Страйдър се вгледа в двамата, а умът му работеше. Как бе възможно това? Той никога не беше ставал баща на дете, да не говорим на такова, което има сарацинска бавачка.

– Говорят ли нормански френски? – попита той Роуина.

– Не.

– Добре – каза той, облекчен от тази отсрочка. – Защото не искам да питам детето, коя е майка му. Ти имаше ли възможност да попиташ?

– Да.

– И?

– Той казва, че е Елизабет.

Още веднъж той почти онемя при думите ѝ и претенциите на момчето.

– Твоята Елизабет?

– Да – каза Роуина, очите ѝ бяха тревожни.

О, това не вещаеше нищо добро за него. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе Роуина да си мисли, че е бил с една от нейните дами.

– Но аз никога не съм я докосвал. Никога. Кълна се.

Роуина докосна ръката му, погледът ѝ бе нежен.

– Знам, Страйдър. Повярвай ми, знам.

Облекчен, че Роуина се държи разумно и не му крещи, че е съблазнил приятелката ѝ, Страйдър коленичи пред детето и взе малкия медальон от ръката на Роуина, за да го разгледа. Това наистина бе символът на баща му. Този, който бе носил със себе си в Светите земи, когато не бе много по-голям от момчето пред него.

Страйдър затвори очи, докато си спомняше деня, в който бе хванат в плен. Той бе пъхнал насила този медальон в ръката на Деймиън.

– Кажи им, че си ми брат. Те няма да те наранят, ако мислят, че не си от значение.

Деймиън бе свил устни презрително.

– Но аз съм от значение.

Въпреки това Страйдър бе принудил Деймиън да го вземе. Деймиън го бе грабнал и оттогава Страйдър не го бе виждал. Всъщност бяха минали години, откакто дори бе мислил за това. Момчето облиза устните си, докато гледаше ту към медальона си, ту към Страйдър и обратно.

– Ти ли си баща ми? – попита момчето на арабски.

Страйдър се страхуваше да отговори на този въпрос, тъй като се опасяваше, че това може да е някакъв трик, който убийците искат да използват срещу него и хората му. И ако беше така, той щеше да убие всеки, който си позволяваше да си играе с едно невинно дете по този начин.

– Откъде взе това? – попита той детето.

– Чичо ми го даде.

Страйдър наклони глава, докато оглеждаше детето.

– Твоят чичо?

– Да. Той е от едно място, наречено Франция. Ние дойдохме оттам, за да стигнем тук, както казва Нана, но тя не знае къде точно е живял чичо ми, когато е бил момче. През цялото време той ми разказваше за Франция и за баща ми и как преди двамата са си играли като са си правели шеги с други момчета и готвача им. Имаш ли собствен готвач?

Страйдър поклати глава към момчето, като се опита да продължи разговора.

– И какво точно ти разказа чичо ти за баща ти?

– Че баща ми е най-смелият рицар в целия свят. Той каза, че един ден ще го намеря и че баща ми ще се погрижи за мен точно както се е опитвал да се грижи за чичо ми. Но чичо ми каза, че е бил лошо момче и не се е вслушал в него. Той ми каза, че дяволът винаги идва за малките момчета, които не слушат родителите си.

Страйдър се замисли за това. Колкото повече момчето говореше, толкова повече чичо му звучеше като Деймиън, но това бе абсурдно. При положение че Деймиън го мразеше, му беше трудно да повярва, че мъжът някога можеше да каже нещо добро за него.

Да не говорим за това да разкаже на едно невинно дете истории за детството им заедно.

– А майка ти? – попита Страйдър. – Защо не живееш с нея?

Той погледна към старицата.

– Тя бе отведена, милорд, веднага след като той бе отбит – отговори старицата. – Той не си я спомня.

– А чичо му?

Тя сви слабите си рамене.

– Бе отведен преди три години против волята си. Не знаем какво се е случило с него.

Стомахът на Страйдър се сви при мисълта за Деймиън с детето. Те трябва да са били държани заедно доста време, щом едно такова малко дете помнеше толкова много от това, което Деймиън му беше казал.

– А момчето? – попита Страйдър жената. – Къде беше то?

– В охраняемо сиропиталище с други момчета на неговата възраст. Докато майка му се подчиняваше на господарите си, те ѝ бяха обещали, че няма да го наранят. Получи се съобщение, че е умряла и ми казаха да го отведа в дома на баща му.

В това нямаше никакъв смисъл.

– Кой ти нареди?

