Страйдър прекара следващите няколко дни в подготовка за турнира, без каквито и да било уроци от Роуина. В действителност тя почти не говореше с него, освен да кряска като гъска и да маха с ръце всеки път, когато той се опиташе да говори с нея.
И Бог да се смили над него, но и Александър бе придобил този навик.
– Не съм ли смешен, татко? Роуина каза, че това ще те накара да се смееш.
По-скоро да стене. Но Страйдър отказа да нарани чувствата на момчето. Така че го потупа по главата и го изпрати с Фатима, докато проклинаше Роуина за това, че се държи детински. Страйдър прекара нощта преди турнира в параклиса по стар навик, като каза една молитва за сила и за всички души, които познаваше и които бяха починали далеч от семействата си.
Късно вечерта, когато се запъти обратно към шатрата си, намери Роуина да чака там. Облечена в дълга пелерина, тя седеше до малкото легло на Александър, наблюдавайки съня на момчето.
– Какво правиш тук? – попита той, като наполовина очакваше тя отново да изкряка.
Тя не го направи. Вместо това бавно се изправи на крака и застана пред него.
– Пуснах Фатима да си почива. Не знаех, че ще те няма толкова дълго. Надявах се, че ще се върнеш преди Джоан и Бриджит да изчезнат, но уви, сега нямаше кой да гледа Александър.
Той прокара пръсти през косата си.
– Нямаше да закъснея, ако знаех, че си тук и ме чакаш, без да крякаш.
Тя му се усмихна и целомъдрено пристисна устните си към неговите.
– Съжалявам за поведението си и още повече, че използвах помощта на Александър, за да те дразня. Не беше хубаво от моя страна.
Страйдър прочисти гърлото си. Трудно беше да ѝ се ядосва, когато тя стоеше там, докато се извиняваше и изглеждаше толкова привлекателно.
– Прощавам ти.
– Добре – тя се отдръпна и изкряка.
Страйдър извъртя очи. Роуина се засмя.
– Само те дразня.
Тя хвърли поглед през рамо към мястото, на което спеше Александър, сякаш за да се увери, че момчето не е помръднало. След това разтвори пелерината си. Дъхът му заседна в гърлото, когато видя прозрачната ѝ риза, която по-скоро показваше, отколкото скриваше тялото ѝ. Розовите ѝ зърна бяха твърди и леко щръкнали, умоляващи го да ги вкуси.
Но повече от това, ризата ѝ показваше грубия му почерк, с който бе написал думите
„Аз принадлежа на Страйдър“. Тя сложи ръка на бузата му.
– Не съм забравила.
Тя остави пелерината ѝ да се затвори и след това се опита да надникне под туниката му.
– А ти?
– Не, но за разлика от теб, бях принуден да измия моето, след като Вал и Рейвън го видяха. Подиграват ми се от дни.
– Така ли?
– Да, затова тази вечер Рейвън се оттегли, за да лъска бронята ми.
– А Вал?
– Той все още куца.
Тя се засмя, когато чу това. Страйдър отметна пелерината още веднъж, така че да може да придърпа едва прикритото ѝ тяло към своето и да погали кожата ѝ през ефирната материя.
– Ммм – въздъхна той срещу ухото ѝ. – Иска ми се да бях вътре в теб точно сега, да те вкусвам ...
Тя се изчерви при думите му.
– Милорд, синът ти спи само на няколко метра от нас.
– Знам, и това е причината, поради която в момента не си на пода, покрита с целувките ми.
Той обхвана лицето ѝ с едната ръка, целуна я дълбоко, после я пусна. Роуина отстъпи назад и му се усмихна.
– Имаш нужда от почивка. Утре трябва да победиш трима мъже.
– Да, така е.
Тя взе двете му ръце в своите и се вторачи в белезите по тях, сякаш ѝ причиняваха болка.
– Съжалявам, че не казах да, когато ме помоли да се омъжа за теб, и се моля никой да не пострада в тази пародия, особено ти.
Той кимна.
– Знаеш, че когато спечеля, възнамерявам да те задържа.
– Знам. Александър има нужда от майка.
В очите ѝ имаше болка, от която сърцето му се сви.
– Роуина…
– Шшт – каза тя, слагайки пръст върху устните му. – Знам, че не мога да те задържа вкъщи, Страйдър. Нямам никакво желание да се опитвам. Както каза в килията, най-добре е да се оженим. Това решава всичките ни проблеми и дарява Александър с дом.
Той никога нямаше да я обича повече, отколкото в тази минута. Тя не искаше нищо за себе си. Нищо. Целувайки ръката ѝ, ѝ пожела лека нощ и я наблюдаваше как си тръгва.
