– Не спирай – каза той задъхано, докато посягаше към нея, за да дръпне тялото ѝ към себе си.

Тя не беше сигурна какво иска да направи, докато самият той не легна до нея, така че тя да лежи върху гърдите му с крака към главата му.

– Страйдър?

Топлите му ръце се плъзнаха по гърба ѝ, докато гърдите ѝ се притискаха към твърдите възвишения на корема му.

– Да? – попита той, гризвайки задната част на бедрото ѝ със зъби.

– Какво… – тя прекъсна думите си с вик, когато той зарови устните си в центъра на тялото ѝ и намерението му стана ясно.

След кратък миг, в който се наслади на ласките и облизванията му, тя отново започна да опитва вкуса му с равен на неговия ентусиазъм. О, той винаги бе великолепен.

Роуина трепереше при взаимното им отдаване и споделяне. Това бе нещото, което обичаше най-много в своя воин. Той не бе доволен просто да взема от другите. Винаги даваше от себе си. Внимателен и мил. Страйдър бе пълна противоположност на всичко, което желаеше в един мъж, и в същото време той бе всичко, което някога бе искала, че и повече.

Не желаеше нищо повече от това да бъде с него и да го задържи близо до себе си, ала знаеше, че той няма да остане. Винаги щеше да бъде неопитомен сокол, който постоянно ще се отвързва и отлита, независимо в каква клетка се опиташе да го затвори. Никоя жена не би могла да запази само за себе си един толкова горд и целеустремен мъж. И я болеше от истината за това. Но не искаше да мисли за края на месеца, когато щяха да се разделят. Вместо това предпочиташе да мисли само за времето, което имаха заедно. Да се съсредоточи върху факта, че за известно време тя беше опитомила своя сокол и го бе научила да се храни от ръката ѝ.

Роуина изстена, когато тялото ѝ избухна. Страйдър не прояви никаква милост към нея, когато усети, че кулминацията ѝ настъпва. Вместо това я облизваше и дразнеше, докато и последния трепет не премина и тя не го помоли за милост. Смеейки се, той се претърколи, като я прикова под себе си. Изправи се и се обърна, така че да може да пропълзи нагоре по тялото ѝ. Настанявайки се между бедрата ѝ, той се загледа в нея, докато се плъзваше дълбоко в горещото ѝ влажно тяло. Тя се изви срещу него, карайки го да потъне още по-дълбоко. Вече без настроение за нежна любовна игра, Страйдър се потопи в нея, търсейки временна утеха, която щеше да го предпази от размишления над неизбежното. Той искаше да бъде с нея по този начин, така че да може да заглуши звука от гласа на Деймиън, който заплашваше да отведе Роуина далеч от него. Не искаше да я пусне и не знаеше как да я задържи. Беше ли възможно да има и двете? Не, знаеше по-добре. Това бе реалният свят, където мечтите много рядко се сбъдват. И когато най-накрая намери освобождението си, изрева заедно с него.

Роуина залюля Страйдър към себе си, докато наблюдаваше удоволствието на лицето му и усети трепета му. Топлото му семе се изля в нея, свързвайки ги както нищо друго не би могло. Тя обхвана главата му с ръце и се надигна, за да го целуне. Той ги свали обратно, като захапа устните ѝ и погали лицето ѝ с ръка.

Тя усети как сърцето му бие срещу гърдите ѝ. Той положи глава на рамото ѝ и я задържа тихо, докато се връщаха обратно в телата си.

– Остани с мен тази вечер, Роуина – каза Страйдър тихо. – Искам да лежа с теб в ръцете си, докато спя.

Тя започна да му казва, че е невъзможно, но след това преглътна думите. Бе покривала придворните си дами, за да отидат на уговорените срещи с любовниците си достатъчно пъти, че да ѝ дължат услуга само този път. Не че чичо ѝ щеше да я потърси в спалнята ѝ толкова късно. Той никога не го бе правил. А установеният му ред бе безупречен. След вечеря, всяка вечер той се оттегляше в покоите на Хенри, където двамата с краля играеха шах за кратко, и след това Лайънъл се отправяше към собственото си легло. Той никога не я безпокоеше. Тя можеше да остане и никой нямаше да узнае освен тя и дамите ѝ.

– Ще имам нужда да доведеш Бриджит на сутринта, за да ми донесе нова рокля, така че никой няма да узнае, че съм останала тук – отвърна тя тихо.

Той се дръпна назад и се загледа в нея невярващо.

– Ти ще останеш?

– Да.

