– Мисля, че е объркан от онзи удар по главата – каза Свен зад тях. – Погледнете го.

– Да – съгласи се Вал. – Умът му не е такъв, какъвто трябва да е. Вероятно трябва да му набием обратно малко разум.

Страйдър не го беше грижа какво мислеха мъжете му. Умът му не беше объркан. Беше ясен. Идеално ясен.

За пръв път в живота си, той разбра малко от онова, което баща му беше изпитвал към майка му. Разбра желанието просто да седне и да наблюдава жена да върши най-простите неща, докато той жадува за нея.

Но това не променяше нищо.

Деймиън. Водолея. Кит. Неговите мъже. Те бяха това, заради което живееше. Те му напомняха всекидневно защо никога няма да може да се обвърже за земите си. Докато имаше дете, което да страда, той трябваше да направи онова, което може, за да види това дете у дома.

Никога нямаше да почива. Никога.

Без значение колко много сърцето му жадуваше за друго.

Той откъсна погледа си от Роуина и намери Кит да стои зад хората му. Сурова гримаса беше сбърчила челото на брат му.

През цялото време, когато беше в затвора, Водолея отказваше да говори за семейството си. Не беше казал нищо лично. Нито дори как е бил пленен.

Всичко, което детето искаше, беше да се прибере у дома.

Можеше ли това момче наистина да бъде Кит?

Брат му беше бездомен, когато Страйдър го беше намерил. Техният полубрат, Майкъл, не беше казал нищо освен това, че Кит се е завърнал и след това го беше изхвърлил. По онова време Блекмор беше прекалено ядосан, за да попита откъде се е завърнал Кит.

Сега му се искаше да го беше направил.

Нямаше белези върху ръцете на брат му. Не и такива, които бяха жигосани върху ръцете на хората от Братството.

Не. Кит не можеше да бъде Водолея. Брат му го обичаше. В това не се съмняваше изобщо. Деймиън беше предрекъл, че Водолея го мрази и момчето имаше пълно право на това.

Но върху лицето на Кит нямаше омраза, докато брат му го наблюдаваше. Само притеснение се забелязваше в сините му очи.

Деймиън беше посадил това семе само за да го нарани. Да го отслаби. Дори като дете, приятелят му винаги знаеше как да нарани най-добре с езика си.

Изговарянето на нещо не го правеше истина.

– Страйдър?

Той върна погледа си върху Роуина, която го наблюдаваше съсредоточено.

– Добре ли си?

– Да – отвърна той, усмихна ѝ се леко, докато отпускаше ръката си да падне далеч от косата ѝ. – Не очаквах да срещна Деймиън в този двубой.

Вал побутна Свен.

– Казах ти, че трябва да го предупредим.

– Не, не го каза! – рязко му отговори Свен.

– Благодаря за това, че следите за интересите ми – каза Страйдър на хората си. – Но в бъдеще, ще оценя леко предупреждение по такива въпроси.

Всички изглеждаха виновни.

– Но нямаше никаква вреда. Нека не мислим повече за това.

Свен и Вал кимнаха и напуснаха палатката, докато Роуина се зае да шие раната му.

Мръщейки се заради болката, Страйдър наблюдаваше деликатните ѝ шевове. Тя направи всичко възможно, да не го нарани повече, отколкото беше необходимо.

– За дама, която мрази войната, си много добра в това.

– Мъжете биват ранявани и по други причини – спокойно каза тя. – Това е дарба, за която майка ми казваше, че всички жени трябва да притежават.

Зенобия плесна с ръце, а после ги потри една в друга.

– Мисля, че Роуина е способна да се погрижи за Страйдър. Какво ще кажете останалите да излезем и да потърсим нашия убиец?

Кит и Назир кимнаха. Кристиан се заинати.

– Мисля, че е лоша идея да ги оставим насаме.

Назир изсумтя на това, след което грабна ръката на Кристиан и го замъкна към входа.

– Страйдър е напълно пораснал мъж, Абате. Последното нещо, от което се нуждае, е да го зяпаме.

– Но...

– Ела – нареди Назир и го издърпа от палатката.

Зенобия им отправи знаещ поглед.

– Почивай си, Страйдър. Ще направя всичко възможно, да съм сигурна, че няма да ви притесняват.

Тя затвори и подсигури предната част на палатката.

– Да не ни притесняват от какво? – попита Роуина, докато приключваше със зашиването.

– От това – отвърна Страйдър, придърпа я близо, така че най-накрая да успее да вкуси сладостта на устните ѝ.


