Тези думи бяха все така истински, но все пак се зачуди какво ли беше името му.

Какво име би подхождало на мъж с такъв чар и красота? Със сигурност не Хю, Хенри или Едуард. Не, той щеше да притежава име също толкова уникално като мъжа...

Спри да мислиш за това!

Изхвърляйки мъжа от мислите си, тя се присъедини към приятелите си и се насили да се наслади на разговора.

Хенри Плантагенет, крал на Англия, владетел на Нормандия, Анжу и Аквитания, безспорно един от най-могъщите мъже в света, седеше в ъгъла на приемната си и придържаше студена кърпа към главата си.

Слепоочията му пулсираха, сърцето му препускаше от гняв и беше съвсем сигурен, че в следващите няколко минути можеше като нищо да умре от раздразнение.

Ако още един рицар, барон, граф или някой друг влезеше през вратата на стаята му, за да го моли да принуди Страйдър от Блекмор да се омъжи за дъщеря му, щеше да ги убие.

Всички.

Щеше да полудее от гняв и да се спусне върху целия си придворен двор като Смъртта, търсейки само мир от ненаситните хора, твърдо решени да го убият.

– Ето – каза жена му Елеонор, докато му носеше друга студена кърпа и я постави на челото му.

Беше елегантна кралица. Висока, стройна и руса, тя беше обект на завист из целия християнски свят и в моменти като този Хенри си спомняше защо се беше оженил за нея (като се изключеше факта, че имаше контрол върху повече френски земи от френския крал).

Хенри ѝ подаде старата кърпа и се намръщи.

– Какво да направя, Нора? – попита той жена си. – Очевидно нито една дама в кралството не иска да се омъжи, докато Страйдър не си избере булка. Каква глупост е обзела тези жени?

– Ако ти беше жена, Хенри, нямаше да има нужда да питаш това. Мъжът е доста приятен за окото и разполага с по-голямо богатство дори от теб.

Той ѝ изръмжа.

За негов пълен ужас се чу друго почукване.

– Ако е някой друг освен лекарят ми, отпратете го.

Стражите му отвориха вратите, за да му покажат Лайънъл от Съсекс. Те тъкмо щяха да избутат мъжа навън, когато Хенри ги спря.

– Не, той е един от малкото хора, които ние5 сме дори по-благодарни да видим. Освен ако не изрече името на Страйдър от Блекмор, тогава край.

Лайънъл се намръщи. Той пристъпи напред и се поклони ниско, очите му не се отместиха от главата на Хенри, където стоеше кърпата.

– Болка ли имате, господарю?

– Да, но ние се опитваме да решим коя ни поразява повече. Тази в главата ни, или онази в нашия...

– Хенри! – рязко възкликна Елеонор.

– Врат – дрезгаво продължи той. – Щях да кажа „врат”.

Кралицата му хвърли невярващ поглед.

Лайънъл пристъпи напред, за да целуне ръката ѝ, преди Елеонор да седне на стола до Хенри.

Кралят загледа как старият му приятел започва да кръстосва в откритото пространство между стола му и вратите. Знаеше какво дразни Лайънъл.

– Тя не е решила?

– Решила? Не, Ваше Величество. Тя няма да се съгласи на никой. Има някаква глупава идея, че е учител и иска да отвори училище.

Хенри изстена на това. Лейди Роуина беше наследница, чието богатство не се изразяваше само в монети. Привлекателността ѝ се основаваше на факта, че тя бе наследница практически на цяла южна Англия. Който ѝ да се оженеше за нея, щеше да контролира границата на кралството му и да разделя северната част на Англия от земите му във Франция.

С всички проблеми, които имаше с Филип от Франция, последното нещо, което можеше да си позволи, беше тази земя да стане притежание на някой, който е дори малко по-приятелски настроен към него. В грешните ръце тази земя щеше да доведе до края на неговата монархия.

– Какво не беше наред с лорд Ансли?

– Той, както всички други, е посветен в рицарство. Тя каза, че няма да обърне внимание на рицар.

– Тогава я принуди! – рязко отсече Хенри.

Лайънъл въздъхна.

– Иска ми се да беше толкова просто, Ваше Величество. Последния път, когато се опитах насила да я омъжа, тя избяга на Континента и не се върна, докато не се съгласих да забравя плановете си за нея. Изпратих повече от четиридесет мъже да я намерят и не успях. Тя се върна само защото подписах документ, че се кълна да ѝ оставя правото да откаже на всеки мъж, който предложа за неин съпруг.

