– Някой ще трябва да уведоми семейството на Елизабет – каза тихо.

– Мога да изпратя някой от моите хора – предложи Страйдър.

Тя му се усмихна с треперещи устни.

– Мисля, че е най-добре мъжете ти да останат тук, за да те защитават, ако има нужда. Чичо ми има хора, които може да изпрати. Но оценявам предложението ти.

Той наведе глава към нея.

– Роуина?

Тя погледна зад Страйдър и видя чичо си да идва към тях от стълбите. Лицето му бе тъжно и изпито.

– Казаха ли ти? – попита внимателно той.

Тя кимна и се пребори с нова вълна от сълзи.

– Има ли нещо, което мога да направя? – попита Страйдър.

– Не ме оставяй сама – прошепна Роуина. – Не мисля, че мога да се справя с всичко това сама.

Джоан изстена, когато краката ѝ се подкосиха. Страйдър едва успя да я хване, преди да падне на пода. Стомахът на Роуина се сви още повече, докато си спомняше историята, която Елизабет бе разказала, за това как Страйдър е носел Джоан, когато за първи път бяха пристигнали. Лицето на приятелката ѝ сияеше от щастие, когато бе попитала Роуина дали Страйдър ще я избере за Дамата на всички сърца.

– О, Елизабет – вдъхна тя, сърцето ѝ се късаше от загубата.

Всички мечти, които приятелката ѝ кроеше за бъдещето си... Всичките им надежди...

Но тя не можеше да мисли за това точно сега. Ако го направеше, щеше да се присъедини към Джоан, а никой не се нуждаеше от допълнителна тежест. Имаше твърде много неща за вършене.

– Занеси я в покоите ѝ – каза тя, вървейки пред Страйдър. Чичо ѝ ги следваше на крачка зад тях.

– Вече изпратих човек до Корнуол – каза чичо ѝ тихо. – Въпреки че, ако трябва да бъда честен, се съмнявам, че семейството ѝ ще отговори.

Роуина въздъхна при тези думи, докато държеше вратата отворена за Страйдър, за да внесе Джоан в стаята в края на коридора. Тя се втурна покрай него, за да махне кожата, покриваща леглото ѝ, и отстъпи назад, за да може мъжът да я постави върху него.

– Защо да не отговори семейството ѝ? – попита той, докато се отдръпваше от леглото.

– Не знаем – каза Роуина. – Елизабет беше далечна братовчедка, която бе изпратена да живее при нас преди няколко години. Тя прекара почти пет години с мен, когато бяхме момичета, а след това баща ѝ я извика у дома ѝ, когато бе на шестнадесет, за да се омъжи.

– Елизабет е била омъжена? – попита Страйдър, докато гледаше как Роуина покрива Джоан.

– Не – отговори чичо ѝ. – Годеникът ѝ избягал с друга и тя не се върна при нас няколко години.

– Беше толкова тъжна в началото – каза Роуина. – Можеше да седи с часове, взирайки се през прозореца, без да каже нищо на никого. Сякаш духът ѝ бе пречупен. Тогава един ден, тя реши да се присъедини към този свят.

Страйдър се втренчи в нея с яростна гримаса.

– Имаш ли представа какво се е случило?

– Не, никога не говореше за това. Нито за семейството си. Сякаш изобщо нямаше минало.

– Като брат ми…

– Кит? – попита Роуина.

– Да, той се държа по подобен начин в началото, когато го взех при себе си.

Роуина също го помнеше. Когато го беше срещнала за първи път на обиколката на трубадурите, Кит бе унил и затворен в себе си.

– Странно съвпадение, нали?

Страйдър не отговори. Мислите му се завъртяха. Всъщност поведението им му напомняше за други, които познаваше. За самия него включително.

– Кажи ми, знаеш ли дали Елизабет някога се е осмелявала да отиде в Утремер?

Роуина и чичо ѝ си размениха озадачени погледи.

– Не и доколкото аз знам – каза Роуина. – Чичо?

– Не знам. Баща ѝ никога не беше казвал нищо за това тя да напусне дома му, докато не я изпрати да живее с нас.

Роуина наклони глава, за да погледне към Страйдър, които обмисляше отговора.

– Какво си мислиш?

– Не знам. Безумици най-вероятно – той кимна към Джоан. – Ще се оправи ли?

– Да, просто се нуждае от почивка – Роуина дръпна тъмночервените завеси около леглото, после ги изведе от стаята.

Когато отново се върнаха в коридора, всички бързаха наоколо, мърморейки.

Повечето от тях шепнеха за това, къде ли може да е бил Страйдър, когато Елизабет е паднала в езерото.

