Роуина искрено се усмихна на Елизабет. Приятелката ѝ не можеше да промени сляпото си увлечение по варварина. И макар че беше огорчена да слуша това, тя обичаше Елизабет достатъчно, че да не разруши мечтите ѝ. Ако това да бъде метната на рамото на някой мъж и да се отнасят към нея като със собственост, правеше приятелката ѝ щастлива, а беше така, тогава Роуина ѝ пожелаваше всичко хубаво и всички варвари, които можеше да хване.

– Защо да не запази знака от някой толкова хубав като теб?

Елизабет се усмихна.

– Толкова си мила, Роуина. Надявам се да напълниш залата за твоя рецитал.

Роуина погледна към лютнята си, която стоеше на перваза на прозореца. Музиката и поезията бяха нейният живот. И това беше единственият живот, който искаше, ако трябваше да бъде честна. Докато придворните ѝ дами мечтаеха за съпрузи, деца и титли, тя жадуваше да пътува от замък на замък, да пее за вечерята си и да види света, или най-накрая да отвори училище, за да може да обучи други да ценят музиката както тя.

Но за разлика от мъжете менестрели4, които създаваха песни за възхвала на войната и рицарите, тя пишеше само за любов.

Отношението ѝ против порядките на рицарството често беше осмивано от останалите трубадури и благородници, които я мислеха за глупачка. Обаче нея не я интересуваше. Беше печелила достатъчно награди и състезания с думите си за любов, така че не се нуждаеше от одобрението на по-традиционните менестрели. Тя вярваше в музиката си.

Само ако баща ѝ беше жив, да види успеха ѝ...

Роуина прогони мъглата пред очите си. Дори след всичкото това време, сърцето ѝ все още я болеше за бащата, когото беше обичала толкова нежно. Но не беше в природата ѝ да остави другите да видят болката ѝ. Тя беше от типа, който пазеше чувствата в душата си.

Когато върна вниманието си обратно към Елизабет, се чу почукване на вратата.

При поканата на Елизабет, Джоан пъхна русата си глава вътре, леко размествайки воала си при това. Носеше бледосиня рокля, а зелените ѝ очи блещукаха весело. Джоан беше една от четирите придворни дами, които бяха отгледани в дома на Роуина и които бяха дошли с нея в Хексъм за турнира.

– Вие двете не сте ли готови?

Елизабет пренебрегна въпроса и попита на свой ред:

– Той в залата ли е вече?

Вълнението в гласа на приятелката ѝ показа на Роуина, че той се отнася за графа на Блекмор.

Графът беше пристигнал в Хексъм преди два дни и досега Роуина си беше спестила грубиянската му компания.

Нещо, което със сигурност щеше да се промени скоро.

Лицето на Джоан грейна.

– Да, той току-що влезе в залата.

Елизабет прекатури стола си в бързината да напусне стаята.

Невъзмутимо, Роуина стана на крака и последва приятелките си, които бързаха по коридора по възможно най-неподобаващ за дама начин, докато се кикотеха и си разказваха по-ранната си среща с графа.

– Не мога да повярвам, че той всъщност ме пренесе – каза Джоан със задъхан глас. – Иска ми се да бях в съзнание.

– Иска ми се аз да бях тази, която припадна – вметна Елизабет. – О, да бъда пренесена от тези силни ръце...!

Роуина поклати глава. Въпреки най-добрите си намерения, усмивката се появи в ъгълчетата на устните ѝ. Обичаше двете си приятелки, но имаше моменти, в които все още реагираха сякаш са деца, а не напълно пораснали жени.

Елизабет и Джоан спряха до галерията, където много други жени се бяха надвесили над ниската каменна стена, за да шпионират мъжете долу. Залата беше препълнена с хора, ловджийски кучета и музиканти, докато прислугата приготвяше масите за предстоящата вечеря. Отново и отново Роуина чуваше различни жени да възхваляват лорд Страйдър, графа на Блекмор.

– Не е ли косата му толкова черна също като среднощно небе? – въздъхна жена от лявата ѝ страна.

– О, да. А раменете му са много по-широки от тези на когото ѝ да било долу.

– Можеш да кажеш по походката му, че той е мъж, който може да задоволи нуждите на една жена. О, иска ми се да имам шанса сама да открия това.

Роуина дърпаше разсеяно ръкава си, докато търсеше начин да пренебрегне глупавото дърдорене. Костваше ѝ много усилия да не повърне в средата на коридора.

