Два меча бяха държани от официални лица в центъра на арената. Всичко, което чакаше, бе приближаването на френския шампион, за го предизвика.

Почти се засмя на мисълта.

Но в момента, в който видя противника си на полето, смехът му замря. Всъщност цялото му тяло се вкочани при вида на френския кралски жакет върху златната броня. И макар че лицето на мъжа беше покрито от най-хубавия му шлем, той го позна веднага.

Това беше Деймиън Сейнт Сиър.

Страйдър изруга.

– Това чувство е напълно споделено – изръмжа Деймиън, когато спря пред него.

Страйдър отново прокле съдбата. Как можеше Хенри да му причини това?

– Не прави това, Деймиън. Преди бяхме приятели, ти и аз.

– А сега сме врагове. Странно е как се обръща съдбата, нали?

Деймиън се протегна за меча си.

– Не те смятам за враг.

Деймиън подхвърли другия меч на Страйдър.

– Тогава си глупак и напълно заслужаваш да умреш.

В момента, в който Страйдър хвана меча си, Деймиън нанесе удар към него. Страйдър едва имаше време да го отблъсне и да се отдръпне от него.

– Не ме карай да те наранявам, Деймиън. Нямам желание да виждам още повече болка, нанесена върху теб.

Деймиън изрева, докато атакуваше с яростта и силата на десет мъже.

Страйдър всъщност трябваше да положи усилие, за да предпази рицаря от нараняване... истинска рядкост. Деймиън не беше научил много през годините, откакто бяха приятели. В онези дни, момчето беше със свободен дух и обичаше шегите.

Най-малкото дете на родителите си, Деймиън беше обичан безумно и от двамата, също както и от по-голямата си сестра – Аликс.

И макар че едва година ги разделяше по възраст, Страйдър винаги бе мислел за Деймиън като за малък брат, който има нужда от защита.

Но мъжът пред него изобщо не беше като момчето, което познаваше. Този Деймиън беше гневен и огорчен. Гневът му искреше като лед в зеленикаво-златистите очи, които гледаха към Страйдър от процепите на шлема на Деймиън.

Страйдър нямаше представа какво бяха причинили сарацините на приятеля му, но беше очевидно, че не го бяха държали с удоволствие заради откуп, както му беше казал, че ще направят.

Деймиън ритна към крака на Страйдър, след което замахна към главата му.

Блекмор едва избегна убийствения удар.

Деймиън пусна меча си, сграбчи го за туниката и го метна към ниската преграда, която разделяше тяхната зона от тази на зрителите.

Страйдър пусна собствения си меч, когато се забориха с ръце. Това не беше битката, която Хенри беше замислил. За Деймиън това беше лично.

И това накара сърцето на Страйдър да се свие. Много пъти се беше опитвал да говори със стария си приятел през последните няколко години само за да получи отказ от мъжете на Деймиън.

– Никога не съм имал намерение да бъдеш наранен – каза Страйдър.

Деймиън изръмжа ниско и дълбоко като страдащо животно, преди да забие юмрука си в рамото му.

Страйдър пое удара, без да трепне.

– Да не си посмял да бъдеш лицемерен с мен, копеле такова. Обещавам ти, че няма да напусна това поле, преди да се окъпя в кръвта ти.

– Това ли искаш? – попита Страйдър, докато избягваше друг удар. – Това ли е, което ще те накара да оставиш миналото настрана? – той свали шлема си от главата и погледна към приятеля си. – Аз все още те смятам за мой брат, Деймиън.

Деймиън го зашлеви през лицето.

Страйдър го погледна, докато вкусваше кръвта на устните си. Облизвайки металния вкус, той се изправи.

– Бий се с мен, проклет да си.

Страйдър поклати глава.

– Не искам да се бия с теб.

Деймиън вдигна глава като чу това, после се обърна, за да вземе отново меча си. Когато отново се изправи срещу Страйдър, студенината в погледа му го накара да потрепери.

– Много добре тогава – отвърна той. – Но преди да те убия и да отидеш в свитъците на писарите като доказан убиец, позволи ми да ти кажа нещо.

– Какво?

– Знам за момчето, към което си нарушил обещанието си Утремер. Водолея.

Страйдър замръзна при тази новина.

– Откъде знаеш това име? – Отвратително чувство мина през него. – Ти?

Деймиън се засмя на въпроса му.

– Де да бях такъв късметлия. Не, не бях аз, но знам много за него. Можех да чуя виковете му в нощите, когато го измъчваха, след като ти и Братството ти го зарязахте. Чувах проклятията му и молбите му да умре.

