Но трябваше, за доброто и на двама им.

– А ако носиш детето ми?

– Ще се справим с това, когато му дойде времето. Редица жени са оцелели след раждането на извънбрачни деца, а когато една дама има моето обществено положение, скандалът далеч не е толкова сломяващ. Засега нека не се впускаме необмислено в нещастието.

Страйдър беше удивен от нея, докато наблюдаваше честния ѝ и открит поглед. Никога в живота си не беше срещал някой с подобен на нейния кураж и убеждения. Той задържа ръката ѝ в своята и се протегна с другата, за да улови къдрица от косата ѝ, която се беше разположила в скута ѝ.

– Ти си наистина забележителна.

Светлите ѝ зелени очи го дразнеха с веселието си.

– Казваш това само защото си пиян.

– Не, мисля, че сега съм по-скоро трезвен.

Усмивката ѝ го заслепяваше.

Никога в живота си не беше вярвал, че ще срещне жена, която да го съблазни да се ожени. И все пак в момента се чувстваше толкова изкушен.

Какво ли би било да има толкова силна жена до себе си? Някоя, която нямаше да се подчинява покорно, а такава, която ще задава въпроси и ще говори каквото си иска без страх от последствията?

За разлика от останалите от пола ѝ, Роуина не се прехласваше от вида му. Докато други жени се вмъкваха голи в леглото му само за да се похвалят по-късно, че са били с него, той знаеше, че тя никога няма да каже на никого какво бяха споделили.

А това беше споделяне. Различно от всичко, което беше изпитвал преди.

Почувства как тялото му отново се оживява от спомена за това как я усещаше под себе си.

Очите на Роуина се уголемиха, когато самата тя забеляза това.

– Често ли прави това?

Той поклати глава и я придърпа близо до себе си.

– Само когато мисля за теб.

Роуина изстена, когато Страйдър плени устните ѝ. Той освободи ръката ѝ, за да може да зарови дланта си в косата ѝ. Тя почувства пръстите му да обхващат скалпа ѝ, докато я придържаше здраво към себе си.

О, това беше рай. Вдъхна свежия му, мъжествен аромат, позволявайки топлината на тялото му да се просмуче във всяка част от нейното. Можеше само да се разтопи върху него.

Плъзгайки длан по стройното му твърдо тяло, тя се наслади на грубата мъжка плът. Обожаваше усещането от късите косъмчета, които бяха разпръснати по всяка негова част, особено плътните косми, които приютяваха мъжествеността му.

Той изръмжа и задълбочи целувката им, когато тя прокара пръсти през най-интимната му част, докато не го обхвана в ръка. Мъжествеността му се втвърди още повече, докато го изследваше от основата до върха.

Страйдър изсъска, докато се отдръпваше от нея.

– О, как ме изкушаваш, Роуина.

Покри дланта ѝ със своята и ѝ показа как да го гали, преди да издърпа ръката ѝ.

– По-добре спри да го правиш.

– Защо?

– Защото, ако не го сториш, ще правя отново любов с теб, а за теб е прекалено рано да ме поемеше в себе си толкова скоро. Ще те разрани още повече.

Тя не се чувстваше разранена, но както беше казал той, тя знаеше много малко за физическата страна на любовта.

– Спал ли си с много девственици? – попита тя, преди да изгуби куража си. – Изглежда, знаеш много за нас.

– Не, любов моя. Само с теб. Но съм чувал други мъже да говорят достатъчно, за да знам.

Тя се усмихна на признанието му. Макар че не можеше да си представи защо това я зарадва.

– Коя беше първата ти любовница?

Той изглеждаше малко стреснат от въпроса ѝ.

– Наистина ли искаш да знаеш?

– Ти знаеш кой е моят.

Той се засмя странно на това, докато се протягаше за дрехите си и започна да се облича.

– Беше дама от Франция, където бях изпратен за отглеждане. Онази зима тя пристигна в двора с баща си.

– Беше ли опитна?

– Да. Тя и дамите ѝ дойдоха до арената, за да наблюдават обучението на рицарите. Каза, че ме е видяла да помагам на моя лорд и била запленена от мен.

Роуина не можеше да вини жената за това и ѝ се искаше да бе познавала Страйдър тогава. Бил ли е той също толкова красив като младеж както беше сега?

– По-голяма ли беше от теб?

– С четири години.

– А на колко години беше ти?

– Тъкмо бях навършил петнадесет.

Роуина беше зашеметена от думите му.

