– Така ли е наистина?

– Ако не бях уверен, вече щеше да си мъртъв. – Погледът на Кит бе зловещ и завладяващ. – От собствената ми ръка.

Страйдър бе несигурен относно тази нова страна на Кит. Бе свикнал да смята брат си за скромен и срамежлив, а не за твърд и смъртоносен.

– Колко души си убил?

Кит се отдръпна от него и развърза тъмнозелената кожа, завързана на лявата му китка. Той нави белия си ръкав, за да покаже на Страйдър това, което приличаше на списък, написан на арабски на ръката му.

– Има дванадесет имена тук – каза той тихо. – Всички те са мъртви освен теб.

Страйдър докосна имената, които не можеше да прочете и които сарацините бяха татуирали върху ръката на Кит.

– Кога?

– Убих ги, преди да те срещна. Първоначално имах намерение просто да се върна у дома и да не убия никой освен теб. Отидох при Майкъл с надеждата, че ще ми даде убежище от Калб ал ‘Акраб, но когато ме изхвърли, знаех, че нямам друг избор, освен да изпълня задачата си. Без убежище не посмях да направя нищо друго освен това, което ми беше възложено. Имаше моменти, докато пътувах, в които бях сигурен, че някой от тях ме наблюдава. Всъщност намирах предупредителни бележки през целия път, но никога не съм знаел кой ги оставя или кога.

– А Сирил?

Кит отново отказа да срещне погледа му.

– Той беше ли в списъка ти?

Кит поклати глава.

– Не. Убих го, защото ме разпозна като Водолея.

В това нямаше смисъл. Сирил бе в същата килия като Страйдър. Той би могъл да познае Водолея, колкото и Страйдър.

– Как би могъл да те познае?

Кит трепна, сякаш бе зашлевен. Преди брат му да успее да мигне, той започна да се отдалечава от него.

– Кит?

– Остави ме на мира! – изрева той. – Нямам желание да си спомням онази нощ повече от теб.

Ужасно чувство връхлетя Страйдър, докато си спомняше колко пъти той и останалата част от Куинфортис бяха дърпали Сирил далеч от някои от по-младите момчета в затвора им.

– Кажи ми, че той не е…

Кит се обърна към него със съскане.

– Да не си посмял да го кажеш! И не ме гледай – дишането на Кит стана накъсано, докато беснееше. – Бях там в продължение на пет години, след като всички вие избягахте. Пет години! Нито ти или пък някой друг може да ме съди за това, което трябваше да направя, за да се освободя. Ти и твоето скъпоценно Братство никога не се върнахте за останалата част от нас. Никога. Бяхте прекалено заети да освобождавате други и дори за момент не поспряхте, за да помислите, че е възможно нашите похитители да не са особено доволни да ни съобщят за всяко следващо нападение, което Братството извършва, за да освободи още хора. Но никога нас. Чакахме, чакахме и чакахме, и никой от вас не се върна за нас.

– Нас?

– Нас – повтори Кит ядосано. – Не бях сам.

Страйдър затвори очи, когато болката го завладя.

– Защо не уби и мен? Защо ме пощади, след като не го стори за другите?

– Щях да го направя – каза Кит, а гласът му бе кух и дълбок. – Онази нощ в Кентърбъри, когато ме спаси и плати, за да бъда в стая съседна на твоята. Промъкнах се в стаята ти, докато спеше, напълно готов да ти прережа гърлото.

– Какво те спря?

– Ти го направи – каза той просто. – Спомняш ли си? Ти беше във вихъра на един кошмар и се събуди викайки мен, или по-скоро Водолея.

Страйдър кимна, докато си припомняше нощта. Това бе кошмар, който сънуваше, от нощта, в която се бяха освободили. Онзи, в който чуваше Водолея да го вика и се опитваше да разбие вратата, за да стигне до младите. В нощта, за която говореше Кит, Страйдър се беше събудил и бе видял Кит да стои в края на леглото му.

– Ти каза, че си ме чул и си се притеснил.

Кит кимна.

– Криех кинжал зад гърба си, така че да не можеш да го видиш. Ти бе толкова доверчив към мен, докато душата ми ме умоляваше да те убия.

– И все пак се отказа.

– Да. Защото, когато те попитах за какво си мечтаеш, ти ми каза колко много съжаляваш, че не си ме спасил и аз знаех, че това е истината. Твоята болка бе твърде истинска, за да е преструвка. Осъзнах, че господарите ми са си играли с ума ми, че са ме лъгали. Не бях те виждал от години. Като Кристофър ти не ми дължеше нищо и все пак ми протегна ръка, когато никой друг не го е правил. Бог знае, че има твърде малко хора като теб на този свят. Не можех да те убия дори ако това означаваше да умра на твое място.

