И какво ѝ беше донесло това?

Присмех. Надсмиване. Подигравки.

Знаеше как я наричат другите зад гърба ѝ. Лейди Абсурд. Но повечето от тях я наричаха Кучката от Съсекс.

Някой трябва да я научи да се подчинява. Ще бъде поносима в леглото, при условие че първо ѝ се запуши устата.

Винаги се беше гордяла, че е над обидите им. Но не беше. Въпреки всичко, което те си мислеха, тя беше човек и такива думи я нараняваха. Дълбоко.

Точно както я болеше от предателството на чичо ѝ тази нощ. Защо не можеха да я оставят на мира?

Защо трябваше да се подчинява на заповедите на мъже и да бъде насилвана да се омъжи за такъв, който нямаше никакво уважение към нея?

Напрегната от всичко това, Роуина искаше да заплаче от безсилие.

И така, това щеше да бъде животът ѝ. Или щеше да избяга и да продължи да бяга, без да види отново дома или чичо си, или да остане и да се омъжи за някой грубиян, който най-вероятно щеше да я бие, за да се подчинява.

Само се надяваше Страйдър да не изтръгне ръката ѝ и да я бие с нея, както беше заплашил Сирил.

Защо изобщо я беше грижа дали тези грубияни ще живеят, или ще умрат?

Нямаше да намери никаква надежда тук. Беше глупачка дори да си помисли за една минута, че може да говори разумно или да заплашва мъж като Страйдър.

Така да бъде. Щеше да си стегне багажа и да остави зад себе си всичко, което ѝ беше познато. По-добре да избяга, отколкото да продължава да се прави на глупачка.

Сълзи опариха очите ѝ, когато я превзе безнадеждна болка.

– Съжалявам, че ви обезпокоих – каза тя, преди да се обърне, за да излезе.

Нямаше да достави удоволствието на Страйдър да я види да плаче. Без съмнение това щеше да му достави голямо удоволствие.

Без истинска посока на ум, тя напусна палатката му и най-накрая позволи на сълзите си да закапят.

Страйдър остана там за няколко секунди, зяпайки в празното пространство.

Беше ли видял сълзи в очите ѝ?

Изглеждаше малко вероятно. Лейди Роуина притежаваше неоспоримо силно присъствие, което дори сега го оставяше с усещането за загуба, след като е бил около нея.

Със сигурност такава жена никога не плачеше.

И все пак...

Преди да успее да се спре, той тръгна след нея.

Тя вече беше в края на редицата от палатки. Забързвайки крачка, той я настигна.

– Роуина – каза той нежно, хващайки я за ръката. – Чакай.

Тя се обърна с лице към него и той почувства как сърцето му се сви. По бузите ѝ се стичаха сълзи, които тя набързо изтри.

– Какво има сега? – отсечено каза тя, гласът ѝ бе несигурен.

Страйдър се сгърчи. Той имаше само една слабост... сълзите. Никога не е можел да стои и да гледа някоя жена да страда. Да не говорим за някой, който изглежда толкова уязвим, колкото Роуина в момента със светлината, сияеща в блестящите ѝ очи.

– Хайде сега – тихо каза той, забърсвайки с ръка студената ѝ буза. – Няма нужда от това.

Роуина преглътна, когато усети топлината от ръката му върху плътта си. Кой би си помислил, че варварин като този може да я докосва толкова внимателно?

– Няма нужда? Ако не е това, тогава какво друго ще им даде удовлетворение?

– Толкова ли съм ужасен, че да ви докарам до сълзи?

Той се шегуваше с нея и това я изненада дори повече от присъствието му тук.

– Да, такъв сте.

За нейна изненада, той се засмя.

– Трябва да призная, че, вие, сте първата жена, която някога съм срещал и която не може да ме понася.

– Може би трябва да излизате навън по-често.

Той повдигна вежда.

– Защо не можете да изречете нищо друго освен обиди към мен и все пак искате помощта ми?

Той беше прав за това.

– Съжалявам – въздъхна тя. – Толкова съм свикнала да обиждам вида ви, че в момента това е по-скоро инстинктивно – погледна към него умолително. – Но ако вие ми помогнете, милорд, обещавам да не ви обиждам отново.

– Няма ли?

– Кълна се.

Страйдър кимна. Беше прекарал три години от живота си затворен. Три години, в които волята на други му беше налагана. Не му бяха позволявани дори основни нужди и желания. Капризите на хората, които го бяха пленили, винаги господстваха над неговите.

