– Добро утро.

Страйдър обви ръце около Роуина и остави присъствието ѝ да го успокои за няколко секунди, докато си мислеше за това, което трябва да направи.

– Защо животът трябва да е толкова труден? – попита той. – Виждам другите мъже като чичо ти и изглежда, че могат да живеят живота си спокойно, без такива конфликти.

– Не всичко е такова, каквото изглежда, Страйдър. Вие не виждате какво става в сърцето на чичо ми, за да знаете колко труден е бил животът му. За разлика от теб, той е най-младият син в семейството на майка ми. Затова е избрал да бъде мой настойник. Той никога няма да наследи нито своята, нито моята земя, въпреки че е бил добър господар на хората ми и васал на Хенри. Затова никога не се е оженил. Вместо това той трябваше да стои настрана и да гледа как жената, която обича, се омъжва за лорд, защото този мъж има земи, докато той не може да ѝ предложи нищо. Трябва да ме е мразил навремето за това, че съм се родила наследница, но никога не ми го е показал.

– Как може някой да те мрази?

Тя го притисна при този мил въпрос. Той въздъхна и я пусна.

– Какво трябва да направя, Роуина?

Изуми я това, че той дори поиска мнението ѝ. Бе наистина необичайно един мъж да се интересува какво мисли някоя жена, независимо от темата.Това беше причината да го обича толкова много. Омъжи се за мен, прошепна гласът в главата ѝ. Но това бе нещо, което не би казала на глас особено след като тя бе тази, която отказа предложението му.

– Не знам, Страйдър. Въпреки това, аз съм напълно сигурна, че ще сториш правилното за всички замесени страни.

– Казваш го с много повече убеждение, отколкото чувствам аз. Грешал съм толкова много пъти ...

– Но си постъпвал правилно много повече пъти, отколкото неправилно.

Той поклати глава.

– Иска ми се да споделям вярата ти в мен.

Тя сложи ръка на рамото му и целуна бицепса му.

– Не се страхувай, Страйдър. Нещата ще се развият, както Бог пожелае.

Роуина го пусна и отстъпи назад.

– Ако имаш нужда от мен, ще бъда в кухните, за да се уверя, че Свен е дал храна на Александър... вместо да нахрани с него някой глиган, имам предвид.

Страйдър се засмя на шегата. Разбира се, със Свен човек никога не бе сигурен дали действително ще направи нещо скандално, или не.

Той наблюдаваше как Роуина напуска шатрата му, докато умът му работеше.

– Какво трябва да направя? – въздъхна той.

В търсене на отговор на този въпрос Страйдър се отправи направо към вратата на Деймиън. Той се насочи към нея със сурова решителност.

– Стой! – каза единият от двамата стражи, разположени от двете страни, когато той се приближи.

Страйдър не им обърна внимание. Те се опитаха да го сграбчат само за да се озоват по гръб, когато ги отмести настрани и отвори вратата. Деймиън изненадано вдигна поглед. Но Страйдър бе този, който се шокира най-много, когато застана лице в лице с него, когато не бе маскиран или облечен. Старият му приятел седеше на един стол, обграден от двама лекари в арабски дрехи, като единият от тях взимаше чаша от ръцете на Деймиън. Косата му бе в същия златисторус нюанс, но за разлика от времето на тяхното детство, когато той я поддържаше късо подстригана, сега Деймиън я носеше дълга и сплетена на гърба си. Неговите кехлибарено-зелени лешникови очи блестяха с неотслабваща ярост.

Страйдър не можа да си поеме дъх, когато видя черните татуировки върху бузите на Деймиън. По една под всяко око, те се спускаха успоредно по скулите на мъжа. Страйдър нямаше представа какво означаваха, но бе очевидно, че са думи, а не символи. Ако не бяха тези белези, лицето на Деймиън щеше да е безупречно красиво.

– Как се осмеляваш! – изръмжа Деймиън, ставайки на крака.

Той се втурна към масата в другата част на стаята, откъдето грабна златна маска и я вдигна, за да прикрие лицето си от Страйдър. Маската бе точно копие на начина, по който лицето на Деймиън щеше да изглежда, ако не бе съсипано от похитителите му.

Лекарите се втурнаха към Деймиън, но той ги отблъсна.

– Оставете ме! – извика той.

Стражите се появиха, за да отведат Страйдър, който бързо се освободи от ръцете им.

– Искам да говоря с теб – изръмжа Страйдър. – И няма да си тръгна оттук, докато не го направя.