Очите му грейнаха и той я вдигна от пода и я отнесе в леглото си. Роуина се покри с одеялото му, докато го наблюдаваше как събира дрехите им и ги оставя върху сандъка с оръжията до прекалено голямото му легло. Тук, в леглото му, тя бе заобиколена от опияняващия му аромат. Той бе попил в одеялото, възглавниците и най-вече у нея, маркирайки я напълно като негова.

Страйдър пусна дебелото платнище, което отделяше мястото му за спане от останалата част на шатрата и духна свещите. Внезапната тъмнина бе малко плашеща, докато тя не усети потъването на леглото под тежестта му. Страйдър я взе в прегръдките си и я притисна към голото си тяло. Въздъхвайки доволно, тя се сгуши в него и просто вдиша топлия му мъжествен аромат.

– Страйдър?

Той се напрегна при звука на гласа на Свен от другата страна на платнището.

– Спя, Свен. Ако ти е мил животът, не ме притеснявай.

– Сам ли си?

– Свен – каза той, а гласът му бе остър и смъртоносен. – Обърни се и напусни шатрата ми или ще те изпратя на служба в Утремер.

– Лека нощ, милорд – отвърна рицарят сковано, после добави със също толкова остър тон. – И най-добре ще е да си сам.

Страйдър изсумтя, когато чух как Свен излиза.

– Заклевам се, трябваше да го наема като бавачка.

Тя заглуши смеха си в рамото му.

– Той би бил добра бавачка, нали?

– Да, при условие,че горкото дете, което му е поверено, не го убие, докато спи.

Тя отново се засмя, после се отпусна тихо в ръцете му. След като затвори очи, не ѝ отне много време, за да се унесе в сън. Но откакто сама се предаде на Морфей, една мисъл стоеше в дъното на съзнанието ѝ. Тя бе спала със Страйдър много повече пъти, отколкото би трябвало и в рамките на седмицата трябваше да прокърви. Какво щеше да стане, ако това не се случеше?

Страйдър се събуди точно преди зазоряване, за да открие Роуина все така тихо да похърква до него. Той се усмихна на звука и на вида ѝ, сгушена на рамото му с ръка, закътана под брадичката. Дългата ѝ руса коса бе разпръсната около нея и падаше през ръба на леглото му. Тя бе красива на слабата светлина. Изкушен от това да я разбуди с целувки, той се въздържа. Изглеждаше уморена и без съмнение имаше нужда от съня си. Беше му казала, че има проблеми със спането, откакто почина Елизабет.

Но тя, изглежда, спеше спокойно в ръцете му. Мисълта за това го стопли. Целувайки ръката ѝ, той неохотно се отдели от нея, като внимаваше да не дръпне косата ѝ или да я събуди. Имаше много работа днес, включително и необходимостта да събере хората си и да каже на Свен да изпрати пратеник при Шотландеца, за да се увери, че всички са пристигнали благополучно.

Страйдър погледна назад към Роуина и се усмихна. Какво ли не би дал да се буди всяка сутрин по този начин… Въздъхна при тази ненужна мисъл, бързо се изми, облече се, и отиде да закуси.

Роуина не беше сигурна колко е часът, когато се събуди заради някой, който говореше отвън до шатрата на Страйдър. Когато за първи път отвори очи, ѝ отне няколко секунди, за да си спомни къде се намира. Червенина покри лицето ѝ, когато осъзна, че е гола и все още в леглото на графа. Някой, надяваше се Страйдър, бе оставил синята ѝ рокля върху сандъка с оръжията. Нямаше и следа от жълтата рокля, която носеше предишната нощ. Някой също така бе оставил купа за миене, кърпи и голяма стомна с вода за нея.

Роуина отметна завивките, за да се измие и облече, а след това тихо се засмя, когато видя изписаното от Страйдър върху корема си. Тялото ѝ се разгорещи при спомена за докосването му и тя сложи ръка върху него и се усмихна нежно. Щеше да се погрижи да се запази още малко. Малко изплашена от това да не бъде хваната гола в шатрата му, Роуина се изми бързо и грабна роклята си. Беше благодарна на Бриджит, че е изпратила тази, която се завързва отпред, а не на гърба. Бе оставила на приятелката си да мисли за това.

Обу новите си чорапи, след това плъзна краката в обувките си и излезе от шатрата. Малко след като тръгна надолу по хълма, тя видя как група рицари са се събрали в кръг и чу гласа на една стара жена да говори на арабски и да пита дали някой може да я разбере. Рицарите бяха груби и враждебни към старицата, като я обиждаха на нормански френски език. Дори някой да разбираше въпросите ѝ, никой не отговаряше.

– Аз те разбирам – каза Роуина, пробивайки си път през тълпата.