Елеонор се засмя.

Двамата мъже погледнаха към нея.

– Извинете ме, господа – каза тя, усмихвайки се. – Трябва да призная, че се възхищавам от смелостта на момичето и средствата ѝ.

– Ще се възхищаваш ли, когато Филип седне на нашия трон?

Тя стана сериозна незабавно.

– Успокои се, Хенри.

Лайънъл прокара обезсърчено ръка през посивяващата си кафява коса.

– Опасявам се, че трябва да живея вечно. Не мога да умра и да позволя земите ѝ да отидат при мъж, който не може да ги защити.

Хенри изсумтя.

– Без да се обиждаш, Лайънъл, дори сега ни притесняват способностите ви да поддържате наследството ѝ. Там, навън, има много мъже, които стават нетърпеливи заради колебанието ѝ. Рано или късно един от тях ще нападне неочаквано.

– Не се обиждам, Ваше Величество. Аз изпитвам същия страх всеки път, когато някой от алчните зверове идва да поиска ръката ѝ. Знам, че говорите истината и го оценявам.

Кралят махна кърпата от челото си.

– Какво им става на младите днес? – попита Хенри към тавана над себе си, сякаш се обръщаше към самия Рай. – По мое време, ние се женехме, когато трябва и за този за когото трябва. Сега имам граф, който отказва да си вземе булка и наследница със стратегически земи, която по-скоро ще си отреже главата, отколкото да вземе рицар за съпруг. Трябва да има някакво решение.

Елеонор се наведе напред.

– Не, Нора – каза Хенри, когато забеляза спекулативното изражение на красивото ѝ лице. – Не казвай това, което знам, че е в ума ти.

Тя отмина думите му с махване на ръката.

– Те ще бъдат идеални един за друг. Кой по-добре ще пази земите ни от Страйдър от Блекмор? Той е един от малкото, чиято лоялност е извън съмнение.

– Да, и виж какво стана, когато се опитах да го оженя за Кена. Мъжът още не ми е простил.

– Това е, защото ти му нареди, Хенри, и трябва ли да ти напомня, че той ти се подчини?

– Да, но ядосан граф в Шотландия е едно. Ядосан граф, който подсигурява земи, които разделят кралството ми наполовина, е нещо напълно различно.

Тя забарабани с пръсти по облегалката на стола и изглежда не го слушаше. Типично. Елеонор чуваше само това, което искаше.

– Познавам Роуина от малко момиче. Също като Страйдър, ако ѝ кажеш да завие надясно, тя ще отиде наляво. Събери ги заедно и...

– Роуина ще кастрира рицаря ви, Ваша милост – каза Лайънъл, прекъсвайки я. – Тя презира всички рицари.

– Но няма жена, чието сърце да е имунизирано към Страйдър от Блекмор – отвърна Елеонор. – Роуина е жена, а той не е обикновен рицар. Събери ги заедно и аз съм уверена, че ще си паснат.

Хенри присви очи.

– Не съм много сигурен, че съм съгласен с теб.

– Ти рядко си съгласен.

Той пренебрегна жлъчта в гласа ѝ.

– Но ще се радвам да ги видя двамата женени. Какво предлагаш?

Елеонор се замисли.

– Роуина иска тя да си избере съпруг. Казвам да ѝ го позволим.

– Да не си луда? – попита Хенри. – Тя ще избере някой от онези евнуси, които се умилкват около полите ти. Тези мяукащи менестрели, на които им липсва всякаква мъжественост.

Кралицата му хвърли забавен поглед, който го предупреди за гнева ѝ, ако продължаваше да говори с пренебрежение за онези, които ѝ се подмазваха по начин, който предизвикваше гадене.

– Не, няма. Роуина се гордее само със едно нещо в живота.

– Музиката ѝ – отбеляза Лайънъл.

– Да. Както каза, тя мисли да основе училище.

Лайънъл кимна.

– Тогава нека да задоволим желанията ѝ, господа. Кажете ѝ, че ако научи рицар да пее в състезанието за трубадури в края на турнира и той го спечели, тогава не само ще ѝ позволите да си избере съпруг, но това ще сложи начало на училището ѝ.

Хенри се намръщи на идеята.

– Да не предлагаш тя да учи Страйдър да пее?

– Да.

Хенри поклати глава. Той познаваше достатъчно добре Страйдър, за да знае какво ще каже за това.

– Блекмор никога няма да го направи. Презира менестрелите дори повече от мен. В момента, в който Роуина се приближи към него с предложението, ще я прати по дяволите.