– Бил си прекалено млад за нея.

– Тя не мислеше така.

Роуина завъртя очи от арогантното самохвалство в тези думи, толкова верни на мъжката същност.

– Скоро виждал ли си я?

– Не. Разболя се и умря, докато бях в Светите земи.

Роуина почувства тъга за съдбата на жената.

– Съжалявам.

– Както и аз. Изглеждаше твърде мила дама, за да умре толкова млада.

Нещо в гласа му сви сърцето ѝ

– Щеше ли да се ожениш за нея?

– Не, ако трябва да съм честен, едва я познавах. Бяхме заедно веднъж и никога повече не я видях. Случайно разбрах какво я е сполетяло.

Страйдър стана и ѝ помогна да се облече, докато Роуина разсъждаваше върху това, което беше направила с него и всичко, което беше научила.

Със сигурност не беше бременна. Нейните дами винаги тичаха след мъжете и никоя от тях не беше забременявала досега.

Дори и да беше така, вероятността да носи бебето на Страйдър, не беше толкова противна, колкото трябваше да бъде.

Всъщност част от нея почти се надяваше на това. Какво ли би било да расте дете в тялото ѝ? Да наблюдава как Страйдър играе ролята на баща за сина или дъщеря им?

Тя беше сигурна, че щеше да бъде добър баща точно какъвто беше и нейният.

Но с тази мисъл дойде горчивото напомняне за това, какво се беше случило с баща ѝ. Страйдър имаше дори повече врагове, които вероятно биха се насладили на идеята да забият нож между ребрата му, щом им обърнеше гръб. Думите на стража проехтяха в ушите ѝ.

Инстинктивно тя се дръпна от Страйдър.

– Роуина?

– Прости ми – каза тя, прогонвайки тези мисли от ума си.

– Какво има?

– Нищо.

Той повдигна брадичката ѝ, докато тя погледна в очите му.

– Кажи ми.

– Просто си спомних смъртта на баща ми. Враг беше платил на един от неговите мъже да го прободе в гръб.

Страйдър се намръщи.

– Баща ми беше близък приятел на Хенри – тихо каза тя. – Както добре знаеш, има благородници, които не харесват никой, който е по-близък до краля, отколкото са те и са повече от склонни да платят щедро, за да се отърват от конкуренцията.

Той огледа заобикалящите ги каменни стени, сякаш враговете бяха там с тях сега. Всъщност беше по-вероятно един от тях да беше онзи, който бе уредил да обвинят Страйдър в убийството от предишната нощ.

– Да. Злото изобилства.

– Страх ме е, че един ден подобно нещо ще се случи и на теб.

Мислите на Страйдър се насочиха към последния път, когато беше в Англия със Саймън. Беше истина, че някой се бе опитал да го убие.

Точно колко асасини имаше там? Досега не беше мислил много за опитите за покушение върху него. Както Роуина беше посочила, изобилстваше от ревниви придворни. Никога не беше считал, че опитите за отнемане на живота му са свързани с позицията в Братството.

Но сега, след като премисли, покушенията бяха започнали три години след освобождението му. Разбира се, толкова време му беше отнело, за да стане кралски шампион...

Съвпадение?

Или беше отнело толкова време на сарацините да обучат и изпратят асасините си?

Тази мисъл го смрази, но не искаше да мисли за това сега.

Роуина беше с него. Нежният ѝ, деликатен аромат. Топлото ѝ докосване. Тя беше всичко, за което искаше да мисли.

Седна долу на сламеника и облегна гръб на стената. Протягайки ръка към нея, той я дръпна в скута си, в секундата, в която тя я пое.

Роуина положи глава на гърдите му, докато се прегръщаха в килията. Той я държеше тихо, оставяйки аромата и мекотата ѝ да го залеят. Прокара ръка през косата ѝ, докато тя не погледна към него с доверчивите си зелени очи.

Това беше толкова спокоен момент. Един от малкото в живота му. Кой би си помислил, че жена, известна с омразата си към рицарите, ще е причината за това.

Беше почти смехотворно.

– Надявам се, че ще получиш свободата си, Роуина – въздъхна той тихо.

– Аз се надявам, че няма да те обесят.

Той се засмя половинчато на това.

– Не се безпокой. Мъжете ми никога няма да го позволят.

– Какво могат да направят те?

– Положили сме клетва да пазим гърбовете си един на друг. Ако всичко друго се провали, те ще ме измъкнат оттук.

Погледът ѝ стана замечтан при мисълта за бягството му.