Деймиън стоеше, гледайки го гневно, докато връзваше маската към лицето си. С ядосано движение на главата, той кимна към стражите и лекарите си, за да ги оставят насаме. Те го направиха с неохота.

Страйдър продължи да наблюдава Деймиън, докато чакаше да затворят вратата и да ги оставят на мира. Облечен в червена туника и панталони, Деймиън все още носеше ръкавици, въпреки че бе на закрито. По изключение принцът не си направи труда да се пресегне за наметалото си, докато скъсяваше разстоянието между тях.

– Каквото и да имаш да казваш, най-добре го направи бързо – каза той с нисък, дрезгав глас.

Страйдър мина към същината на въпроса.

– Защо изпрати Александър при мен?

Деймиън се сепна, когато чу името, но след това лицето му стана безизразно.

– Нямам представа за какво говориш. Кой е Александър?

– Знаеш кой е той, Деймиън – отвърна Страйдър през стиснати зъби. – Не си играй игри с мен или с това дете. Заклевам се, ако го направиш, ще те убия независимо от последствията за мен.

Имаше странното усещане, че думите му някак си доставиха удоволствие на Деймиън. Той застана зад един стол, поставяйки ръка върху високата, богато украсена облегалка. Когато заговори, тонът му беше нисък, сякаш се страхуваше, че някой може да ги чуе.

– Значи ще го защитиш?

Ако не знаеше по-добре, Страйдър можеше почти да се закълне, че чува надежда в гласа на Деймиън.

– Смяташ ли да го използваш срещу мен?

Деймиън се засмя студено. Подигравателно.

– Не. Няма да го направя.

– Заклеваш ли се?

Мъжът се усмихна.

– Дори да го направя, би ли ми повярвал?

Не, не би му повярвал. Как би могъл, след като Деймиън вече бе признал факта, че го мрази?

– Защо си му казал, че аз съм баща му?

Деймиън погледна встрани и не побърза да отговори на този въпрос.

– Не знаех какво да му кажа, когато ме попита. Така че се опитах да се сетя за някой, на когото той трябваше да се възхищава и да се стреми да подражава.

Деймиън срещна погледа му и омразата в очите му бе изпепеляваща.

– Единственият почтен човек, за когото можах да се сетя, беше ти.

Страйдър наистина не разбираше мотивите на мъжа или неоправданата му омраза.

– И ти ме мразиш заради това?

– Мразя те по много причини.

– И все пак изпрати при мен дете, което да отгледам?

Деймиън затегна хватката си върху стола.

– Ще ти платя както подобава за всичките му разходи.

– Не искам парите ти, Деймиън. Нито пък имам нужда от тях. Само искам да оставиш момчето на мира и да не си играеш с чувствата и ума му.

– Не се притеснявай за това. Ще остана извън живота му. Кажи му, че чичо му е мъртъв. Това е всичко, което трябва да знае.

Страйдър кимна.

– Имам само един последен въпрос.

– И това ли е всичко?

– Колко пари да изпратя на господаря на Фатима, за да купя свободата ѝ?

Деймиън наклони глава.

– Така разбрах, че си бил ти, Деймиън. Освен медальона, който носеше момчето, остана въпросът с пристигането му тук от Утремер. Нужна е намесата на някой много важен, за да пристигнат невредими в Англия. Трябваше да бъдеш по-внимателен.

Деймиън не обърна внимание на предупреждението му.

– Защо искаш да задържиш Фатима?

– Защото Александър я обича и се нуждае от някого около себе си, когото познава. Ти най-много от всички хора би трябвало да разбираш, какво е усещането да бъдеш чужденец в чужда земя, където никой не те разбира, когато говориш и нямаш нищо освен непознати около себе си.

Един мускул в челюстта на Деймиън затрепери, когато погледна встрани.

– Аз ще се погрижа за господаря ѝ.

Страйдър кимна, после се обърна, за да си тръгне.

– Чакай.

Страйдър наблюдаваше как Деймиън го оставя и отива в спалнята си. Няколко минути по-късно, той се върна с издялан дървен рицар, голям колкото човешка длан и го подаде на Страйдър.

– Кажи на Александър, че липсва на Едуард.

Страйдър се намръщи на играчката и неясното съобщение на Деймиън. Този път, когато той се обърна, за да си тръгне, Деймиън сграбчи ръката му яростно и го задържа на място.

– Не го отглеждай така, че да бъде глупак какъвто бях аз, Страйдър. Направи така, че да порасне и да стане добър човек.

