Преди да успее да мигне, Страйдър беше хванал Сирил за гърлото. Той вдигна мъжа нагоре и Сирил трябваше да застане на пръстите на краката си, за да срещне погледа му на едно ниво. Очите на Сирил изпъкнаха, докато лицето му почервеняваше.

– Още една дума – изръмжа Страйдър, – и ще замлъкнеш завинаги. Разбираш ли ме?

– Страйдър! – гласът на Хенри отекна в залата. – Освободи го.

Рицарят се поколеба, преди да се подчини на краля си.

Сирил се закашля, докато се бореше да вкара въздух обратно в дробовете си.

– Това не е краят – озъби се Сирил.

Погледът върху лицето на Страйдър очевидно му противоречеше.

– Да, но е. Попречи на мен или някой мой близък отново и това ще е последната грешка в живота ти.

Роуина наблюдаваше как Сирил прокарваше гневен поглед от Страйдър към Кит, чието лице беше пълно със смутен срам и ако не го познаваше по-добре... с омраза.

Очите на Сирил се разшириха за секунда, след което още повече се стесниха. Обръщайки се на пети, той напусна високомерно залата.

Когато той излезе, Роуина осъзна, че чичо ѝ е до нея.

– Добре ли си, Роуина? – попита нежно Лайънъл.

– Да – въздъхна тя, погледът ѝ не се отделяше от Страйдър, който се намръщи при споменаването на името ѝ.

– Роуина де Витри? – попита той, а дълбокият му глас я накара да изтръпне.

– Да.

Страйдър изглеждаше като болен при споменаването на името ѝ, както тя се беше почувствала при неговото.

– И така, ти си страшилището, което пише онези песни.

Щеше да се почувства похвалена, ако не я беше обидил първо.

– Познавате работата ми?

– „Мор за всички, които носят меч и шарка по маймунските им ръце. Може ли всички да станат стерилни и дебели, и да загинат млади?” Да, милейди, оръженосецът ми ме информира по-рано през деня за така наречената ви работа.

Роуина настръхна при очевидното му презрение. Не беше първият, който мразеше нея или творчеството ѝ, но поради някаква необяснима причина се почувства сразена от погледа му.

Така че тя се забори по единствения начин, който можеше... с думите си.

– Както аз съм наясно с вашата, милорд. Казват, че сте отсекли главите на повече от двеста мъже и сте съсекли пет пъти повече. Вярвам, че сарацините ви наричат английския касапин.

Той присви устни към нея.

– Вие сте отровили ума на оръженосеца ми.

Тя се усмихна със студен триумф на думите му.

– Аз освободих ума му.

Страйдър направи крачка към нея.

Кит незабавно застана между тях.

– Роуина, Страйдър – каза той, принуждавайки ги да се отдалечат един от друг. – Опомнете се.

Роуина почувства лицето ѝ да пламва, когато си спомни факта, че „дискусията” им има за публика целия английски двор.

Леденият поглед на Страйдър също се стрелна из залата. Той намали тона си и когато заговори, в дълбокия му глас отекна силен гняв.

– В бъдеще, милейди, ще ви бъда благодарен, ако се въздържате от освобождаване на ума на възприемчивия ми оръженосец. Когато някой се изправи срещу него с меч, иска ми се да вярвам, че Дрюс ще използва нещо повече от езика си, за да се защити.

– Ако няма мечове, милорд, тогава той няма да живее в страх от тях, както и вие.

Страйдър изсумтя.

– Не ме е страх от меч, само от глупаци, които отказват да видят причината. Жалко е, че нито един мъж в живота ви никога не ви е научил къде ви е мястото.

Цялата тълпа ведно пое въздух при това.

Роуина никога не се беше чувствала по-гневна в живота си. В този момент много добре разбираше желанието на мъжете да се бият един друг и мразеше Страйдър, че я кара да се чувства така.

Той извърна поглед към Кит.

– Ако имаш някаква нужда от мен, братко, просто ме извикай. – Тези смразяващи очи се фокусираха върху нея. – Колкото до вас, милейди, харесвах ви много повече, когато не знаех коя сте.

Той се обърна и напусна, преди тя да успее да отговори.

Тълпата в действителност аплодира.

– Чуй, чуй, Страйдър – викаше един мъж над другите. – Казахте ѝ, милорд. Беше време някой да ѝ покаже.

Роуина беше ужасена от поздравленията към рицаря.

Как смееха!

Но повече от това беше наранена да научи колко много хора презираха чувствата ѝ. Убежденията ѝ.

