Искаше му се Саймън от Рейвънсууд да е тук, за да му помогне да разпръсне пискливите жени, които възхваляваха добродетелите му, докато се бутаха с лакти и подскачаха, в опит да привлекат вниманието му.

Дори брат му Кит, щеше да му бъде от помощ.

Но както винаги, Кит не се виждаше никъде. Без съмнение съчиняваше някъде сантиментални, пълни с тревога песни със скимтящите си приятели, чиито единствени мисли бяха лекомислени и глупави.

Страйдър бързо отблъсна тази мисъл, за да не изпитва нервите си още повече.

– Лорд Страйдър, моля ви, изберете ме за Дама на всички сърца! – една млада жена извика в ухото му, дърпайки силно черната му коса.

Страйдър потисна едно проклятие, докато се бореше, да се освободи от взискателната ѝ длан.

– Не, аз трябва да бъда Дамата, не е ли така, милорд?

Той не можа да отговори, защото други жени викаха по него. Някои го бяха хванали и го подръпваха за туниката и някой крайник, докато други бяха заети да тъпчат неща за спомен в снаряжението и шлема му.

Без да споменаваме панталоните му…

– Взех къдрица от косата на лорд Страйдър! – изпищя една жена и припадна.

Другите я прекрачиха, докато една се опита да задигне къдрицата от косата му от хватката на падналата жена. „Припадналата” бързо я ухапа и след това избяга с трофея си.

Това беше само началото на безумието, докато останалите жени се опитваха да вземат собствени частици от плътта му.

Страйдър не искаше да нарани нито една от жените, но да се освободи от тях без насилие, се оказа почти невъзможно.

– Дами, дами! – изгърмя висок мъжки глас. – Моля ви, дайте момент на негова светлост, който има нужда да изповяда множеството грехове, които е извършил.

Страйдър отправи рядка усмивка, когато разпозна тежкия акцент в гласа на Кристиан от Акра. Бяха минали три години от нощта, в която беше имал удоволствието да види за последно стария си приятел.

Дамите се нацупиха едновременно, докато отстъпваха назад и правеха място за мъжа, който беше облечен в черно монашеско, грубо тъкано, облекло.

Но когато погледнаха високата, мускулеста фигура на Кристиан, лицата им се оживиха значително.

– Колко жалко, че е монах – каза една от жените, по-скоро високо.

– Да – съгласи се друга.

Колко малко знаеха те – нямаше никакви свещени клетви, които да обвързват русия мъж сред тях. Кристиан носеше монашески дрехи, за да запази в тайна самоличността си.

Беше очевидно от шпорите, които се подаваха от време на време изпод черния подгъв, който се влачеше по земята, и по черната качулка, която беше преметнал върху главата си, за да прикрие липсата на тонзура3. Това не беше духовник, а един от най-добрите рицари, които Страйдър беше виждал някога.

Без да споменаваме, че в родината на майка му – Византия, Кристиан от Акра беше принц от кралско потекло, който беше само на една крачка от трона.

– Абате – поздрави го Страйдър, докато разтърсваше предложената от Кристиан ръка. – Твърде много време мина.

– Да – съгласи се той, сграбчи здраво дланта му и го потупа по рамото. – Наистина е така. Но изглежда нещата не са се променили много за теб.

Синият поглед на Кристиан премина през жените, които все още не изглеждаха склонни да ги оставят.

Страйдър въздъхна уморено.

– Истина е, самата истина.

– Отче? – повика го една от жените.

Беше апетитна брюнетка със сочни извивки. Откритата покана на лицето ѝ показваше, че ако Кристиан се съгласеше, на сутринта и двамата щяха да имат нужда от свещеник за изповед.

– Мога ли да се изповядам по-късно?

Лукав поглед проблесна в очите на Абата. Страйдър можеше да види как внимателно обмисля отговора си.

Когато проговори, думите му бяха точно каквито очакваше Страйдър. Кристиан може и да беше варварин в сегашните си вярвания, но все още проявяваше достатъчно уважение към духовенството, което го беше отгледало и никога не би посрамил репутацията им, като приеме поканата на жена, докато носи свещено облекло.

– Да, милейди. Казаха ми, че местният свещеник има няколко служби.

Лицето ѝ посърна от разочарование.

– Ако вие, дами, ни извините…

Кристиан проправи път извън групата към ярко оцветените палатки, които рицарите бяха разпънали на хълма извън стените на замъка.