Страйдър се намръщи при тези думи.

– Какво искаш да кажеш?

Кит издиша дълбоко и уморено.

– Бяха ми дадени две години, за да изпълня задачата си, а времето ми наскоро изтече. Беше ми казано или да убия всички вас, или те ще ме убият.

– Никой не се е опитвал да те убие?

– Не е и до днес. Изглежда, господарите ми са се уморили от това да се занимават с нас и са изпратили нова група, която да се отърве от нас.

– Как така?

– Елизабет бе една от нас – каза той уморено. – Изглежда, в крайна сметка е открила Калб ал ‘Акраб и се е изправила срещу него. Знам, че тя не довърши всички имена в списъка си и все още имаше време, за да завърши мисията си. Нямаше друга причина да умре и съм сигурен, че не се е удавила. Просто има твърде много съвпадения. Не. Те са я убили. Убеден съм.

Кит погледна Страйдър смутено.

– Тя беше тази, която те обвини за убийството на Роджър.

– А Сирил? Защо ме натопи за неговото убийство?

– Това беше нещастен случай. Свидетелят трябва да ме е зърнал и в тъмното е помислил, че си бил ти. В крайна сметка, как може Кристофър де Монгомъри да победи рицар с уменията на Сирил?

Страйдър си пое дълбоко дъх, за да успокои противоречивите си чувства. Беше ядосан на Кит и на съдбата за това, което се бе случило, и се чувстваше виновен, че бе изоставил брат си. Повече от всичко се чувстваше ужасно, заради това, че е подвел толкова много хора така безсмислено.

– Елизабет смяташе, че ми прави услуга, като те набеждава – каза Кит тъжно, преди да се отдалечи от Страйдър. – Ще си събера нещата и ще напусна компанията ви.

– Какво имаш предвид с това, че ни напускаш?

Кит спря, за да погледне назад към него.

– Какво друго ми остава? Не искаш курва сред вас.

Гневът възпламени Страйдър.

– Никога не изричай тази дума пред мен! Това, което е станало с теб, никога не е било по твоя вина. Бях там, помниш ли? Знам истината за това, което ти се е случило и няма да позволя на никого, особено на теб, да използва тази дума.

Нещо подобно на облекчение проблесна в очите на Кит. Все още имаше стена между тях, но той можеше да усети как съпротивата на Кит се пропуква. Той достигаше до него.

Страйдър потупа брат си по гърба, а след това го насочи към кухнята, където Роуина бе избягала.

– Хайде, трябва да се съберем всички заедно и да намерим решение на този проблем.

Кит спря по средата.

– Ще им кажеш ли кой съм?

– Не. Тайната ти е в безопасност с мен, малки братко.

Кит кимна с благодарност, докато вървеше до него. Те откриха Роуина в кухнята с точилка в ръце, сякаш бе готова да се бие. Страйдър се усмихна при вида ѝ. Тя беше наистина прекрасна, и то най-вече, когато се опълчваше срещу някой, който я заплашва.

Тя свали оръжието си.

– Премина ли опасността?

– Да. Кит спаси живота на двама ни.

Той поклати глава отрицателно.

– Всичко, което направих, беше да ви предупредя.

Роуина се усмихна на брат му, а след това положи бърза, целомъдрена целувка на бузата му.

– Благодаря ти, Кит.

Той изглеждаше ужасно засрамен, докато минаваше от другата страна на Страйдър.

От кухнята те отидоха в палатката на Свен. Същото синьо и златно както в тази на Уил, вътрешността бе подобна с изключение на това, че липсваше писалище и имаше малко легло. Мъжете на Страйдър вече се бяха събрали там: Зенобия, Свен, Вал, Назир и Кристиан, чиято ръка бе превързана.

– Всички ли са добре – попита Страйдър.

Кристиан кимна.

– Това беше просто рикошетен удар. Достатъчно, за да ме ядоса, но не стига, за да причини много щети.

– Кит каза, че всички сте били нападнати.

– Да – отвърна Свен. – Някой хвърли брадва към главата ми, докато тренирах, но никой не е видял кой.

– Някой дойде зад мен и се опита да ме наръга – каза Вал. – Хванах ръката му и го повалих. Той се обърна и се затича толкова бързо, че дори не можах да го огледам добре. Всичко, което знам е, че бе почти една глава по-нисък от мен.