Добре, нека всички измрат и изгният. Как можеха да не виждат колко грешни бяха войната и насилието?

Сълзи напълниха очите ѝ, но тя премигна, за да ги пропъди. Никога нямаше да позволи на някой в тази тълпа да разбере колко я бяха наранили.

Държейки главата си високо, тя тръгна в обратна посока, право към вратата, която водеше към стълбите.

Кит тръгна с нея.

– Роуина?

– Остави ме, Кит. Искам да съм сама.

– Не се ядосвай на брат ми, Роуина.

Тя се обърна към него с омраза и гняв, горящи яростно в сърцето ѝ.

– Как може да го защитаваш пред мен след това, което той току-що каза?

Кит ѝ отвърна на свой ред с въпрос.

– Как може да търпиш мен и да мразиш него? Не се заблуждавай, любов моя. Ако аз бях с големината на Страйдър и притежавах неговите умения и сила, също щях да ступам Сирил.

Тя се присмя на думите му.

– Никога не можеш да нараниш никой, Кит. Прекалено благороден си.

– Повярвай ми, животът има начин да изтръгне това благородство от всеки от нас. Страйдър е минал през много в живота си. Не трябва да го съдиш толкова сурово.

– Аз да съдя него? Не чу ли какво ми каза той?

– Да, чух. Но знаеш, милейди, че можеше да му кажеш благодаря. Той те спаси от Сирил, както и мен от удара му. Иначе още щеше да си с простака, а аз щях да кървя на пода.

Може би имаше някаква истина в това.

Може би.

– Роуина?

Тя погледна покрай Кит към чичо си, който се приближаваше.

Кит се извини и ги остави насаме.

– Добре ли си? – попита отново Лайънъл.

– Ще го преживея без съмнение. Но искам нашествие от скакалци да се спусне върху лорд Страйдър и да го преследва през всичките дни от живота му.

Чичо ѝ настръхна.

– Много съжалявам да го чуя.

– Защо?

– Защото в края на месеца, ще трябва да се омъжиш за него.


Глава 4

Страйдър се беше усамотил в палатката си. След конфликта в залата с Роуина и Сирил, последното нещо, което искаше, бе около него да има някой.

Всичко, което можеше да прави, бе да чува гласа на Роуина, която осъжда заниманията му. Да вижда презрението в очите ѝ.

Да върви по дяволите. Имаше много жени, които го искаха.

Колкото до Сирил...

Никога не го е било грижа за мъжа. Макар той на практика да се смяташе за член на Братството, никога не е бил един от тях. В дупката, която беше техен дом, много пъти бяха принуждавани да го отблъскват от по-слабите членове, докато им се молеше за храна и други неща, за които беше по-добре да не мисли.

Страйдър го мразеше от първия момент, в който се бяха погледнали.

Светът щеше да бъде по-добро място, ако подобни мъже не съществуват в него.

Страйдър изтика и тези мисли настрани. Ако трябваше да избира между хората, които го измъчват, по-добре да мисли за Роуина, отколкото за Сирил.

Поне тя беше честна и хубава. По най-дразнещ начин. От вида, който имаше склонност да преследва мъж дълго след като си беше отишла и да се чуди какъв ли вкус имаха устните ѝ.

Какво щеше да бъде усещането за тялото ѝ, когато я вземаше бавно и леко...

Страйдър пропъди също и тези мисли настрани. Последното нещо, от което имаше нужда, бе жена, от която нямаше полза, когато всяка жена в християнския свят правеше всичко, на което е способна, за да го вкара в леглото си.

Той се съблече до кръста и беше на път да изпразни халбата си с ейл, когато чу входа на палатката да се отваря.

Действайки по инстинкт, извади от ножницата кинжала си и се изправи, за да застане с лице към нарушителя.

Беше самият дявол.

Роуина аха веднага след като влезе в палатката и намери лорд Страйдър почти гол, държащ кинжал в ръка, готов да го пусне да полети към главата ѝ.

Можеш да видиш всяка част от мускулите му да се огъва.

Елизабет не беше излъгала. Роуина наистина можеше да ги види. Всъщност всеки мускул от това великолепно, мъжествено тяло беше ясно очертан.

Той беше готов да уцели. Смъртоносно.

Тя настръхна от мисълта и го погледна с мъмрещ поглед.

– Приберете оръжието си.

Той повдигна дръзко вежда на това.

– Защо да го правя, след като имам половин мозък, за да го използвам добре?

– Значи признавате, че имате половин мозък?

