. Със сигурност тя нямаше наистина да го остави...

– Не разбираш ли какво ти казвам?

– Девствениците не са глупави, милорд – отвърна тя и зарови пръсти в копринената му черна коса, изпращайки тръпки надолу по цялото му тяло. – Аз съм напълно пораснала жена и съвършено разбирам какво искаш от мен. И аз желая да ти го дам.

Тогава той се върна на устните ѝ и остави цялата сила на желанието му да препусне през него. От толкова дълго време беше затворен към света, неспособен да се обърне към ласките на жена.

Колко иронично, че сега със сетива, притъпени от вино, умът му беше странно бистър и напълно осъзнаващ.

Изпитваше чувства към нея толкова дълбоко в себе си, че тялото буквално го болеше. Не знаеше какво има в нея, но тя докосваше нещо в него – някаква чужда част, за която никога не беше подозирал.

Точно сега се нуждаеше от физическа връзка с нея.

Имаше нужда да я усети увита около себе си, докато се изгубва сред мекотата на женското ѝ тяло.

Роуина беше нервна и дори малко изплашена, когато Страйдър достигна разхлабения корсет на роклята ѝ. Този момент беше необратим. Веднъж след като го допуснеше в тялото си, нямаше да има връщане назад.

Завинаги щеше да се промени.

Щеше да знае неща за света и най-вече за мъжа в ръцете си, каквито не беше подозирала преди.

Но вече знаеше за Страйдър истини, за които никой друг не подозираше.

Тя изстена, когато той плъзна устни по врата ѝ и подразни кожата ѝ с езика си, а после и със зъби. Макар приятелките ѝ да описваха физическия акт, те никога не бяха споменавали поразителното вцепеняване, което чувстваше сега. Начина, по който тялото ѝ пламтеше от докосването му. Неопределения страх, който я оставаше бездиханна и слаба дори когато желанието и любопитството я превземаха.