– Чух, че се е заклел никога да не се жени.

Роуина повдигна вежда при неподходящия коментар. Може би мъжът все пак имаше някакъв разум.

– Защо би дал такава клетва? – попита Елизабет.

– Казват, че е прокълнат.

– Прокълнат с вида на хубав дявол и силата на свети Джордж. Искам някой да ме прокълне с такъв мъж!

Неспособна да понесе повече коментарите им, Роуина се запровира кротко покрай тълпата жени и бавно се спусна по стълбите. Нека си отправят влюбени погледи, ако се налага. Тя имаше да прави други неща, като например да намери нещо горчиво, за да премахне наситения сладникав вкус от гърлото си, причинен от коментарите им.

Когато стигна преддверието, млад паж случайно я връхлетя в бързината си да налее още вино за господаря си. Роуина се опита да запази равновесието си, но точно когато се поизправи, едно ловджийско куче пресече пътя ѝ и се оплете в подгъва на роклята ѝ. Тласната напред, тя почувства как пада.

Ахна и потърси начин да остане права. Точно когато си мислеше, че ще се изложи като падне пред всички, някой я улови.

Силни ръце се обвиха здраво около нея и я завъртяха, преди да я задържат близо до мускулест гръден кош.

Роуина погледна нагоре и почувства как челюстта ѝ увисва.

Никога в целия си живот не беше виждала нещо толкова...

Никога.

Сини очи, напрегнати и пронизващи, гледащи от лице на чисто мъжко блаженство. Костваше ѝ много да не се протегне и да прокара ръката си по ясно изразената линия на тази перфектно очертана челюст, да остави издайническата черна набола брада да одраска върховете на пръстите ѝ...

Мъжът беше съвършено прекрасен.

Перфектен.

Притежаваше тази рядка мъжествена красота, която щеше да бъде женствена за всеки, на който му липсваше неговата сурова, естествена мъжественост. Или за всеки, който не притежаваше размерите му.

Беше огромен! Висок и добре сложен, той я придържаше с лекота. Косата му беше по-дълга, отколкото бе модно и намекваше, че този мъж не се съобразява с настоящите вкусове, а веселието в погледа му говореше, че притежава добра, нежна природа.

Докато той продължаваше да я наблюдава очаровано и с интерес, лицето ѝ пламна.

Ако трябваше да се каже истината, това беше най-смущаващата прегръдка. Тя гледаше нагоре към непознатия, а тялото ѝ беше наклонено назад само със силата на ръцете му, които я придържаха. Той я беше обгърнал с топлина и сигурност, а на красивото му лице беше отпечатана смесица от загриженост и забавление.

– Добре ли сте, милейди? – попита той.

Имаше музика в този мъжествен звук. Богат, дълбок бас, който без съмнение отекваше с красота, когато го използваше, за да пее.

Заобикаляше го аура от опасност, която загатваше, че не следва ничии правила освен своите собствени. Аура, подсказваща, че притежава мрачна, зловеща страна, която би била плашеща, ако не беше смекчена от чувството за хумор, което излъчваше. Това бе странно противоречие, което я омайваше.

Вълнистата му черна коса се носеше над раменете му и щом се усмихна, тя видя трапчинки, които прорязваха дълбоко страните му.

Сърцето ѝ препусна, когато я побиха тръпки при вида на тези дяволски трапчинки.

Беше ѝ задал въпрос. Помнеше това, но дори с цената на живота си не можеше да си спомни какво беше казал той. Докато не я остави да стъпи отново на крака.

Огорчена, че не беше помръднала и че беше действала също толкова детински като приятелките си, Роуина почувства още една вълна от изчервяване да се надига по страните ѝ.

В опита си да погледне настрани от смеха в сините му весели очи, погледът ѝ попадна на широките му гърди. Той носеше тясна туника в червено и черно, която се плъзгаше гъвкаво по очертаните му мускули, мускули, които си спомняше прекалено добре как се притискат към нея.

Тялото му наистина беше пиршество за очите ѝ. Докато не видя онова...

Мечът, който беше препасал около стройните си бедра.

– Вие сте рицар – произнесе бавно тя, разбирайки сега тъмната му страна, която беше зърнала.

Рицар. Убиец. Двете бяха синоними и тя трябваше да се досети, че той е един от ужасната им порода. Не трябваше да се изненадва от знанието. Повечето благородници бяха рицари и все пак я обзе вълна от горчиво разочарование.