Деймиън го пусна и закрачи обратно към спалнята си без повече да погледне в неговата посока. Двойните врати отекнаха зловещо преди Страйдър да чуе как се заключват. Ето това бе една интересна среща... Страйдър все още не знаеше защо Деймиън беше изпратил Александър при него, нито защо бе толкова важно за него той да пази и отгледа детето. Въздъхвайки заради странността на всичко това, той излезе от стаята и се запъти към кухните.

Роуина стоеше встрани, докато Свен играеше с Александър. За човек, който твърди, че не иска да има нищо общо с деца, не му бе отнело много време да се сприятели с момчето.

– Добре, Александър – каза той, когато момчето вдигна два стръка целина. – Ето идва огненото кълбо от катапулта.

Свен държеше много голяма репичка в ръката си, като я въртеше, докато падаше върху стръковете целина и издаваше шумове, приличащи на пожар и летящи стрели. Да не говорим за звука от мъже, които викаха за помощ при падащите репички, или по-скоро „огнените кълба“.

Александър се засмя, когато Свен уцели стръковете целина.

– О, главата ми – каза рицарят, като вдигна един стрък целина и го затътри по масата, сякаш е човек, който куца. – Всичко е в пламъци! Ау, ау, ау!

Александър се засмя още повече. Роуина и Фатима, която седеше до момчето и довършваше купата си с овесена каша с грах и лук, си размениха ужасени погледи. Страйдър влезе и Свен веднага остави стръка целина и се изправи.

– Не си играй с храната – каза той строго на Александър, който изглеждаше объркан от внезапната промяна в поведението на рицаря.

Прочиствайки гърлото си, Свен хвърли гневен поглед на Страйдър.

– Сега ще тръгвам.

Страйдър срещна погледа на Роуина и се засмя.

– Пак ли играеше на играта с горящите стръкове целина?

– Прави ли го често? – попита тя.

– Да, но ме плаши по-малко, когато го прави, за да забавлява деца, а не себе си.

Роуина се засмя. Той коленичи до Александър. Момчето подръпна ухото си, докато Страйдър му подаваше малка дървена играчка.

– Едуард! – извика Александър, грабвайки играчката. – Къде го намери?

Тя видя болката, преминаваща през лицето на Страйдър, когато момчето целуна куклата си.

– Чичо ти ти го изпраща. Той каза да ти кажа, че си липсвал на Едуард.

Роуина наблюдаваше лицето на Страйдър. Имаше нещо, което криеше.

– О, Едуард – извика Александър отново, притискайки рицаря. – Мислех, че съм те изгубил. Но всичко е наред. Сега сме заедно и можем да се бием с още дракони и… – той погледна към масата, където Свен бе оставил зеленчуците – и целина.

Докато Александър си играеше с рицаря, Роуина дръпна Страйдър настрана.

– Откъде имаш тази кукла?

Страйдър сви рамене и продължи да се взира в Александър, който си играеше с играчката. Поне докато не осъзна нещо. Само колко много Александър приличаше на Деймиън – като се започнеше от очите му, които бяха кафеникаво-зелени, но бяха достатъчно близо по форма и цвят, за да издадат, че Деймиън е баща на момчето. Той изпусна дълга, продължителна въздишка, когато осъзна това. Сега всичко имаше смисъл. Защо Деймиън бе задържал Едуард. Защо се бе засмял, когато Страйдър го беше попитал дали ще застраши детето. И все пак нищо от това нямаше смисъл. Ако Деймиън го мразеше толкова много, защо би изпратил сина си, за да го отгледа? Освен ако Деймиън не се страхуваше, че сарацините ще научат, че Александър му принадлежи.

Дори и да беше така защо Деймиън не бе завел момчето в дома си в Париж? Там той разполагаше с целия френски двор, който да пази детето. И все пак не можеше да е толкова просто. Ако беше, Деймиън щеше да го заведе вкъщи отдавна.

Трябваше да има много повече у Деймиън, отколкото бе предполагал. Ако бяха прави и Деймиън бе Скорпиона, тогава детето можеше да се превърне в пионка на някоя от държавите и да бъде използвано срещу Деймиън и като англичанин, и като французин.

Горкият Деймиън, но той трябваше да му го признае. Кой би си помислил да търси при най-омразния му враг, за да намери сина му?

Това беше брилянтен ход. И го предупреждаваше колко внимателен трябва да бъде с Деймиън.

– Страйдър – настоя Роуина. – Моля те, кажи ми какво става тук.