– Слугите не задават въпроси, милорд. Ние правим само каквото ни се каже.

Страйдър се извини, след това отново погледна към своя „син.“

– Как се казваш, дете?

– Александър.

Той леко се усмихна и протегна ръка към момчето.

– Аз съм Страйдър от Блекмор, малък Александър. Баща ти.

Момчето изглеждаше също толкова зашеметено, колкото Страйдър се беше почувствал, когато бе чул същото. Очите на Александър се насълзиха.

– Ти си истинският ми баща, великият английски рицар?

– Да, момко. Завинаги и винаги.

Момчето се хвърли в прегръдките му с щастлив възглас. Роуина усети как собствените ѝ очи започват да се пълнят със сълзи, докато гледаше как Страйдър и момчето се прегръщат. За момент почти се бе уплашила, че Страйдър ще го отхвърли, но тя би трябвало да знае по-добре. Той никога не би се отнесъл толкова студено с дете. Старицата започна да се отдалечава от тях.

– Чакай – извика Страйдър, изправяйки се с момчето, притиснато в прегръдките му.

Макар мъжът да бе едър, момчето вече бе твърде голямо, за да го носи. Дългите му кльощави ръце и крака бяха увити здраво около Страйдър, докато полагаше малката си глава на рамото на Страйдър и държеше очите си плътно затворени.

– Как е името ти? – попита Страйдър жената.

– Фатима.

Той наклони глава към нея.

– Благодаря ти, Фатима, че доведе сина ми при мен.

Тя кимна, след това понечи да се отдалечи отново.

– Фатима? – извика Страйдър след нея. – Няма ли да останеш с нас и да помогнеш на Александър да се приспособи към новия си дом?

– Трябва да се върна. Господарят ще бъде много разстроен, ако не го направя.

Страйдър постави момчето обратно на краката му.

– Имаш ли семейство, при което да се върнеш?

– Не. Сина ми умря като дете, а съпругът ми го последва не след дълго. Оттогава работя за моя господар в сиропиталището.

– Тогава остани – настоя той. – И помогни на Александър. Ще изпратя пари на господаря ти, за да платя за свободата ти.

Старата жена се разплака при тези думи.

– Ще освободите мен, една безполезна стара жена?

Страйдър я изгледа укорително.

– Не си безполезна, Фатима. Извървяла си дълъг път, за да доведеш сина ми при мен. Мисля, че Александър би искал да има познато лице наоколо, нали така Александър?

Момчето кимна фанатично.

– Обичам Нана – отвърна то. – Тя ме гъделичка, когато съм добър и ми разказва много истории.

Страйдър протегна ръка към старицата.

– Остани с нас, моля те.

Фатима не го докосна, но се поклони.

– Не – каза Страйдър, като я изправи. – Край на поклоните, освен когато се молиш. Сега ти си свободна жена.

Устните на Фатима трепереха, когато хвана ръката на Александър в своята.

– Чичо ти е бил прав, малкия. Баща ти е добър човек.

Роуина се отдръпна от пътя им, когато Страйдър ги поведе към шатрата си. Тя вървеше заедно зад тях, докато Александър подскачаше наоколо и задаваше въпроси.

– Тук ли живееш през цялото време, татко? Или англичаните пътуват като номадите? Ще бъда ли рицар като теб, когато порасна? Нана каза, че съм свободен човек, но аз не знам какво означава това. Тя каза, че баща ми, тоест ти, ще ми кажеш един ден. Ще мога ли най-накрая да яздя кон? Ние се качихме на лодка, за да дойдем тук. Беше скъпо и не можехме да ядем нищо освен хляб и вода. Ако се държахме добре у дома и вършехме домакинската си работа, ни позволяваха да пием мляко. Ще ми позволите ли да пия мляко, когато съм наистина добър?

Страйдър се засмя на детето и неговите непрестанни въпроси.

– Ще ти позволя да пиеш мляко дори когато си лош.

– Наистина ли? – Александър погледна победоносно във Фатима. – Чу ли това, Нана? Мога да го пия дори когато съм лош.

– Чувам, калпазанино. Ще видим.

Страйдър им показа шатрата си. Александър обиколи и провери всяка част от нея.

– Меч! – извика той, когато откри сандъка с оръжията на Страйдър.

Мъжът се втурна, за да го вземе от него.

– Внимавай, дете. Много е остър.

Тогава Александър започна да хвърчи наоколо, преструвайки се, че държи собствения си меч, докато се бие с въображаеми рицари, дракони и чудовищни скорпиони.