Тези три години бяха изглеждали като цяла вечност. Дори сега имаше моменти, в които си мислеше, че прекарва по-голямата част от живота си в окови, отколкото на свобода.

Щеше да бъде срамота да види дама, дори някоя толкова дразнеща, да прекара остатъка от живота си, подчинена на капризите на някой друг. Жена като нея никога нямаше да бъде щастлива в такава женитба. Също като него, щеше да бъде затворена в плен.

Обетът му към Братството премина през него. Беше се заклел да помага на всеки, който се нуждаеше от това.

Всичко щеше да му коства една песен...

Страйдър стисна зъби. Проклет да е Хенри заради това. Но все пак кралят не знаеше какво може да му струва нещо такова. Защо презираше по този начин трубадурите и песните.

Проклети да са всички те заради това.

Той трябваше да я отпрати, но не можеше. Тя беше благородна дама в нужда от защитник. И без значение колко силно желаеше да има друг начин, не можеше да намери сили в себе си да я отпъди.

– Кога е състезанието ви, милейди?

Очите ѝ заблестяха с надежда.

– В деня на последния ви двубой. Ще има група от съдии и вие трябва да ги спечелите с думите и изпълнението си.

Стомахът му се сви.

– Имате ли някаква представа колко отблъскващо намирам това?

– Най-вероятно също толкова отблъскващо, колкото това да поискам услуга от вас. Не е в природата ми да искам нещо от другите, когато мога да го свърша сама.

– И все пак ето ни тук, обединени в нещастието си.

Поне думите му успяха да предизвикат малка усмивка на устните ѝ. Малка усмивка която успя да подръпне краищата на сърцето му.

– Обещавам ви, лорд Страйдър, че докато вие полагате честни усилия, за да победите, няма да добавям нищо към вашето нещастие. Никога.

Той наведе глава към нея.

– Тогава ви пожелавам лека нощ, милейди.

Когато той започна да се отдалечава от нея, тя го спря. Преди той да осъзнае какво прави, тя се повдигна на пръсти и положи най-нежната и целомъдрена целувка върху бузата му.

– Благодаря ви за добрината, немирен рицарю.

Страйдър едва можеше да си поеме дъх, когато тя го остави там, в тишината на нощния въздух. Той се загледа след нея, тялото му пламна с внезапен огън. Никога не беше получавал толкова невинна целувка и тялото му никога не беше опустошавано така.

Трябваше да е луд, за да се чувства по този начин заради една опърничава жена.

И все пак не можеше да свали очи от нея. Дори след като си беше отишла, той все още стоеше отвън като идиот, гледащ към мястото, където тя беше изчезнала от погледа му.

– Добре ли си?

Той се обърна при звука от гласа на Кристиан, идващ от тъмнината.

– Да – сърдито отвърна. – Защо да не бъда?

– Не знам, само дето зяпаш натам, сякаш току-що си видял парче от рая. Имаш странен вид.

Страйдър се разтърси наум и се запъти към палатката си.

– Защо си тук навън? – попита Кристиан.

Благодарен, че приятелят му не беше видял Роуина, Страйдър сви рамене.

– Почувствах нужда от свеж въздух.

Кристиан изглеждаше малко скептичен, но за щастие, не го разпита повече. Вместо това тръгна пред него по пътя за палатката.

– Между другото – каза Кристиан, когато Страйдър се присъедини към него вътре. – Червеният цвят определено отива на лейди Роуина, нали?

Бяха минали три часа след утринната молитва и всички бяха в леглата. Хладният бриз шепнеше между палатките, докато самотна фигура се плъзгаше бавно между тях.

Тази нощ нямаше луна, което беше хубаво, такива неща бяха по-добре да се вършат без свидетелството на Бела Луна6.

Водолея спря до палатката на Страйдър от Блекмор. Той погледна надолу към лявата си ръка, където имената на всичките му цели бяха татуирани. Това беше ръка, която държеше покрита през цялото време, за да не би някой да види срама на това, което беше преди.

Срамът от това в какво се беше превърнал.

Той сграбчи ножа в дланта си, докато си припомняше омразата към онзи, когото наричаха Уидоумейкър.

– Благодаря за облекчението, момче. Може би един ден ти също ще излезеш жив...

Тези думи шумоляха в главата му сега. Но не Страйдър му ги беше казал.

Беше Сирил. Онзи, когото Страйдър беше изпратил да го освободи. Само дето Сирил беше отказал. Вместо това беше злоупотребил с Водолея както беше направил с останалите преди него, след което го беше оставил да умре.