– Не и ако му е казано, че в края на турнира победителят ще се ожени за Роуина.

О, кралицата му беше лоша и той я харесваше такава. Хладнокръвен, хитър политик, който беше безмилостен. Имаше момент, когато Хенри мислеше, че Елеонор е трябвало да се роди мъж.

Планът беше брилянтен.

– Страйдър със сигурност ще спечели.

– Да, така е. Гордостта му никога няма да позволи да загуби турнира. Единственият начин да предотврати сватбата с Роуина, е да пее. За да пее, ще трябва да се навърта около нея, за да се научи да пее и да практикува. Веднъж след като двамата са заедно, предричам, че любовта ще последва естественото си развитие между тях.

Имаше един-единствен недостатък, който можеше да види Хенри.

– И какво, ако той спечели това трубадурско състезание и Роуина не избере него за свой съпруг?

– Никога не съм казвала, че не е рисковано, Хенри. Но знам, че съм права и тя накрая ще избере него.

– И отново ще повторя, какво, ако грешиш?

– Тогава ще убия онзи, който тя избере – каза безжалостно Лайънъл.

Елеонор издаде вбесен звук, сякаш неговото решение я наранява.

– Няма да се наложи. Повярвайте ми. Познавам мъжете и жените.

Хенри със сигурност беше наясно с това. Неговата кралица наистина знаеше как да манипулира хората.

Беше рисковано. Ако Роуина спечелеше, по-вероятно беше тя никога да не си избере съпруг. Рано или късно той ще трябва да я принуди по този въпрос.

Но ако Елеонор беше права...

– Много добре тогава. Нека да опитаме и ще видим какво ще се случи.

Лайънъл се прекръсти.

– Позволете ми да се оттегля и да предам новините на племенницата ми.

4 Певец, музикант – Б. р.

5 Кралят говори за себе си, използвайки местоимението „ние”. Употребата на множествено число за позоваване на един човек, е била типична за лицата на висок пост – като монарх, епископ или папа. Нарича се още „кралско местоимение” (the royal „we“ – от англ. език) и се използва за обозначаване на превъзходството, властта и достойнството на лицето, което говори или пише. – Б. р.


Глава 3

Роуина спря в края на тълпата, когато видя мистериозния рицар, който я беше спасил.

Той е рицар, той е рицар, той е рицар...

Молитвата мина през ума ѝ и макар че трябваше да го мрази за това, не можеше да събере толкова силна отрицателна емоция. Наистина единственото чувство, което я изпълваше, беше желание, толкова силно, че много добре осъзнаваше факта, че беше жена, напълно пораснала, която никога не бе познала вкуса на мъжки устни.

Нещо, което никога не я беше притеснявало преди тази нощ.

Но докато го гледаше да говори и да споделя леки усмивки със събеседника си, любопитството ѝ се увеличи до огромни размери.

Какво ли щеше да бъде да държи толкова мрачен шампион в ръцете си? Да му позволи да я целуне по устните като мъж, а не с бързите, целомъдрени целувки по бузата, които бе познала като младо момиче от момчетата, които бе отгледал чичо ѝ.

Тръпка мина през нея.

Не бъди глупачка.

И все пак не можеше да свали поглед от него. Той стоеше заобиколен от малка група мъже. Четирима от тях бяха добре изглеждащи джентълмени, а и по обноските им съдеше, че са рицари, на възраст около тридесет години. Те стояха с монах, чиято русокоса красота беше превъзхождана само от тази на нейния непознат рицар.

Колко странно, че говореха с духовник, докато залата беше пълна с висши членове на обществото. Повечето рицари се опитваха да се доберат до краля или неговите съветници, за да се подмажат, и все пак малката група мъже стоеше настрани, сякаш напълно незаинтересована от политика и благосклонност.

Напомняха ѝ на братя, с изключение на това, че никой от тях не притежаваше еднакви черти на лицето или дори подобна височина, която да ги бележи като семейство.

Тъмният ѝ шампион обърна глава към жена в червена рокля, която мина покрай тях. Роуина видя разочарованието да помрачава челото му, когато се съсредоточи върху лицето ѝ. Беше очевидно, че търси друга.

Поглеждайки надолу към собствената си алена рокля, тя не можа да не се зачуди дали...

Не, Роуина. Той не търси теб, а дори да е така, защо те интересува?

Не я беше грижа, казваше си тя. И за да го докаже, щеше да потърси дамите си и да се осмели да напише още музика.