Страйдър не можеше да диша, когато болката го превзе.

– Той беше мъртъв, когато се махнах.

– Не – каза Деймиън с нотка на злобна радост с гласа си, – не беше. Оживя. Всъщност все още е жив и мрази теб и всички от Братството, които го оставихте, за да страда. Той те мрази дори повече, отколкото аз. Всеки път, когато го биеха, той те проклинаше и се закле, че ще те види мъртъв.

– Лъжеш ме.

Деймиън поклати глава и Страйдър имаше ясното чувство, че бившият му приятел изпитва голямо удоволствие от болката, която му причиняваше.

– Ако се съмняваш в мен, попитай брат си за истината.

Страйдър се намръщи.

– Кит? Какво общо има той с това?

– Кит е Водолея, глупако.

Страйдър беше толкова зашеметен от новината, че едва видя пробождането, което го рани. Той се мръдна настрани, но не достатъчно бързо, че да попречи на острието да разреже ребрата му.

Крещейки от гняв, той се отдалечи от Деймиън и хвана меча си.

Роуина стана на крака, когато видя Страйдър ранен. Тълпата около нея едновременно пое въздух. Никой никога не беше ранявал преди графа. Никой. За разлика от останалите тя знаеше защо Страйдър не се бие с цялата си сила, но когато той хвана меча си и се обърна към Деймиън, тя осъзна, че нещо се е променило.

Вече нямаше съчувствие върху лицето на Страйдър. Само ярост, толкова силна, че дори от разстояние успя да я изплаши.

Страйдър нападна Деймиън като обладан от дух.

Деймиън отвърна, но беше безполезно. С една бърза атака, Страйдър наруши равновесието на противника си и събори Деймиън по гръб в праха.

Роуина пое остро дъх, когато Страйдър се приготви да убие принца.

Тогава, точно когато беше сигурна, че острието ще пробие сърцето на принца, Страйдър го отклони и го заби в земята.

Сложи крак върху гърдите на Деймиън и го прикова за земята.

– Сир? – гласът на Страйдър изкънтя в ранната сутрешна мъгла. – Победих шампиона ви. Нямам желание да убивам мъж, за да докажа невинността си. Никога не съм отнемал живот хладнокръвно и нямам желание да започвам сега.

Хенри кимна в знам на съгласие.

– Наистина, лорд Страйдър. Вие доказахте вашата милост. Нека никой друг не поставя под въпрос вашата вина в убийствата. Освободете братовчед ни и ни позволете да видим, че ще се погрижат за него.

Нямаше нужда. В момента, в който Страйдър махна крака си, Деймиън стана на крака и нападна графа.

Хенри заповяда на хората си да ги разтърват.

– Това не е приключило – изръмжа Деймиън, докато хората на Хенри го издърпваха настрани.

Страйдър пое накъсано дъх, докато Роуина бързаше към него. Сърцето ѝ препускаше, тя искаше да се хвърли в прегръдката му и да го целува навсякъде по лицето му, докато и двамата не паднат на земята. Само знанието, че цяла тълпа от благородници ги наблюдава, я спря.

– Трябва да се погрижат за вас, милорд.

Собствените му мъже и Кит бързо се присъединиха към тях.

– Благодаря на Бог, че дойде на себе си – каза Кристиан, докато прегръщаше набързо Страйдър и го потупваше по гърба. – Боях се, че ще му позволиш да те убие.

Страйдър имаше странен израз върху лицето си, когато се обърна към Кит. Потърси погледа му, сякаш срещаше непознат.

– Нещо не е наред ли? – попита Кит.

– Аз... – Страйдър поклати глава, сякаш за да я проясни. – Имам нужда да бъда отведен обратно в палатката ми.

Всички те наобиколиха Страйдър, защитиха го от шокираната тълпа и го поведоха към покоите му. Но макар всички да бяха облекчени и щастливи, Страйдър изглеждаше далеч от доволен заради победата си.

Роуина и Зенобия си размениха загрижени погледи, докато мъжете поздравяваха Страйдър и се бутаха един друг като игриви деца, които са спечелили победа.

Двете жени изчакаха отвън, докато Кристиан и останалите мъже помогнаха да свалят бронята от Страйдър.

Веднага след като Страйдър се освободи от бронята, грабна чисто парче лен и го задържа към себе си, за да спре потока кръв, докато Кристиан му подаваше бокал с ейл. Приятелите му му задаваха въпроси, но ако трябваше да бъде честен, не чу нито един от тях.