Повече от триста рицари бяха дръзнали да дойдат до Хексъм за игрите, продължаващи месец, провеждани всяка есен. За разлика от другите рицари, той не беше пристигнал тук в търсене на слава или богатство… имаше повече от достатъчно и от двете. Беше в Хексъм по заповед на краля, за да може последният да държи под око Страйдър, който беше претърпял няколко „злополуки“ напоследък. Наистина някой го искаше мъртъв по възможно най-неприятния начин и докато не намереха кой, Хенри желаеше да пази Блекмор на родна земя.

Погледна през рамо, за да е сигурен, че нито една от дамите не ги следва. Макар жените да гледаха с копнеж в тяхна посока, за щастие, бяха останали назад.

– Какво те води насам? – попита Страйдър Кристиан.

Изражението на приятеля му беше мрачно, докато изкачваха хълма.

– Опасявам се, че идвам с лоши новини. Лизандър от Марсилия беше убит.

Блекмор спря рязко при новината. Лизандър от Марсилия беше един от мъжете, които бяха затворени в Утремер. Веднага след като Братството го беше освободило, Страйдър лично го беше изпратил в Шотландия, за да служи в домакинството на приятел.

– Как е възможно това?

– Бил е измъчван и убит – обясни Кристиан, а гласът му съдържаше цялата ярост, която изпитваше Страйдър.

– Кой би посмял да направи нещо такова?

– Враг на клана МакАлистър – отговори приятелят му. Гласът му беше дълбок от гнева и тъгата. – След като Лизандър и Пейгън помогнали на Юън МакАлистър да се върне у дома, Лизандър бил пленен и убит за делото си. Сега отивам на север, за да помогна на Пейгън да намери и убие отговорните за стореното.

– Имаш ли нужда от още един меч?

Лицето на Кристиан се отпусна незабавно.

– Бих казал „да”, но самият факт, че си тук в Англия, а не на Континента, ми говори, че си зает с делата на краля и не си свободен да напуснеш.

Страйдър изръмжа в отговор.

– Да. Но знанието, че един от нас е бил убит, ме поболява.

– Повярвай ми, всички споделяме това чувство.

Страйдър не се съмняваше. Не бяха преживели ужаса на пленничеството си, за да се върнат у дома и да бъдат измъчвани и убити. Гневът, който изпита при тази мисъл, се завихри в него, карайки го да жадува за кръв.

– Закълни ми се, че ще накараш виновника да си плати.

– Няма защо да се притесняваш за това. Пейгън писа, че има намерение да му покаже как сарацините се отнасят към затворниците си.

Страйдър се намръщи, без да иска, на спомена за някои от „уроците” в ръцете на пазачите им. Тези езичници знаеха добре как да накарат някой да съжалява, че е бил роден, и когато нещата се отнасяха до кървави дела, той се съмняваше, че някой може да е по-добър от Пейгън. Никой не знаеше истинската народност на мъжа, но всички познаваха желанието му да среже всяко удобно гърло.

– Добре.

Кристиан го потупа по гърба и отново закрачи към хълма.

Докато вървяха, Страйдър започна да събира панделките и жартиерите от бронята и шлема си, където жените ги бяха поставили.

Кристиан се засмя тихо, докато го наблюдаваше.

– Както винаги си прокълнат да бъдеш преследван от нежния пол, а?

Страйдър го погледна насмешливо.

– Струва ми се, че трябваше да им кажа за принц Кристиан. Това сигурно щеше да ми спечели миг спокойствие от тях и машинациите им, целящи да се омъжат за мен.

– Изобщо нямаше да ти помогне, след като вече съм сгоден.

– Ах – отвърна Страйдър и се засмя мрачно. – Мистериозната принцеса, която никога не сме виждали. Кажи ми, наистина ли мислиш, че тя все още чака остарялата ти кожа да се върне при нея?

– Иска ми се да беше другояче, но получих достатъчно писма от чичо ми, който ме пришпорва да се прибера у дома и да се оженя за нея, за да знам, че тя вероятно е най-покорната девойка, която седи и чака послушно моето завръщане – каза Кристиан, а гласът му беше изпълнен с гняв.

Страйдър познаваше достатъчно добре приятеля си, за да знае, че той иска девойката да намери някой друг, за когото да се омъжи. Подобно на него Кристиан беше най-щастлив като ерген и нямаше никакво желание да се обвързва с жена.

Поне не и за по-дълго от една нощ.

Страйдър тръгна към палатката си в червено и бяло райе. Постави шлема си на масата и свали ръкавиците си.