Мъжете се разделиха ядосани, но тя бе свикнала с това и не им обърна внимание, тъй като се опитваше да помогне на жената.

В средата на кръга от рицари, тя откри една стара жена, облечена като слуга сарацин. Държеше слаба, крехка ръка на едно момче, което беше на не повече от осем. Той също носеше арабски дрехи, но чертите и бледата му кожа очевидно бяха европейски. Кичури от златната му руса коса бяха изскочили от шапката му и той имаше много големи тъмни лешникови очи. Беше ужасен, докато наблюдаваше големите мъже около тях.

– Милейди – каза сарацинската жена, като се покланяше ниско пред Роуина. – Моля ви, можете ли да ни помогнете?

Роуина ѝ се усмихна.

– Какво мога да направя за теб, добра жено?

Тя се изправи бавно и дръпна момчето напред, за да застане пред нея. Той стоеше там и гледаше към Роуина, сякаш бе по-уплашен от нея, отколкото от рицарите. И все пак той бе красавец.

– Беше ми казано да доведа Александър – на Роуина ѝ трябваше момент, за да познае името в силно изразения арабски акцент на жената, – при баща му. Беше ми казано, че той ще бъде тук с другите рицари от рода му.

Това имаше смисъл. Повечето прочути европейски рицари бяха тук за турнира. Момчето можеше да е син на всеки от тях.

– А кой е баща му?

Старицата побутна момчето напред.

– Покажи на дамата символа си, момче.

Момчето поклати глава и се сви далеч от Роуина.

– Ще бъде както Аллах повелява, Александър. Покажи ѝ символа на баща си.

Очите на момчето бяха пълни със сълзи, сякаш изглеждаше готово да избяга, за да се скрие. То неохотно дръпна веригата, която висеше на врата му, докато не извади една малка хералдическа емблема. Тя бе от онези, които много рицари носеха около вратовете си. Роуина се премести напред, така че да може да види, чий герб бе рисуван върху него.

Медальонът на Александър беше стар и износен и по-голямата част от рисунката липсваше. Дори и така тя веднага разбра, на кого принадлежи. Сърцето ѝ спря. Да, тя познаваше баща му. Добре.

– Коя е майка ти, Александър? – попита Роуина, принуждавайки гласа си да остане нежен.

Момчето погледна към старата жена.

– Кажи ѝ – подтикна го тя.

– Елизабет от Корнуол – каза той, тонът му бе ужасен като очите му. – Но те ми казаха, че е умряла.

Роуина не можеше да диша. Да, той приличаше на приятелката ѝ. Сега, когато говореше за нея, ясно виждаше чертите на Елизабет, но не видя нищо, което да напомня, че е син на баща си.

– Какво ви казват, милейди? – извика един от рицарите, докато тълпата ставаше все по-неспокойна.

– Няма съмнение, че лъжат. Аз казвам, че трябва да ги убием.

Роуина се намръщи на мъжете около нея.

– Имате ли нещо против? – каза тя на нормански френски, като гледаше гневно всички. – Не виждате ли, че са ужасени?

– И така трябва да бъде.

– Аз казвам да ги разпънем като предупреждение към другите от техния вид.

Роуина се изправи.

– Ще трябва да минете през мен, за да го направите.

– Това няма да е проблем.

Когато един от мъжете пристъпи напред, внезапно бе дръпнат назад.

– Всъщност това е проблем – каза Страйдър ядосано. – За да стигнеш до дамата, първо трябва да ме победиш.

Един от рицарите се изплю на земята.

– Оставям на теб да защитаваш сарацинско куче.

Страйдър се обърна към мъжа с толкова гневен поглед, че дори Роуина усети да я залива вълна на страх.

– Да не би да ми отправяш предизвикателство?

Рицарят, заедно с останалите, бързо се оттегли. Роуина пое накъсан дъх, благодарна още веднъж за намесата на Страйдър. Той я погледна, а чертите му веднага се просветлиха, докато не насочи озадачен поглед към момчето и старицата.

– Какво правят те тук? – попита той.

– Търсят бащата на момчето.

Страйдър кимна, погледът му бе напълно невинен.

– Трябва ли да го доведа?

– Не, няма нужда.

– Как така? – попита той намръщено. – Баща му мъртъв ли е?

– Не, Страйдър – каза тя и посочи медальона на момчето. – Ти си неговият баща.


Глава 16

Страйдър примигна, след това отново примигна, докато думите ѝ преминаваха през ума му, преди да бъдат отхвърлени.

– Моля?

– Виж сам – каза Роуина, поклащайки ръката, в която държеше малък медальон. – Той носи символа ти и двамата твърдят, че медальонът принадлежи на баща му.