Роуина наблюдаваше „битката“ на Александър с усмивка.

– Трябва да ти е било трудно с него – каза тя на Фатима.

– Да, той дори падна зад борда в деня, в който започнахме нашето пътуване.

Александър спря играта си.

– Моряците бяха много ядосани, че трябваше да ме спасяват – каза сериозно Александър. – Казаха, че ще нахранят акулите с мен, ако отново падна, така че бях много внимателен да не се подхлъзна и да падна.

Свен влезе в палатката, после замръзна, когато забеляза как Страйдър хваща Александър и го мята през рамото си.

– Какво прави това тук? – попита той и посочи Александър.

– Това се оказва моят син, Александър – отвърна разпалено Страйдър. – И те моля да му покажеш подходящото уважение.

Свен изглеждаше ужасен.

– Не, не, не, това не може да бъде. Първо, достатъчно лошо е, че Роуина се появява тук всеки път, когато отместя поглед, но сега това? Кажи му, че Саймън е баща му и да го изпратим в Шотландия.

Страйдър бе ужасен от своя рицар и когато проговори, бе достатъчно внимателен, че да говори на нормански френски, така че Фатима и Александър да не го разберат.

– Саймън вече има достатъчно деца. Момчето вярва, че аз съм баща му, Свен. Майка му е мъртва и аз няма да го отхвърля.

Когато погледът на Страйдър срещна този на Роуина, тя разбра защо. Спомни си изражението на лицето му, когато ѝ бе разказал как собственият му баща го бе отхвърлил. Горчивата болка бе очевидна, дори след всичките тези години. Той никога не би наранил дете по начина, по който баща му го бе направил.

Свен вдигна ръце.

– Добре. Но мислил ли си за това, какво ще правим с едно дете по време на пътуванията? Как ще разобличим Скорпиона, докато момчето пътува заедно с нас и дърдори и прави всички тези досадни неща, които правят децата? А какво да кажем за хората, които искат да те убият, Страйдър? Сега ще имат друга цел.

Роуина гледаше как цветът се отдръпва от бузите на Страйдър. Той се пресегна и сложи ръка върху рамото на Александър, докато пълната тежест на това твърдение се спускаше върху него. Никой от тях не се бе замислял за това.

– Мога да го взема да живее с мен в Съсекс – предложи Роуина. – Дължа поне това на Елизабет.

– А ако се омъжиш? – попита я Страйдър. – Какво ще каже мъжът ти?

Тя се присмя.

– Няма да се омъжа, казах ти.

– Ако Хенри заповяда друго?

Роуина отвори уста, но бе прекъсната от Свен.

– Дори не си помисляйте вие двамата да се ожените. Помисли за момент, Страйдър. Пак ти казвам, че ако оставиш син и жена в Англия, докато си извън страната, те са живи пионки. Всеки, който иска да те контролира, просто трябва да ги хване.

– Имам стража – каза Роуина.

Свен я изгледа развеселено.

– Както и кралят, и все пак Син МакАлистър успя да пропълзи, без да бъде забелязан в шатрата на Хенри, когато бе само момче и притисна нож към гърлото на краля. Тук нямаме работа с некомпетентни глупаци. Нашите врагове са добре обучени и не можеш да ги видиш, преди да е станало твърде късно.

– Нещо не е наред ли, татко? – попита Александър, докато гледаше ту към Страйдър, ту към Свен.

– Не, дете – Страйдър погледна към Свен. – Вземи момчето и бавачката му. Нахрани ги добре, докато обмисля това.

– Да, Страйдър. Помисли внимателно. Ние не сме хора като другите. Колко пъти си предупреждавал всички ни, че не сме в състояние да имаме семейства, заради бремето, което носим?

Лицето на Свен омекна, когато погледна към момчето.

– Александър? – каза той на арабски.

Момчето го погледна подозрително. Свен протегна ръка към него.

– Аз съм един от хората на лорд Страйдър, а ти може да ме наричаш Свен. Ела, виждам, че ти и бавачката ти имате нужда от храна.

Радост отново се появи на лицето на Александър. Хващайки ръката на Свен, той остави на рицарят да го изведе от шатрата заедно с Фатима, която ги следваше.

Веднага след като излязоха, Страйдър прокара ръце през косата си. Лицето му бе уморено, той погледна към Роуина и я дари с вяла усмивка.

– Добро утро, милейди. Дори не получих шанс да ти го кажа.

Тя се отпусна в ръцете му и положи нежна целувка на бузата му.