– Ще се завърнеш ли скоро у дома, за да се ожениш за нея?

Тежък гняв проблесна в очите на Кристиан.

– Нямам желание да се прибера по много причини. Може и да съм принц, но не им дължа нищо. Сега моята вярност принадлежи изцяло на Братството.

Страйдър кимна с разбиране. Семейството на Кристиан бе причината той да живее в манастир, когато бил пленен от сарацините в Акра. След смъртта на родителите му, когато бил на шест, чичо му изолирал момчето с монасите с надежда, че то ще научи мястото си, така че, когато се завърне във Византия, да бъде послушно кученце лесно за контролиране.

Този план не можеше да свърши по-зле, след като мъжът пред Страйдър беше по-силен от стомана и никога нямаше да бъде контролиран от някого или нещо.

Оръженосецът на Страйдър Дрюс влезе тичешком в палатката. На четиринадесет години момчето беше върлинесто и некоординирано. Къдравата му черна коса бе подстригана късо, но винаги успяваше да изглежда непокорна. Момчето често се унасяше в блянове и падаше върху разни неща. Въпреки това рицарят никога не губеше търпение с него.

Подобно на Страйдър на тези години, Дрюс беше сирак и повереник на короната.

– Съжалявам, че закъснях, милорд – каза момчето, грабна един стол и го завлече към господаря си. – Пристигна разказвач на приказки и тя беше невероятна. Мога да я слушам цял ден, докато заплита истории за любовници, предадени от Орисниците.

Дрюс се качи на стола и посегна да развърже задната част на бронята на Страйдър.

Рицарят изсумтя на това и се наведе по-ниско, за да може Дрюс да достигне връзките по-лесно.

Страйдър отгатна мига, в който Дрюс осъзна присъствието на Кристиан. Момчето се прекатури от стола и почти го събори, когато се строполи на пода.

Погледна нагоре, цялото му лице изразяваше разкаяние.

– Извинете, лорд Страйдър. Прекъснах ли нещо?

– Не – отвърна рицарят и му помогна да се изправи. – Разговаряхме за незначителни неща. – Страйдър представи момъка на приятеля си. – Кристиан от Акра, запознай се с Дрюс, моя повереник и оръженосец.

– Поздрави, Дрюс – каза той, преди да срещне погледа на Страйдър. Очите на приятеля му бяха още по-тревожни отпреди. – Нещо да не се е случило с Рейвън?

– Не. Беше посветен в рицарство преди няколко месеца и си отспива след разгулна нощ.

Кристиан изсумтя на казаното, но лицето му се успокои, докато Дрюс се върна към обезоръжаването на Страйдър и продължи да бърбори за жената, която беше слушал.

– Чували ли сте някога за Дамата на любовта, милорд?

– Не – отговори Страйдър.

– Аз съм чувал – каза Кристиан, докато сядаше на писалището и си наля чаша с ейл. – Тя е точно твоят тип дама, Страйдър. Трубадур с голяма слава, презира рицарите и пише само за истинската любов и колко е нужна тя в тези дни и години на голямо насилие.

Страйдър присви устни на това. Ако имаше нещо, което мразеше повече от всичко, това бяха тези, които разпространяваха добродетелите на истинската любов. Това така наречено благородно чувство беше струвало повече животи и кавги отколкото всеки меч.

– Шарка да порази всички от нейния вид.

– Не, милорд – каза Дрюс, а лицето му беше замечтано. – Тя е по-красива от Венера и притежава гласа на най-сладкопойната чучулига. Със сигурност няма друга подобна на нея. Трябва да я чуете, докато разказва какъв може да бъде светът само ако се борим за мир със същата страст, с която преследваме войната.

Страйдър си размени многозначителен поглед с Кристиан.

– Млад си, Дрюс. Един ден ще осъзнаеш, че всички жени са такива. Не искат нищо повече от мъж, който да се грижи за тях, а те да го отегчават и предизвикват, докато мъжът почти полудее от постоянното им гълчене. От тях има само една полза.

– И каква е тя, милорд? – попита Дрюс.

Очите на Кристиан танцуваха с веселие.

– Това скоро ще откриеш сам, момче. Но за сега си твърде млад.

Устата на Дрюс оформи малко О, което показа, че момчето вече има някакво понятие от това, докато събираше парчетата от ризницата на Страйдър.

Рицарят подхвърли кесия с монети на оръженосеца си.

– Занеси доспехите на ковача, за да ги излъска, вземи си почивка за остатъка от деня и се забавлявай.