Искаше ѝ се да беше роден друг. Беше така жалко, че такъв красив мъж пропилява времето си в толкова безполезни жестоки усилия.

– Да, милейди – отвърна той отново с този чуден, мелодичен глас. – Рицар, винаги на вашите услуги.

Тя предположи, че трябва да му благодари за бързите рефлекси, които я бяха предпазили от падане, но тези умения бяха изградени само за да може да убива други. По-скоро би паднала на пода хиляда пъти, отколкото един мъж да бъде убит във война.

– Оценявам услугата ви, сър – отвърна Роуина като гласът ѝ предаваше цялото студено въздействие на настроението ѝ.

Тръгна да се отдалечава от него.

– Милейди?

Без да помисли, тя спря и се обърна към рицаря.

– Няма ли да ми кажете името си?

– Не.

Този път, когато тя понечи да се отдалечи от него, той в действителност препречи пътя ѝ.

– Не? – попита мъжът, очите му показваха изненадата му и все пак успяваха да бъдат очароващи и топли.

Беше очевидно, че не е чувал тази дума често от устните на девойка.

– Нямате нужда от името ми, сър рицарю. Сигурна съм, че тук има достатъчно, които биха ви дали своето, но аз не съм една от тях.

Единият ъгъл на устата му се повдигна нагоре, показвайки самотна трапчинка на лявата му буза. Въпреки най-добрите си намерения, тя намираше дяволитото му изражение за...

Забавно?

Не, това не беше истинската дума, намираше го... добре... възхитително, ако посмееше да го признае. Наистина беше прекалено чаровен, за да се опише с думи.

– Мога ли да претендирам за просто любопитство, милейди? Все пак не се случва често да намеря непозната жена в ръцете си.

Роуина прехапа долната си устна в опит да потисне усмивката си, което се оказа невероятно изпитание за волята ѝ.

– Има нещо във вас, сър, което ми казва, че това не е истина.

Богатият му смях докосна ушите ѝ, когато я дари с цялата си усмивка. Тази усмивка правеше странни неща с тялото ѝ. Караше пулсът ѝ да препуска, а умът ѝ да се замае.

– Тогава можем ли да кажем, че не много често намирам девойка в ръцете си, която е толкова неохотна?

– Това определено мога да го повярвам.

Роуина отстъпи крачка назад, по-изплашена от внезапното си желание да остане с него, отколкото от заниманието му.

Какво ли ставаше с нея? Никога преди не бе искала да бъде в една страна с подобен мъж, а сега внезапно желаеше да отдели време, за да си побъбри с него.

Трябва да беше пила прекалено много вино.

Не си изпила и глътка, Роуина. Ти току-що влезе в залата.

О, добре, тогава сигурно се дължеше на вълнението от дневните задължения. Да, това беше.

Това трябваше да е.

– Ще ме извините ли? – попита тя.

Той отстъпи назад неохотно.

– Само този път, милейди. Следващият път, когато се срещнем, ще очаквам да ми кажете името си.

– Ако е такъв случаят, сър рицарю, тогава отново ще бъдете разочарован.

Нещо близо до възхищение светеше в тези дълбоки сини очи.

– Трябва ли да ви предупредя, милейди, че не приемам лесно разочарованията?

Роуина се усмихна въпреки себе си. Харесваше ѝ този словесен двубой. Не намираше често мъж или жена, които да ѝ паснат толкова лесно.

– Само ако ми позволите да ви уведомя, че аз не приемам лесно предупрежденията.

Този път, когато се обърна, той не се опита да я спре, но отново чу смеха му.

О, помисли си тя с въздишка. Беше ужасно, че той бе рицар. С такъв глас и маниери наистина щеше да стане прекрасен трубадур.

Наполовината на пътя си през залата, Роуина даде всичко от себе си да не се поддаде на желанието да се обърне и да провери дали продължава да я гледа. Отново и отново си повтаряше, че не я интересува дали той я наблюдава, или не.

Мъжът беше ужасен, брутален рицар.

И когато достигна до приятелите си менестрели, просто се случи така, че погледна назад. Не че го търсеше, увери се тя. Оглеждаше се за Елизабет, Бриджит или Мариан. И все пак, когато погледът ѝ се плъзна по присъстващите и не видя дори помен от нейния рицар, не можа да потисне разочарованието си.

Така е по-добре. Всички мъже като него могат да ѝ предложат само ранно овдовяване и да разбият сърцето ѝ, докато прескачат от легло на легло, винаги нехайни за женските чувства.