– В края на краищата – каза една по-възрастна жена на приятелка, докато се отправяха към стълбите – чух момичето много пъти да се хвали, че тя ще се омъжи за граф Блекмор. Може би го е дразнела твърде много.

– Е, знаете, че баща му е убил майка му...

– И любопитството убило котката – каза Роуина зад тях.

Те се обърнаха и видяха нея, Страйдър и чичо ѝ, после бързо отстъпиха засрамено.

– Не ви ли е срам! – извика Роуина рязко, докато по-възрастните жени изчезваха.

– Остави ги – каза Страйдър. – Тези слухове са с мен през целия ми живот. Вече дори не ги чувам.

– Да, но го правиш – Роуина докосна ръката му утешително. – Просто си твърде добре защитен за твое собствено добро.

Страйдър забеляза, че чичо ѝ наблюдава разговора им. Прочиствайки гърлото си, той се освободи от хватката на Роуина.

– Има ли нещо, което вие двамата искате да ми кажете? – попита чичо ѝ.

– Не – отговориха и двамата едновременно.

Лайънъл погледна подозрително първо единия, а после другия.

– Сигурни ли сте?

– Напълно – увери го Роуина.

Те се присъединиха към тълпата зяпачи долу, които се бяха събрали в голямата зала, когато вратата се отвори. Страйдър грабна Роуина срещу себе си веднага след като видя покритото с одеяло тяло, което внасяха в помещението.

– Страйдър, какво…

– Шшт – каза той бързо, уверявайки се, че тя не може да види приятелката си или тези, които я носят. – Има спомени, които никой не трябва да има.

Чичо ѝ му кимна одобрително, когато Страйдър я поведе към задната част на залата и към изхода, който водеше към кухните. Лайънъл остана, за да се погрижи за тялото.

– Това беше Елизабет, нали? – попита тя с глас, пропит от болка.

– Да, любима.

Тя затвори очи.

– Благодаря ти.

Той целуна ръката ѝ нежно.

– Винаги на твоите услуги.

Роуина спря, за да прегърне Страйдър заради грижовността му и се наслади на топлината на тялото му. На усещането за силата и утехата му.

– Дали това някога ще свърши? – попита тя. – Започвам да споделям мислите на Джоан. Повече от готова съм да се прибера вкъщи и да оставя този турнир зад себе си. Как можем да продължим да празнуваме след смъртта на толкова много хора?

– По същия начин, по който успяхме да се смеем, докато бяхме в затвора. Трябва да го направиш, в противен случай ще полудееш от мъка. Понякога помага да крещиш. Нека ангелите да чуят яростта ти.

– Така ли постъпваш и ти?

Той кимна.

– Друг път намушквах похитителите си просто за да мога да усетя вкуса им, преди да ме пребият.

– Какво ще стане, ако не съм толкова силна, колкото си ти?

– Никога няма да те отведа в битка, Роуина. Струва ми се, че лесно би ме задминала в това отношение.

Тя се усмихна при тези думи.

– Страйдър!

Никой от двамата нямаше време да погледне или да отговори, преди някой да ги повали на земята. Страйдър се бореше с неизвестния нападател, докато не чу свистящия звук от изстрелване на стрели.

– Роуина?

– Тук съм – каза тя с глас, треперещ от страх.

Тежестта се премести сама и се оказа Кит, който след това издърпа меча от кръста на Страйдър и хукна да бяга. Страйдър се претърколи, за да види сянка, оттегляща се покрай стената. Бе очевидно, че след нея бе тръгнал Кит.

– Роуина – каза той, водейки я назад към кухнята. – Влизай вътре. Веднага!

Тя не се поколеба и му се подчини. Страйдър се затича след брат си. Не му отне много време, за да го настигне. Рамо до рамо, те преследваха сянката, докато Кит внезапно спря и хвърли кинжала право към целта им. Той се заби в сянката и я накара да падне с главата надолу от стената.

Страйдър наблюдаваше зашеметено, докато Кит умело се катереше по назъбенaта стена на бойницата по-добре от повечето рицари, за да достигне до мястото, където бе изчезнал мъжът. Отне му няколко минути, за да стигне до върха, където го чакаше Кит. И двамата погледнаха надолу, за да видят тялото, което бе паднало от другата страна. Кит прокле изпочупеното неподвижно тяло, което лежеше долу в далечината върху назъбените скали, които бяха струпани срещу задната част на замъка. Скали, които бяха избрани заради смъртоносните си ръбове, в случай че някой се опита да обсади замъка. Бутането на обсадната стълба от стената гарантираше сериозни, ако не смъртоносни увреждания на всеки рицар, който паднеше от въпросната стълба и уцелеше тези скали.