Всичко, което можеше да чуе, бяха обвиненията на Деймиън.

Да чува звука от гласа на Водолея през стените, докато момчето плачеше някой да му помогне.

Тогава видя лицето на Деймиън в деня, в който се бяха сбили.

Кой си мислиш, че си ти, че да ни предвождаш? Аз съм син на крале и съм роден за това.

След смъртта на техния повелител и рицарите му, бяха останали шест от тях, да намерят пътя си от Утремер до Франция. Рейвън, най-младият, беше на тринадесет, но за щастие, беше достатъчно висок, за да мине за по-голямо момче. Останалите бяха две или три години по-големи от Рейвън.

До онзи ден Страйдър искаше да даде юздите на командването на Деймиън, когато го изиска. Но самият той беше твърде млад и суетен, и отказа.

Така че Деймиън ги напусна заедно с още двама, за да търсят собствения си път обратно. Като глупак, Страйдър го беше последвал с Рейвън и Саймън, влачещи се след него, за да ги върнат обратно.

И всички бяха завършили пленени.

Защото беше глупак.

Сега видя онзи ден ясно. Слънцето блестеше над дюните, докато се биеха и бяха пленени. Окървавени и пребити, те бяха накарани да паднат на колене в горещия пясък. Сарацините бяха вързали ръцете им зад гърбовете.

Очите на Деймиън бяха пълни с омраза, докато гледаше Страйдър.

– Не казвай на никого кой си – каза Блекмор през стиснати зъби. – Ако научат за родословието ти, ще те накарат да страдаш за това.

– Ти ревнуваш – изсъска приятелят му. – Аз струвам повече, отколкото десетима като теб.

И така, Деймиън беше оповестил всичките си титли пред присъстващите.

Водачът на сарацините се беше засмял високо, докато говореше на мъжете си на език, който никой от тях не знаеше по онова време. Деймиън беше отведен и хвърлен върху гърба на кон. Той и водачът яздеха, докато останалите трябваше да вървят през пустинята до лагера, където бяха вързани с другите пленени.

Господ и Деймиън само знаеха какво са направили сарацините, за да го накарат да си плати за високомерието. В Европа позицията на Деймиън му гарантираше само най-добрите помещения и грижи. В ръцете на номадска раса, заклела се да унищожи чуждата армия върху земите си, такова знание обикновено гарантираше смърт чрез набучване на кол.

Погледът в очите на Деймиън, когато се бяха били днес, беше казал на Страйдър, че принцът би желал много повече да срещне тази съдба, отколкото онази, която му беше дадена.

– Объркан ли си? – попита Кристиан, когато Страйдър взе чашата от ръцете му и изпи съдържанието ѝ на един дъх.

– Чуваш ли ме?

Страйдър поклати глава, за да я проясни от миналото, когато осъзна, че приятелите му му задават множество въпроси.

– Аз съм...

Той не завърши мисълта си. Не можеше. Не и докато се съмняваше за всичко относно себе си и семейството си.

Кит никога не говореше за миналото. Никога. След нощта, в която Страйдър го беше намерил в Кентърбъри, брат му отказваше да говори за годините, в които бяха разделени.

Но все пак Кит никога не говореше много за нищо лично. Имайки се предвид болката от собственото му минало, Страйдър никога не го беше притискал по този въпрос.

– Деймиън излъга.

– За какво?

Страйдър не беше осъзнал, че е проговорил на глас, докато Назир не му зададе въпроса.

– Нищо – каза той, отправяйки се към леглото си.

Докато лягаше на него, Роуина и Зенобия се присъединиха към тях.

Роуина се втурна към него и избута ръката му от превръзката, за да може да види раната.

Страйдър затвори очи и прие утехата от усещането на ръцете ѝ върху студената си плът. Прие утехата от загрижеността, която видя в зелените ѝ очи.

Тя беше прекрасна в притеснението си за него.

Несъзнателно той се протегна и прокара ръка през дългата ѝ руса коса, оставяйки я да се увие колко пръстите му. Това незабавно облекчи страховете вътре в него. Ужасът, че може би е оставил собствения си обичен брат в земята на враговете им.

– Имам нужда от купа с вино и конец – каза тя на Назир. – Раната трябва да се зашие.

Тогава тя погледна към Страйдър и нещо вътре в него се разби на парчета. Никога никоя жена не бе имала такъв израз на лицето си, когато беше гледала към него. Незабавно се възбуди. Цялото му тяло за разгоря от нуждата да вкуси устните ѝ дори когато раните му го боляха.