Глава 12

Роуина изстена от силата на целувката на Страйдър. А само като си помисли, че се беше страхувала за него в този ден. Но имаше прекалено много мощ в тази целувка, за да е сериозно ранен.

Не, нейният рицар беше добре.

Той я придърпа в леглото си върху гърдите си, за да я обхване нежно с ръце.

Тя прекъсна целувката им незабавно.

– Внимателно, милорд, ще се нараните.

– Не ме интересува – въздъхна той и придърпа устните ѝ обратно към своите, за да може да опустоши сетивата ѝ.

Сърцето ѝ подскочи при думите му и при усещането за езика му, извиващ се срещу нейния. Топлият му, мъжествен аромат изпълни главата ѝ, докато прокарваше ръце върху твърдите му като стомана бицепси, които се стегнаха и я притеглиха със силата си.

Какво имаше в този мъж, което я караше да се чувства така? Какво я караше да трепери, оставяйки я гореща и копнееща. Дори желаеща да бъде близо до него, когато дълбоко в сърцето си знаеше, че той представлява най-голямата опасност за всичко, което искаше в живота.

Тя прокара длан по мускулите на гърдите му, усещайки начина, по който плътта му се извиваше и огъваше под дланта ѝ.

Страйдър взе ръката ѝ в своята и я плъзна надолу по тялото си, докато тя не докосна твърдия му член.

– Мечтаех си за теб през цялата нощ, Роуина – той дишаше накъсано в ухото ѝ. – За теб, докосваща ме отново.

Тя изстена при звука на гласа му и чувството да го усеща в ръката си. Прокара пръсти до върха му, където той вече беше влажен. Тръпка мина през него, която тя усети с цялото си тяло.

Намираше трудно за вярване, че този мъж, който можеше да убива, може да бъде толкова нежен с нея. Че може да я държи по този начин и да кара цялото ѝ тяло да гори за него.

И все пак той го правеше. Оставяше я безпомощна и отнемаше дъха ѝ. И в същото време я караше да се чувства сякаш лети.

– Толкова се радвам, че не беше убит.

– Наистина?

Тя кимна, докато гледаше в тези толкова пленителни сини очи.

– Никога не съм знаела, че мога да се моля толкова силно един рицар да удари друг.

Той отвори уста да каже нещо.

– Или който и да е друг мъж – допълни тя, преди той да каже и дума.

Страйдър гризна устата ѝ със зъбите си, докато прокарваше ръце надолу по гърба ѝ до бедрата ѝ. Роуина не протестира, когато той повдигна полите ѝ нагоре, докато оголи дупето ѝ за търсещите си ръце. Тя изстена дълбоко в гърлото си, когато ръцете му намериха онази част от нея, която пулсираше за него.

Страйдър стисна зъби при усещането за сладката ѝ влага, която покриваше пръстите му. Не трябваше дори да помисля да я обладава. Особено сега, когато мисията му беше толкова ясна.

Но не можеше да ѝ устои. Имаше нужда да бъде в нея точно сега, по начин който не разбираше. Трябваше да я има и щеше да убие всеки, който се опиташе да ги прекъсне.

Пренебрегвайки болката от раната си, той я дръпна в скута си и се плъзна дълбоко в очакващата ѝ топлина. Затвори очи и просто се наслаждаваше на усещането за нея.

Можеше да остане в тази жена завинаги. Имаше някакво чуждо, вътрешно спокойствие, което изпитваше всеки път, когато тя беше около него. Сякаш не можеше да намери недостатък в света.

Недостатък в себе си.

Това беше спокойствие, което никога не си беше представял, че може да съществува.

Роуина ахна от пълнотата на Страйдър вътре в тялото си. Чувствата, които изпитваше към него, я ужасяваха. Това, което правеха, беше лудост, след като и двамата искаха да са свободни.

И въпреки всичко, беше безпомощна срещу ненаситното желание на тялото си за него. Сърцето ѝ жадуваше да бъде близо до него. Да утеши този мъж, чийто очи бяха измъчени, също като буреносно море, завинаги лишено от слънчева светлина.

Той я насочваше с ръце, показвайки ѝ как да прави любов с него, докато е отгоре. Разкошната ѝ синя рокля се стелеше около тях, влачейки се по земята.

Тя наблюдаваше лицето му отблизо и се чудеше дали собствените ѝ черти отразяват удоволствието, което той ѝ даряваше. Дишането му беше учестено, той прехапа устната си и изръмжа, докато ръцете му я призоваваха да се движи по-бързо.

– Точно така, любов моя – прошепна той, когато тя намери ритъма, който удовлетвори и двамата.