– Мъртъв е – извика Кит. – Сега няма как да го разпитаме. Знаех си, че трябва да стрелям, преди да стигне бойниците. По дяволите. Той трябваше да падне от тази страна, а не от другата. Трябваше да се досетя, че ще предпочете да се хвърли пред това да го хванат.

Страйдър зяпна Кит.

– Ти и аз трябва да поговорим. Ние определено трябва да поговорим.

Кит срещна очите му само за миг, преди да отмести поглед. Започна да се отдалечава от стената.

– Почакай! – извика рязко Страйдър.

Кит се вцепени.

– Не съм ти куче, Страйдър, че да идвам и да си отивам по твоя команда.

– Не – каза той, поставяйки ръка върху рамото на Кит. – Ти си мой брат. И аз искам няколко отговора, като се започне с това откъде знаеше, че мъжът е тръгнал след мен.

Кит прокара ръка през черната си коса.

– Видях го да напада Кристиан и го последвах тихо, като се опитах сам да се погрижа за него. За съжаление, той избяга.

– През последния час, откакто напусна полето за обучение, всичките ти мъже бяха нападнати. Така че следващото ми предположение бе, че ще дойдат и за теб. Докато идвах насам, за да те предупредя, отново го видях и го подгоних. Ти и Роуина просто се озовахте на пътя ни.

Страйдър не знаеше коя част го шокира най-много – това, че брат му е преследвал убиец или че убиецът е толкова смел, че да нападне всичките му хора посред бял ден.

– Какво искаш да кажеш с това, че моите мъже са били нападнати?

– Всички са добре. Не вярвам, че нападенията са били предназначени за нещо друго, освен да си поиграят с тях. Просто бяха хванати неподготвени и се извинявам за това. Не мислех, че убийците ще атакуват посред бял ден, и нямах представа, че ще тръгнат след всички останали. – Кит насочи погледа си към стената, където бе убил асасина. – Поне има един по-малко от тях, за когото да се тревожим оттук нататък.

Страйдър не бе развеселен от тона в гласа на Кит или от блясъка в очите на брат си.

– Има ли някой пострадал?

– Ръката на Кристиан бе ранена.

Притеснен поглед се появи на лицето на Кит.

– Какво не ми казваш?

Кит тръгна надолу по стената, без да отговори. Страйдър скочи след него. Брат му не спря, докато се насочваше обратно по пътя, по който бе дошъл.

– Кит! – изкрещя той, бързайки да го настигне. Той сграбчи Кит за ръката и го дръпна, за да спре. – Какво става тук? И не ми казвай отново, че не знаеш. Познавам те добре.

Брат му отказа да срещне погледа му, докато лицето му променяше цвета си. Бе очевидно, че каквото и да се случваше, много разстройваше Кит.

– Можеш да ми кажеш всичко – каза Страйдър, смекчавайки тона си. – Знаеш това.

Челюстта на Кит затрепери.

– Не искам да пострадаш и не искам да умреш – Кит най-сетне срещна погледа му спокойно. Искреност гореше дълбоко в очите, които бяха точно копие на тези на Страйдър. – Каквото и да си мислиш, или пък чуеш, трябва да вярваш на тези две неща за мен.

Агонията го завладя, когато думите на Деймиън се завърнаха, за да разпалят гнева му.

– Ти си Водолея, нали?

Сълзи напълниха очите на Кит, преди да погледне встрани и Страйдър да получи своя отговор. Цялото тяло на брат му се разтърси и той сведе глава засрамено.

Страйдър не можеше да диша, докато си спомняше колко пъти беше говорил на Кит през стените на затвора им. Колко пъти бе обещавал на брат си, че ще го спаси, докато никога не бе разбирал, че Кит е бил този, на когото е говорел. Кит, чиито викове го преследваха през всичките тези години. И накрая той го беше оставил там, за да го малтретират. Страйдър искаше да умре сега, когато знаеше това, което се е случило. Той придърпа брат си в прегръдките си и го притисна силно.

– О, боже, Кит, никога не съм знаел, че си бил ти. Кълна се, че не съм те оставил там съзнателно. Ако имах дори намек за това, че все още си жив, щях да срина стените, за да те измъкна.

Той усети сълзите на Кит върху врата си.

– Сега знам това, Страйдър.

Брат му се отдръпна назад и сложи едната си ръка върху слабото рамо на Кит. Той наведе глава, докато погледите им не се изравниха.