– Към моята глава летеше кинжал – каза Назир. – Зенобия го видя и ме спъна навреме, за да ме спаси.

Зенобия го погледна мило.

– Винаги е удоволствие за мен да те злепоставя пред публика. – Тя се обърна към Страйдър. – Но също не видях кой го хвърли към него. Само отражението на слънчевата светлина в острието ме накара да осъзная какво е.

Подобно на Назир, той бе благодарен за бързите ѝ рефлекси.

– Нещо случи ли ти се? – попита я Страйдър.

– Виното ми бе отровено.

Страйдър усети как челюстта му увисва.

– Не се безпокой – каза тя. – Беше dharindus. Не съм сигурна как се нарича на вашия език, но това е доста често срещана отрова в Сирия. Разбрах в момента, в който помирисах виното, че е отровено.

– Защо ни нападат сега? – попита Свен, ставайки на крака. – И защо всички нас? – той се огледа. – Кой от вас разгневи враговете ни?

– Мисля, че го направих аз, когато не умрях – отвърна Страйдър.

Назир прокара пръсти по брадичката си замислено.

– Кой ги контролира?

Страйдър се принуди да не поглежда към Кит, за да не издаде брат си.

– Вярвам, че е някой, наречен Калб ал ‘Акраб.

– Сърцето на Скорпиона? – попита дрезгаво Вал. – Какво общо има с всичко това?

– Наблюдателя на Запада – отвърна Зенобия, докато светлина проблесна в очите ѝ. – Моите хора вярват, че звездата Калб ал ‘Акраб е отговорна за причиняването на раздори и заговори. Много от моите хора положили клетва пред нея да отмъстят на враговете ни. Това би било перфектното име за шпионин, изпратен тук, за да премахне всички вас. – тя погледна Страйдър. – Откъде научи тази дума?

Той не отговори.

– Аз му я казах – призна Кит, изненадвайки всички.

Страйдър чу ахването на Роуина, но тя не проговори, тъй като брат му продължи.

– Това е името на един убиец, изпълняващ смъртни присъди.

Страйдър пристъпи напред.

– Кит…

– Всичко е наред, Страйдър. Няма нужда да ме защитаваш повече. Уморен съм от цялото това прикриване.

Гърдите на Страйдър се стегнаха, когато Кит развързваше ръкава си и показваше на хората му това, което бе показал по-рано и на него, докато им препредаваше всичко останало. Роуина се премести до Страйдър и в интерес на истината той приветстваше близостта ѝ, особено ръката, която постави в неговата. Това го успокои дълбоко, докато страдаше заради брат си, който разкриваше най-позорните тайни на мъжете му.

Назир хвана ръката на Кит и прочетете имената върху нея.

– Обри, Джеймс и Винсънт не са тук и все пак бяха убити от убийци.

– Не съм единственият, когото са изпратили – Кит срещна погледите им на свой ред. – Всички вие търсите някой като Зенобия или Назир, но не сарацините са тези, които ще ви убият. А хора като мен. Ние се сливаме безпроблемно, защото сме едни от вас. Ние не смеем да кажем на никого къде сме били или какво се е случило с нас. Ние нямаме Братство, което да ни помогне. Ние сме безименни сенки, родени от срам и ужас. Ние нямаме останала съвест и всичко, което искаме, е да бъдем свободни.

– Ти ли уби Чарлз? – изръмжа Свен, когато хвана ръката на Кит и прочете имената. – Копеле!

Страйдър го хвана, преди да успее да достигне Кит.

– Да не си посмял!

Той принуди Свен да се отдръпне. Последният изгледа и двамата яростно.

– Той не е направил нищо, че да заслужи смъртта. Чарлз бе мой доведен брат, ти, безполезно куче.

– Знам – каза Кит, а гласът му се пречупи от болка. – Те ми позволиха да избера три имена, които искам като награда. Останалите, като Чарлз, ми бяха възложени.

– Кои три избра? – попита Кристиан.

– Единствените три, които знаех. Хю от Уелс, Джофри от Навара, и… – погледът му се насочи към Страйдър.

– Ще кърмиш пепелянка на гърдите си? – попита Свен Страйдър, а устните му се свиха отвратено.

– Брат ми не е пепелянка – процеди Страйдър между стиснатите си зъби. – И преди да го съдите, предлагам всички вие да си спомните, че е бил там в продължение на пет години, след като избягахме. Пет години сам. Той не е имал Братство, което да го защити. Не е имал приятели, които да му помогнат да преживява безкрайните дни. Кажете ми кой от вас не би направил всичко, което трябва, за да се да се измъкне от там?