Страйдър обхвана лицето ѝ в длани и ѝ позволи да се движи и заради двамата. Това беше всичко, което му пречеше да не разкъса роклята ѝ, докато тялото ѝ не се разголи пред него, така че да може да я докосва навсякъде. Да засити копнежа, който изпитваше, да гледа сочните ѝ извивки, докато ги вкусва. Обаче последното нещо, което искаше да ѝ причини, бе да я засрамва повече от необходимото, ако някой ги прекъснеше. Той вярваше, че Зенобия може да им осигури уединение.

Но просто в случай че...

Роуина изви лицето си в ръцете му и го целуна от вътрешната страна на китката. Сърцето му се забърза от този жест.

Тя беше изумителна. Истинска, неочаквана наслада.

Той почувства как тялото ѝ се стегна около члена му, докато забързва тласъците си. Усмивка играеше в ъгълчето на устата му, когато тя свърши заради него.

Това беше най-красивото нещо, което някога беше виждал. Виковете ѝ на наслада изпълниха ушите му и го стоплиха изцяло.

Придърпвайки я надолу към устните си, той погълна стоновете ѝ преди някой друг да ги чуе и повдигна бедрата си, забивайки се още по-дълбоко в тялото ѝ.

Можеше да почувства сърцето ѝ да блъска срещу гърдите му, докато я прегръщаше и се тласкаше още по-бързо, докато не намери собственото си освобождение, а тя го целуваше дълбоко и изцяло.

Стенейки от удоволствие, той вкуси усещането за влажната ѝ топлина, а тялото му беше напълно изцедено и задоволено. Нямаше нищо подобно на тази земя като неговата нимфа.

Никой изобщо не можеше да се съревновава с нея. Нито пък можеше да му даде по-блажен момент.

Роуина се подпря на лакът, така че да може да погледне надолу към Страйдър. Тя проследи с целувки ръба на челюстта му с набола брада и просто вдиша топлия му мъжествен аромат.

– Нараних ли те? – попита тя, разтревожена за раните и натъртванията, които се виждаха по цялото му тяло.

– Не, лейди. Иска се нещо повече от леката ти тежест, за да ме нарани.

Роуина легна върху гърдите му, с буза до сърцето му, което биеше силно и я успокояваше, докато той си играеше с косата ѝ. Страйдър повдигна собствената си ръка, за да проследи линията на носа ѝ.

– Толкова си мека.

Тя положи целувка върху сърцето му, след което се надигна, така че да може да го погледне.

– Ти не си.

Той ѝ се усмихна, очите му бяха горещи и изгарящи.

– Кажи ми защо не мога да ти устоя, Роуина. Ти пишеш за любов и желание. Защо те желая, след като разумът ми повтаря, че не трябва?

– Ако знаех отговора на това, тогава щях да разбирам защо съм тук, след като не трябва. – Прехапвайки устни, тя се отдръпна от него. – Какво правим, Страйдър?

– Мисля, че се влюбваме.

Мълчанието увисна между тях, докато тези думи ехтяха в настъпилата тишина.

Роуина знаеше, че е истина. Чувстваше го с всяка част от себе си и я караше да иска да избяга от ужас.

Челюстта му се стегна, докато пръстите му галеха бузата ѝ.

– А аз не мога да си позволя да ви обичам, милейди. Не мога.

– Знам. И аз не искам да обичам мъж, който никога няма да остане на едно място. Такъв, който никога няма да бъде доволен да остави настрани меча си в името на мира и да живее спокойно до мен.

Той въздъхна при думите ѝ.

– Не. Никога няма оставя меча. Не и докато деца като Деймиън са някъде там навън и биват наранявани. И не само сарацините са тези, които ги измъчват. Освобождаваме също толкова деца, които са държани от нашите хора, колкото наши деца, държани от тях. Не виждам края на тази война и докато е така, нямам друг избор, освен да направя всичко, което мога, за да помогна на онези, които страдат.

– Не можеш да спасиш света, Страйдър.

– Ако спася един човек, тогава ще спася техния свят. Домовете не се строят от една – единствена плочка, а по-скоро от стотици камъни. Ако се строши един камък, тогава цялата къща е изложена на опасност, дори да не е разрушена. Може и да не ги спася всички, но трябва да избавя толкова много от тях, колкото мога.

И това беше нещото, което най-много обичаше в него.

– Искам да спечелиш войната, която водиш.

Страйдър целуна устните ѝ, след което излезе от нея. Той се мръдна настрани, така че тя да легне до него върху тясното легло. Прегърна я нежно, докато ги покриваше с одеялото.