Утрото дойде твърде бавно за Страйдър, които се мяташе и въртеше заради картини, в които Роуина бе гъска на масата му. Жалко, че не бе облечена в ефирната рокля, а по-скоро бе изпечена. Кошмарите бяха ужасни.
Фатима дойде, за да се грижи за Александър, докато Дрюс и Рейвън го подготвяха за двубоите. Първата му битка бе в десет и когато се появи на терена, за да изчака реда си, погледът му се отправи към трибуните, докато не намери това, което търсеше.
Роуина седеше там със своите придворни дами, облечена в бяла, тясно скроена рокля и корона на главата си, украсена с бели гъши пера.
Той се засмя против волята си особено след като видя лицето на чичо ѝ до нея.
Можеше да разчита на своята дама да вбеси всеки мъж в близост до нея.
Роуина мразеше факта, че чичо ѝ и кралят я задължават да присъства на този провал.
Всеки път, когато двама мъже се хвърляха един срещу друг, тя се свиваше и затваряше очи. Винаги бе мразела звука от копитата на конете, от копието, сблъскващо се с плът и метал, и неизбежния шум от тръшването на тяло върху земята. Как можеха мъжете да бъдат толкова нецивилизовани един към друг? Космите на тила ѝ настръхнаха. Тя обърна глава, очаквайки да види как Страйдър се взира в нея. Не беше той. Долу стоеше Деймиън на гърба на големия си бял боен кон. И двамата бяха покрити със златни ризници и броня. Не можеше да види очите или лицето на Деймиън, но можеше да почувства студения му поглед върху тялото си.
Бързо извърна очи. Стори ѝ се, че измина цяла вечност преди Страйдър най-сетне да се появи. Той свали от коня първия си съперник без никакви усилия. Одобрителни викове преминаха през тълпата. След като достигна края на полето, накара черния си кон да се завърти в кръг. Той се надигна на задните си крака, ритайки във въздуха с предните, когато Страйдър пусна счупеното копие. Той отпусна юздите на коня си и наклони глава към нея.
Роуина прехапа устни развълнувана, въпреки че не трябваше да бъде. Преди да успее да се спре, тя изпрати въздушна целувка на своя победител.
– Какво направи? – попита чичо ѝ.
– Нищо – отвърна тя, гледайки надолу и подръпвайки ръкава си.
– Да не би… – той погледна към Страйдър, после обратно към нея. – Да не би да изпрати целувка на граф Блекмор?
– Привижда ти се, чичо.
– Да, направи го – каза Бриджит до нея. – Тя е влюбена в графа, милорд.
Роуина се намръщи на приятелката си.
– Вярно ли е това? – попита я той.
Нямаше нужда да го отрича.
– Да, чичо, така изглежда.
Лицето му стана убийствено сериозно.
– Тогава се моля за твое добро, Роуина, той да не изгуби.
– Няма – отвърна тя убедено.
Той трябваше да спечели този турнир. Нещо повече от бъдещето ѝ зависеше от успеха му.
След като двубоите приключиха и благородниците отидоха да вечерят, Страйдър очакваше тази нощ Роуина да дойде в шатрата му. Беше подготвил всичко, включително да изпрати Александър да спи при Рейвън. Но тя не се появи, и когато отиде в залата, за да попита за нея, бе посрещнат от приятелката ѝ Джоан, която му каза, че Роуина е болна тази нощ и не може да присъства на тържествата.
Когато се опита да отиде в стаята ѝ, за да види как е, чичо ѝ го беше отпратил.
– Не можем да позволим хората да си помислят, че предпочитаме един рицар пред друг, нали?
Ядосан от истинността на думите му, Страйдър се отправи обратно към шатрата си, където прекара самотна нощ, сънувайки как една жена, облечена като гъска, прави любов с него. Когато пое към полето на сутринта, бе изтощен. Както и преди, Роуина бе на трибуните, облечена в друга гъсешка рокля. Но днес изглеждаше доста по-бледа. Загрижен за нея, той отново се опита да я види, но бе възпрепятстван от чичо ѝ и краля.
Така че вместо това той изпрати Александър при нея. Синът му се втурна през тълпата, избягвайки телата, докато си проправяше път през трибуните до Роуина. Сърцето му се изпълни с гордост, когато тя взе момчето и то седна в скута ѝ, така че да може да гледа двубоите. Тя все още изглеждаше бледа, но сега, когато разговаряше с Александър и му сочеше нещо, имаше малко повече цвят в бузите си. Няколко минути по-късно, когато дойде редът на Страйдър да се състезава, Рейвън хвана юздите на коня му и го задържа на място, когато той трябваше да потегли и да посрещне своя опонент.
– Какво правиш?