Така нареченото Братство, което се беше заклело, че всички от техния затвор ще оцелеят, че никой няма да бъде оставен, беше зарязало тази бедна, разбита душа в ръцете на враговете им.

За повече от хиляда дни и нощи Водолея беше поругаван и наказван заради останалите, които бяха избягали.

Сега беше негов ред да ги накаже.

Той избърса ръката си в предната част на червено-бялата палатка на Страйдър.

Тази нощ лордът щеше да живее.

Асасинът имаше друго име, което да зачеркне.

Онзи, който заслужаваше смъртта си дори повече от графа на Блекмор.

Водолея поздрави графа, след което си проправи път към другия край на хълма.

Страйдър се събуди, когато някой почука на дървената подпора на палатката му. Той премигна и отвори очи, за да види, че е все още мрачно навън. Най-вероятно малко след зазоряване.

Пъшкайки той се превъртя, за да продължи да спи.

– Лорд Страйдър?

Прошепнатото повикване беше нежно и определено женствено.

– Спя – пресипнало каза той.

За негов ужас платнището се отвори, за да се покаже Роуина.

Тя спря рязко, когато видя Страйдър, лежащ на леглото си толкова гол, колкото в деня, когато се е появил на бял свят. Почти изтърва лютнята, която държеше в ръце.

Никога през живота си не беше виждала гол мъж, но имаше чувството, че никой не можеше да бъде по-хубав от онзи, който беше пред нея в момента.

Беше изтъкан целия от жилава, загоряла плът. Зрителна наслада.

И против волята ѝ, погледът ѝ се насочи към най-интимното място на тялото му, където стоеше втвърдената му мъжественост.

Опомняйки се, тя се обърна с гръб към него.

– Милорд, може ли да се покриете?

– Защо? – навъсено попита той. – Вече видяхте всичко върху мен.

Червенина изби по лицето ѝ при тези думи.

– Винаги ли сте толкова глупав?

– Когато жена ме събужда от здрав сън в уединението на собствените ми покои, да! Мисля, че имам правото да бъда по-скоро разстроен. Не мислите ли?

– Мислех, че ще сте буден досега.

– И защо бихте помислили това?

– Без друга причина, освен че вече е ден, милорд.

Той изсумтя на това изявление и все още напълно гол, стана от леглото си и мина покрай нея, за да погледне през платнището навън.

– Едва се е зазорило. Никой не е станал в този час.

Притискайки лютнята към себе си, Роуина прехапа устна при вида на голите му задни части и на невероятно красивата гледка, която представляваше. Тя понечи да се обърне, когато той погледна към нея над рамото си, но се насили да не го прави.

Страйдър я погледна предизвикателно.

– Ако искате да се развявате пред мен, милорд, така да бъде. Не съм мишка, която ще избяга при приближаването на котката.

Той се обърна с лице към нея.

Роуина не можеше да си поеме дъх, когато погледът ѝ обхвана цялото му тяло от пръстите на краката до главата.

Беше красив.

Широките му рамене се свиваха към тесни бедра. Бронзовата му кожа блестеше с жизненост в сивкавата светлина и присъствието му беше огромно. Внушително.

Мъжественото му тяло беше изпъстрено леко с тъмни косми, които акцентираха върху всеки мускул. Мъжествеността му все още беше втвърдена и се издигаше нагоре, въпреки студа на влажния, сутрешен въздух.

Тя потрепери от страстната гледка и се зачуди какво ли би било да има такъв мъж за любовник. Щеше ли да бъде нежен? Или щеше да бъде верен на войнската си природа и щеше да я вземе грубо? Безжалостно...

– Внимавайте, лейди – каза той с нотка на предупреждение в гласа си. – Има хора, които ще си помислят, че не сте целомъдрена заради подобни действия.

Тя сви рамене.

– Ако това е всичко, което говорят за мен, аз съм истинска щастливка. И без това знам много добре какво мислят другите за мен и не ме интересува.

Страйдър беше смаян от куража ѝ. Какво можеше да накара подобна жена да трепери?

Ако не беше пламенният вид на невинния ѝ поглед, щеше да си помисли, че тя е една от онези жени, от които няма полза нито един мъж.

Но Роуина не беше последователка на Сафо. Тя беше прекалено наясно с голотата му. И червенината по лицето ѝ му казваше, че беше успял да я засрами. Да не споменаваме факта, че стискаше инструмента си, сякаш е някакъв щит, който можеше да я защити от него.