Той присви очи.

– Шегувам се с вас, милорд – каза тя, успокоявайки тона си. – Приберете оръжието си, защото трябва да обсъдя с вас нещо сериозно.

– Вие нямате работа с мен тук, милейди. Никаква. Сега побързайте да се...

– Не – отсече тя упорито. – Току-що ми казаха, че единственият ми шанс за свобода е във вашите ръце и заради всичко свято, ще ми помогнете да я постигна или ще се погрижа да изживеете остатъка от живота си в жестоко страдание.

Той зяпна към нея. На всеки друг мъж такова изражение щеше да изглежда глупаво, но трябваше да му се признае на лорд Страйдър дори когато беше обзет от изненада, той все още успяваше да излъчва крайна власт и красота.

– Извинете? Да не сте се побъркали съвсем?

– Не аз, по-скоро кралят, когото обичате толкова много. Изглежда, той иска да ни види женени.

– Иска косматия ми задник.

Тя го погледна с насмешлив поглед.

– Това е твърде много информация за вашата персона, лорд Страйдър, повече отколкото бих искала да знам.

Рицарят метна кинжала със смъртоносна точност към масата до нея. Сгромолясвайки се с тъп звук при удара, той остана забит отгоре, поклащайки се няколко секунди.

Въпреки себе си, тя беше впечатлена от способностите му.

– Хенри знае много добре да не ме насилва да се женя... отново.

– Тук грешите – превзето каза тя. – Виждате ли, имам лошия късмет да съм се родила единствено дете на баща си, Джайлс от Съсекс.

Челюстта на Страйдър отново се отпусна, когато разбра затруднението ѝ.

Все пак тя му обясни.

– Хенри иска силен лорд да се ожени за мен, за да контролира тези земи, поради тази причина глупакът, който спечели този турнир, ще бъде мой съпруг.

Студените му сини очи пламнаха.

– Тогава ще се оттегля незабавно.

– Каза дяволът.

Погледът му стана леден.

– Няма да се оженя за вас.

Сякаш тя би го взела!

– А аз не искам да се омъжвам за никого – сопна се тя. – Но, за разлика от един мъж, на мен не ми е дадена свободата в това отношение. Единственият начин да имам право на избор на съпруг, както изглежда, е вие да спечелите състезанието за пеене в края на месеца.

Той се изсмя силно на думите .

– Това не е нещо забавно, милорд.

– Няма да пея за вас или някой друг. Никога.

– Тогава ще бъдете мой съпруг.

– Както казах, ще се оттегля.

Той се отдалечи от нея.

Роуина блокира пътя му.

– Хенри няма да го позволи, лично ми го заяви. И дори ако избягате, ще настоявам напук да бъдете мой съпруг. Чичо ми и кралят ще ви докарат до олтара, окован в окови, ако се налага.

Той присви устни към нея.

– Защо? Вие ме презирате също толкова много, колкото аз вас.

– Защото искам някаква степен на свобода и единствената ми надежда е във вас. Така че или ще пеете като птиче и ще ми спечелите правото да си избера съпруг, или ще ни видя и двамата, оковани в брачен ад. Заедно.

Страйдър изруга.

– Не ви вярвам, милейди. И в двата случая печелите вие. И в двата – аз губя.

Тя беше поразена от логиката му.

– Как го решихте?

– Или трябва да се изложа пред целия двор, или вие ще направите бъдещето ми окаяно, докато вие, от друга страна, или ще получите свободата си, или ще се омъжите за мен.

Челюстта ѝ увисна.

– И вие мислите, че ще ми е приятно да се омъжа за вас?

– Да. Знам това със сигурност.

Роуина му се намръщи с надежда пълното отвращение, което изпитваше, да е очевидно върху лицето ѝ.

– Вашата арогантност няма граници. Това може да ви шокира, лорд Страйдър, но не ви намирам ни най-малко за привлекателен.

Той се засмя невярващо.

Роуина изскърца със зъби.

– Вие сте непоносим.

– И все пак ще се омъжите за мен. Както казах, милейди, вие печелите и в двата случая.

Внезапно всичко това стана повече, отколкото можеше да понесе. Присмеха в залата, заповедта на чичо ѝ и кралят, и сега дори Страйдър Ужасния ѝ се подиграваше.

Всичко, което някога бе искала в живота си, беше да направи другите хора щастливи с думите и песните си. Може би да покаже на останалите, че могат да живеят, без да воюват. Мирът беше безкрайно по-добър от кръвопролитието.