Рейвън кимна към трибуните с глава, накъдето Страйдър погледна и видя как Александър тича към него. Той се препъна, когато стигна до тях, с което изнерви коня на рицаря. Докато Страйдър успокояваше звяра, Рейвън бързо вдигна Александър, за да го предпази.
– Внимавай, малкия – предупреди той. – Коня на баща ти може да те помисли за малка мишка и да те стъпче.
Александър дишаше тежко, когато Рейвън го задържа до Страйдър.
– Лейди Роуина ти изпраща това, татко.
Александър му подаде къс хартия, върху който бе написано нещо.
– Тя каза, да ти кажа, че не може да се види с теб преди последния двубой да приключи, но ти дръж това близо до сърцето си, после тя ще ти го прочете и ще те зарадва.
Страйдър прегърна Александър и му благодари. Рейвън го свали долу и момчето се завтече обратно към Роуина, докато Страйдър пъхаше бележката в ръкавицата си.
– Писмо – присмя се Рейвън. – Рискуваш живота и здравето си и вместо целувка всичко, което получаваш, е безполезно парче хартия. – Той поклати глава. – Боже, пощади ме от стрелата и ако Купидон трябва да стреля в сърцето ми, тогава остави я да ме убие.
Страйдър го пренебрегна, докато взимаше копието си от ръката на Рейвън и се изправи пред своя съперник. Той препусна с жребеца си по полето и свали от коня другия ездач на първото преминаване.
Страйдър хвърли копието си на земята, а след това погледна назад към Роуина.
Мястото ѝ бе празно и никъде нямаше следа от Александър. Разочарован, той въздъхна уморено. Нямаше съмнение, че гледката на това, как поваля човек на земята, я разстройва. Копнеейки да може да прекара известно време с нея, той слезе от коня си и отиде да чака следващия си двубой.
Тази нощ, след като двубоите бяха приключили, нямаше следа нито от Александър, нито от Роуина в голямата зала или шатрата му. Всичко, което получи, бе посещение от Фатима, която му каза, че дамата искала компания тази вечер и затова бе задържала Александър при себе си в спалнята. Толкова за изпращането на неговия шпионин.
По дяволите. С натежало сърце, Страйдър извади бележката и се загледа в нея. За пореден път в живота си съжали, че не може да чете. Вместо това той проследи красивия почерк с пръста си, копнеейки Роуина да бе с него.
По-рано той почти бе помолил един от хората си да му го прочете, но се беше спрял. Може би съдържаше нещо лично. Тя бе казала, че ще му го прочете и затова той щеше да го пази до сърцето си, докато го направеше. Жадуващ за нея, Страйдър вдигна хартията до носа си, като усети съвсем лек полъх на аромата ѝ. Тялото му се възбуди незабавно, докато образът ѝ, облечен в ефирна рокля, нахлу в съзнанието му.
– Ти си вещица – вдъхна той. – Винаги ме измъчваш.
Но тя бе вещицата, която обичаше, и на следващия ден щеше да бъде негова. Или поне така си мислеше.
Сутринта зората бе ярка. За първи път Страйдър спа добре и когато се появи на полето, Роуина седеше на трибуните с Александър. Двамата му помахаха. С леко сърце, той повали следващите двама съперници и в края на деня събитията се развиха точно както си мислеше. Всичко се свеждаше до двубой между него и Деймиън. Те слушаха, докато глашатаят обявяваше резултатите. Всичко почти свърши. Роуина скоро щеше да бъде негова и никой нямаше да е в състояние да ги раздели.
Деймиън дръпна юздите на коня си до него и му хвърли такъв самодоволен поглед, че дори маската му не можа да го прикрие.
– Виж за последен път дамата си, Страйдър. След няколко минути, тя ще принадлежи на мен.
– Не – каза Страйдър, знаейки истината в сърцето си. – Тя никога няма да ти принадлежи.
И в този миг видя лицето на майка си и получи прозрение. Роуина му принадлежеше точно както той ѝ принадлежеше, но не по начина, по който си мислеше. Тя бе докоснала сърцето му, душата му и сега, когато бе на път да се изправи срещу своя приятел от детинство, който се бе превърнал във враг, най-накрая разбра защо Роуина бе облечена като гъска. Точно както разбираше, че единствената причина Деймиън да я иска, бе защото Страйдър я искаше. Тя не означаваше нищо за Деймиън. Но бе всичко за Страйдър. Роуина бе права. Някои битки никога не биха могли да се водят с меч или копие. Не чрез стрела или обсада. Имаше само един начин да спечели своята дама.
"Мрачният рицар Кн.5 от Братството на меча" отзывы
Отзывы читателей о книге "Мрачният рицар Кн.5 от Братството на меча". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Мрачният рицар Кн.5 от Братството на меча" друзьям в соцсетях.