– Къде ще отидете?

– Нямам идея. Обратно на Континента. Ще живеем като циганите, забогатявайки по турнирите като свободни рицари.

Тя въздъхна замислено.

– Ах, истинска свобода. Ще ми хареса да я опозная някой ден.

– Тогава ела с нас.

Роуина погледна към него. Сърцето и надеждите ѝ изпълваха погледа ѝ.

– Изкушавате ме дори за още по-голямо безумие, Страйдър, лорд Блекмор. Но не мога да напусна дома си, без значение колко ми се иска. Чичо ми ще бъде съкрушен, ако изчезна. Той още не се е възстановил от последното ми приключение, а аз отидох само за да остана с братовчедка ми Камила в Нормандия – тя поклати глава. – Дори да имам смелостта да напусна пак, какво ще правиш с някой като мен?

Той ѝ отправи дяволита, очарователна усмивка.

– Мога да се сетя за много неща, които бих желал да правя с теб.

Лицето ѝ стана яркочервено.

– Бях сериозна.

– Като и аз.

Тя остана потънала в мисли за няколко секунди, а той наблюдаваше как по лицето ѝ се разля безпокойство.

– Ще бъде лесно да напусна, нали? Само да взема лютнята си и да опаковам няколко принадлежности и след това да тръгна. Но не е. Чичо ми няма наследници, а аз съм сигурна, че Хенри ще конфискува земите ни и ще ги даде на друг благородник.

– Да, ще го направи.

Тя въздъхна.

– Така че за мен няма наистина изход, нали? Ще трябва евентуално да се омъжа.

– Може би има. Можем да дадем на Хенри това, което иска. Брак между двама ни, който ще ни освободи.

Тя му отправи раздразнен поглед.

– Отново предлагаш невъзможното.

– Да, но ще е напълно логично. Ти ще си свободна да се отдадеш на музиката си и поне няколко от моите почитателки ще се откажат от домогванията си заради брака ми. В крайна сметка, защо да ме преследват, за да станат графиня Блекмор, когато вече си имам една, благополучно владееща земите ми?

– Това ли наистина желаеш? Булка, която да остане сама, докато ти пътуваш из света?

– И двамата трябва да се оженим за някого, Роуина. Съдбата изглежда също толкова неизбежна за мен, както и за теб.

Роуина обмисли думите му за кратко. Това щеше да накара чичо ѝ да я остави на мира и щеше да ѝ позволи да построи училището си.

– Но какво ще кажеш за любовта? – тихо попита тя.

– Какво за нея?

– Не искаш ли да се влюбиш? Да почувстваш възторга от стрелата на Купидон, пронизваща сърцето ти с надежда и обещание? Да изгаряш от желание всеки път, когато мислиш за жена си, която чака твоето завръщане.

Страйдър издаде знак на отвращение.

– Сега говориш глупости. Любов като тази не съществува. Любовта е само титла, дадена на отговорностите, за да ги направят по-лесни за понасяне.

Тя се намръщи на думите му. Той наистина ли мислеше така?

– Това ли е всичко, което Кит означава за теб? Твоето Братство?

Страйдър погледна настрани от нея.

– Ценя ги всички, да, но в крайна сметка ще ценя и моята клетва към теб също толкова дълбоко.

– Не, Страйдър – каза тя, протегна се нагоре и обхвана брадичката му с ръка. Насили го да погледне към нея. – Не говоря за това да цениш обет. Не по този начин. Имам предвид бурна страст, каквато може да донесе любовта. Искам от съпруга си същата искрена преданост, каквато те принуждава да събориш на земята всеки мъж, който поставя под въпрос мъжествеността на Кит. Искам повече от вярност от съпруга си. Искам сърцето му. Искам да гори за мен в мое отсъствие, също както аз за него. Искам сърцето ми да се свива от болка при мисълта да съм без него.

Той се присмя на това.

– Има достатъчно болка в живота, защо ще искаш още?

– Защото истинската любов не е болка. Тя е красива. Прави всички ни по-добри хора. Кара ни да се стремим към усъвършенстване и да станем повече от това, което сме.

– Ха! Ако любовта е толкова велика, защо тогава никога не си я почувствала? Защо аз не съм я почувствал? Няма любов като тази, която описваш. Това е измислица на мъже, които само търсят начин да накарат съпругите на други мъже да предадат господарите си заради тях.

Може би някои мъже си играеха със сърцата на жените. Но не всички. Тя вярваше, че съществува.